Лк. 13:10–17

Еф. 6:10–17

Веднъж в синагогата Господ Иисус Христос изцелил една прегърбена жена. Може би другите са виждали просто един болен човек, но Господ видял и „немощния дух” в нея. Случва се понякога злият дух да всява ужас у всички наоколо, но се случва и той да вреди само на обзетия от него. Във всеки случай неговата природа е враждебна на Бога и Неговото творение. И истинският последовател на Христовото дело води „борба не против кръв и плът”, а за самия човек, за неговата душа и тяло „против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата”.

Братя! На този ден преди повече от две хиляди години била въведена в храма Майката на Господа, Царицата Небесна.

„Тъй бива с тогова, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога” (Лк. 12:21).

Евангелието чрез притча ни представя един богат и користолюбив човек, който като получил изобилен урожай от жито, не помислил нито за благодарение към Бога, нито за човеколюбие към ближния нуждаещ се от препитание, но взел да си прави планове къде да събере многото жито и как да го запази за много години, предвиждайки за себе си от користолюбив човек да стане лентяй потънал в разкош.

Тази прит­ча ни привежда само еван­ге­лист Лу­ка. Тя е изложена като отговор на Гос­по­да на въ­прос на изкушаващ Го, тоест на искащ да Го улови на дума, книж­ни­к: «какво да направя, за да наследя живот вечен?».

Гос­под заставя лукавия законник сам да даде отговор с написаното в книгите Вто­ро­за­ко­ние (Втор. 6:5) и Ле­вит (Лев. 19:18) относно любовта към Бо­га и към ближния. Ука­звайки му изискванията на За­ко­на, Гос­под искал да го застави да вникне по-дълбоко в си­лата и зна­че­нието на тези изисквания и да разбере колко далече стои той от тяхното изпълнение. За­кон­никът очевидно и сам по­чув­ствал това, защото се казва, че той, «като искаше да се оправдае», попитал: «А кой е моят ближе­н?» С това той искал да каже, че ако и да не изпълнява изискванията на За­ко­на, както би следвало, то е само поради неопределеността на тези изисквания, тъй като било неясно ко­го именно сле­два да разбира под свой «ближе­н».

Въпрос: Когато върша нещо добро, как трябва да смирявам своя помисъл? И как да се самоукорявам, след като извърша нещо добро?

Отговор: За да смириш помисъла си, дори да би извършил всички добри дела и да си опазил всички заповеди, спомни си Казалия: „Кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим” (Лк. 17:10), още повече пък когато ние още не сме стигнали дори дотам, че да изпълним и една само заповед. Винаги трябва да мислим по този начин и да се укоряваме при вършенето на добри дела, казвайки си: не зная дали то е угодно Богу.

За възкресяването дъщерята на Иаир и изцелението на кръвоточивата

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Скъпи в Христа братя и сестри, в днешното Евангелие ние чуваме за възкресяването от Господа на умрялата дъщеря на Иаир, началник на иудейската синагога, и за изцелението на кръвоточивата жена, страдала дванадесет години от своята болест. И тъй като евангелското четиво е много дълбоко, поучително и назидателно за всички нас, то отново ще го приведем, за да го запомним по-добре.

„Пазете се от фарисейския квас, който е лицемерие” (Лк. 12:1).

Отличителна черта на лицемерието е всичко да се прави на показ. Да се действа пред очите на другите все още не е лицемерие, защото по-голямата част от задължителните за нас дела трябва да се извършват за хората, което ще рече сред тях и пред очите им.

Днес на литургията Св. Църква ни предлага за назидание разказа за изцелението на гадаринския бесноват (Лук. 8:26-39). Всяко евангелско повествование е източник на голямо утешение за нас немощните и униващи хора, обременени от много грехове и скърби. Можем да кажем дори и повече – всяка евангелска дума е блага и утешителна вест за нашето сърце. И колко много примери е имало в Православната Църква от апостолски времена до наши дни, когато хората под влияние на евангелското слово са се преобразявали, а някои от тях са станали велики светила на света, като например преп. Антоний Велики, Ефрем Сирин, преподобномъченица Евдокия и много други Божии угодници.

Зная, че немалко скърбиш, задето не си подхождате по характер с М. Н. Във всичко това виждам действащия Божи Промисъл в делото на твоето спасение. Без да се съмняваш, вярвай, че Бог е допуснал това, за да те изпита, тъй като без Неговата воля дори и един косъм от главата ни не загива (Лука 21:18).

„Отче Светий! опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние… И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно” (Иоан 17:11, 20-21).

Тази молитва на Спасителя трябва по-често да извикваме в паметта си, за да не се отклоним от пътя в мрака на безбожния свят, за да не се подмамим от ярките с крещяща светлина богопротивни учения, за да бъдем с Бога винаги, за да помним, че единението е възможно само в Божията Църква.

И когато Иисус свърши тия думи, народът се чудеше на учението Му (Мат. 7:28). Силата на Учителя бе такава, че Той заплени мнозина, докара ги до най-голяма почуда и със сладостта на словото Си ги убеди да не се отделят от Него даже и когато беше спрял да говори.

„Жени приеха умрелите си възкръснали...” (Евр. 11:35).

Свети апостол Павел, изобразявайки силата и действието на вярата, ни посочва примери за това как жени-майки според своята вяра приемали възкръснали своите деца. Така и Илия възкресил сина на вдовицата, така и Елисей с молитва възвърнал жив умрелия отрок на майка му.

Светото евангелие, което ние днес чухме на литургията, ни разказва за това, как Наинската вдовица погребвала своя единствен син, как била потънала в своята мъка, как когато Иисус Христос я видял, я съжалил, трогнат от мъката на майка и без думи, без просба от нейна страна, със силата на Своето Божество възвърнал умрелия към живота. Велико чудо е възкръсването от мъртвите и малко са тези, които са се удостоявали да го видят.

Повечето човешки грехове имат в своята основа недостатък на вярата, на религиозността, на църковността. Но този специално грях се състои в лъжовно усещане на преизобилие от духовни дарования. Този грях е особено разпространен сред монасите, сред духовно развити хора с повишена духовна чувствителност, които живеят аскетичен живот.

„Обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите.”

Лука 6:35

Тази заповед [за любовта към враговете] е твърде трудно изпълнима, но ако помислиш за наградата приготвена за изпълняващите я, тогава тя, макар и твърде трудна, изобщо няма да ти се стори такава (Св. Иоан Златоуст)^[1].

Научи се преди всичко никога да не наричаш враговете си с презрителни имена, а с такива, които показват почит. А ако устата привикнат да назовават оскърбилия с почетни и приятни имена, тогава и душата, слушайки това и вразумявана и научавана от езика, охотно ще се примири с него. Самите слова ще бъдат най-доброто лечебно средство за сърдечната рана (Св. Иоан Златоуст)^[2].