„Той (Иисус Христос) е нашият мир” (Ефес. 2:14).

Приближава великият празник за всички християни – празникът на Рождеството на Господа и Бога и нашия Спасител Иисус Христос от Пречистата, Безневестна Дева Мария; празникът на най-великото, дивно и всеспасително събитие, многократно предсказано от пророците, предначертано чрез различни образи и подобия за ветхозаветните хора.

Новогодишната нощ е прощаване с отминаващата година като със стар приятел, който е споделял с нас скърбите и радостите, а сега завинаги ни напуска; тя е среща с настъпващата година, която като гост вече хлопа на вратите на нашия дом.

Никакви причини не са извинителни, когато човеците се отказват от Божия пир, или от Царството Божие, но последната от трите причини, посочени в днешния евангелски текст е най-дребната и най-недостойната.

Всяка добродетел трябва да се извършва с разсъждение. Да, съществува такова понятие като разсъждение. Има случаи, когато сме длъжни да съдим, да отсъждаме, да разсъждаваме, да различаваме. И има помощ и милостиня, които трябва да бъдат извършвани едва след много строго и трезво разсъждение, както са казвали светиите.

За изцелението на десетте прокажени

„Нали десетимата се очистиха? А де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава?”
Лука 17:17-18

Днес беше прочетено евангелието за изцелението от Спасителя на десетте прокажени, от които само един се върнал, за да благодари на Господа за изцелението.

Но що за болест е това проказата, тази болест, от която Господ изцелил споменатите десет прокажени? По нашите земи няма подобни болести, такива има на изток в по-топлите страни. Всъщност у нас има болест донякъде подобна на проказата. Такава е едрата шарка, особено когато е в тежка форма или пък се е случила в резултат на нечист живот. При страдащите от проказа обикновено цялото тяло се покрива с кори и рани, очите гноясват, цялото лице и езикът се подуват, от устата и цялото тяло се носи непоносима смрад. Накрая когато болестта достига най-високата си фаза, косата окапва, раните разяждат тялото до костите и се покриват с червеи, членовете на тялото се откъсват и болният умира в страшни мъки.

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

В днешния ден ние четем полагащата се част от Първото послание на св. ап. Павел до Коринтяни. Сега още веднъж ще го прочета това четиво и накратко ще разгледаме смисъла на това, което той е писал.

„Словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия. Защото писано е: "ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните". Де е мъдрецът? де е книжовникът? де е разисквачът на тоя век? Не обезуми ли Бог мъдростта на тоя свят? Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта. Защото и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини - Божия сила и Божия премъдрост” (1 Кор. 18:24).

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

В античния мит за прекрасния младеж Нарцис се разказва как веднъж той видял лицето си, отразено в прозрачната неподвижна вода на езерото. Красотата на собственото му лице така поразила Нарцис, че той се влюбил в отражението си и забравяйки за сън и храна, стоял дни и нощи на брега, любувайки се на себе си. Краят на тази история, както е известно, е ужасен: нещастникът просто умрял от тъга.

Това, което се случи на 28 ноември в Изник (някогашната Никея), в града, където е бил съставен Никейският Символ на вярата, където отците на Събора мъжествено отсичали всяко изопачаване на истината, би трябвало да бъде едно празнично събитие, внушаващо трепет и отговорност пред Бога и Неговата Църква.

Като я видя Иисус, повика я и рече й: жено, освобождаваш се от недъга си! И сложи ръцете Си върху нея; и тя веднага се изправи и славеше Бога (Лук. 13:12–13).

Иисус Христос поучавал в една от еврейските синагоги в събота. Там имало жена, която осемнадесет години страдала от немощен дух; тя била прегърбена и не можела да стои изправена. Иисус, като я видял, повикал я и ѝ казал: жено, освобождаваш се от недъга си. „И сложи ръцете Си върху нея; и тя веднага се изправи и славеше Бога” (Лук. 13:13).

Ангели, вхождение Пречистыя зряще, удивишася^[1].

При спомена за въвеждането на Пресвета Богородица в храма ми идват на ум мисли относно нашето влизане в Божия храм. Колко ли би трябвало да се чудят ангелите, когато виждат как някои християни влизат Божия дом.

«Какво да направя? Няма де да събера плодовете си» (Лк. 12:17).

Кратка е притчата, разказана от Господ в днес прочетеното Евангелие, но затова пък колко многозначителна.

„За кого Ме мисли народът?” (Лука 9:18) – попитал Господ учениците Си. В отговор апостолите започнали да предават разпространените сред народа мнения за Него, като всички тези мнения отразявали съответните тогавашни представи за Неговата личност: едни казвали, че това е Иоан Кръстител, други – че е Илия, други пък, че е някой от древните пророци, който е възкръснал.

Веднъж един еврейски законник пристъпил към Иисуса Христа и изкушавайки Го, запитал: «Какво да направя, за да наследя живот вечен?» – Спасителят му казал: «В Закона що е писано? Как четеш?» – Законникът отговорил: «Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всич­ката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си». – Господ Иисус му рекъл: «Право отговори; тъй постъпвай, и ще бъдеш жив».

Ала законникът, като искал да се оправдае, запитал: «А кой е моят ближен?» – Господ му отговорил с Притчата за милосърд­ния самарянин, която чухте от днес прочетеното литургийно свето евангелие (Лук. 10:25–37). Ще я предам със свои думи.

Ползата от скърбите

Дано ни помогне Господ да следим себе си (т. е. да се самонаблюдаваме) и от нашите сегашни и минали слабости (грехове) да придобием богатството на смирението, което мо­же и при липса на добри дела да ни прехранва и поддържа…

Всеки православен пастир, всеки свещеник знае колко леко и колко радостно е да се благовести на Божия народ словото на спасението. И опитни богослови, и простодушни хора, и почтени старци, и млади йереи поне веднъж в пастирската си практика са преживявали състоянието на това радостно единение с цялото си паство, когато в стопления от обща молитва храм „с едни уста и едно сърце“ Божият народ и Божият йерей изповядват вярата си и наистина стават семейство, стават общност.