„Непрестанно се молете” (1 Сол. 5:17).

Някои от вас, мислейки си понякога, че Бог няма да ги чуе или предполагайки, че желанието им няма да се сбъдне, изобщо не се молят на Бога; не Го молят за това, което искат, което им е нужно, което не им достига. Не се молят Богу, не просят, а скърбят, измъчват се, безпокоят се, негодуват, дори понякога роптаят, че им липсва едно или друго.

„Който похули Духа Светаго, за него прошка не ще има вовеки, а виновен ще е за вечно осъждане” (Марк 3:29).

Трудно ли е да се падне в този страшен грях? Съвсем не е трудно.

„Учителю благий, какво добро да сторя, за да имам живот вечен?” (Мат. 19:16)

На този юноша, за когото се говори в днешното свето Евангелие, който попитал Спасителя какво да направи, за да се спаси и се натъжил след получения отговор, му станало тежко и болно, когато узнал от Господа, че трябва да продаде своето имущество и да раздаде на бедните, ако иска да се спаси.

„Сутринта, като стана в тъмни зори, излезе и се отдалечи в самотно място, и там се молеше” (Мк. 1:35).

Ето добър урок за това, как трябва да се става рано и първите часове да се посвещават на молитва в уединение.

Мат. 18:23–35

1 Кор. 9:2–12

Днес евангелското четиво привежда удивителен пример на слепота и безчовечност. Един слуга задлъжнял към своя господар с огромна сума – десет хиляди таланта. Грозяла го загуба на семейството и на цялото му имущество. Тогава на този раб нищо друго не му оставало освен да се обърне с молба към господаря: „Господарю, имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя”.

Раждането на децата трябва да се посреща не само с чувство на радост, но и с благочестиви помисли – за тях трябва да се търси щастливо бъдеще не само от гледна точка на земното битие, но и в съюза на земното с небесното битие.

„Хулени - молим се” (1 Кор. 4:13).

Слушатели християни, какво трябва да правим, когато някой ни оскърби или обиди? Да се гневим в такъв случай е вредно – вредно за душата, вредно и за здравето. Да заплатиш с обида за обидата е още по-вредно. Да забравиш веднага обидата, макар да е по-добре от всичко, но пък е много трудно. И така, какво трябва да правим? Тъй като случаите, в които можем да бъдем оскърбени съвсем не са редки, не е безполезно да познаваме средството, към което трябва да прибягваме в такива случаи.

След като някой почине, обикновено идва времето на плача, след това времето на утешение за опечалените, а нататък след едното и другото продължава времето, в което децата и наследниците се ползват от наследството на отишлите си от този свят.

„Като видя силния вятър, уплаши се и, като взе да потъва, извика” (Мат. 14:30).

Чудна работа! Колко бързо човек може да изгуби вярата си! Когато апостол Петър вървял по вълните към Христа, докато вярата му била твърда, нозете му не потъвали във водата. Но щом преместил вниманието си от Христа към силата на вятъра, тутакси започнал да потъва.

Както мракът се разпръсква от присъствието на светлината, болестта бива победена с възвръщането на здравето, както преуспяването в добродетелите започва от малките неща и възраства до висша степен, тъй и злото се умножава, започвайки с малкото и после става неизлечимо.

Господнето Преображение, което ние днес възпоменаваме, станало по следния начин: Иисус Христос, като взел със Себе си трима от Своите ученици Петър, Иаков и Иоан, възлязъл с тях на висока планина, на Тавор, и там във време на молитва се преобразил пред тях, тоест явил се в прославен вид: лицето Му просияло като слънце, дрехите Му станали бели като сняг и се явили Моисей и Илия, които беседвали с Него. Апостол Петър възхитен от това чудесно зрелище, казал на Иисус Христос: „Господи, добре е да бъдем тука; ако искаш, да направим тук три сенника: за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия” (Мат. 17:4).

„И, след като заповяда народу да насяда на тревата, взе петте хляба и двете риби, погледна към небето, благослови и, като разчупи, даде хлябовете на учениците, а учениците - на народа” (Мат. 14:19).

Господ заповядва да насядат на тревата, като по този начин наставлява народа на простота в живота; Той желаел не само да нахрани тялото, но и да поучи душата.

Когато светите апостоли изповядали Спасителя като Син Божий, Той казал, че „трябва… да пострада… и да бъде убит” (Мат. 16:21). Делото било съзряло, оставало само да бъде завършено с кръстната смърт.

Всичко, що бе писано по-преди, за наша поука бе писано (Рим. 15:4).

Тези думи чухме днес в апостолското четиво. Тяхното значение е, че всичко написано, разбира се, написано в словото Божие, е написано, и дори ни се предписва за наша поука.

Но така ли се отнасяме ние към словото Божие? Търсим ли в него ръководство за живот? Слушаме ли поне внимателно? Обичаме ли да четем словото Божие, или да слушаме четенето му в църква или у дома? Колко често по време на четенето на Апостола или Евангелието в църква ние стоим наглед безмълвни, притихнали с благоговение, наглед внимателни, а на практика свещените слова се плъзгат едва докосвайки нашата душа като вода по стъкло, без да проникват в дълбочина и без да докосват сърцето.

Не всяко добро дело е добро, а добро е само това дело, което се извършва заради Бога. Външността на делото не е неговата същност. Бог гледа на сърце. Колко би трябвало ние да се смирим, виждайки, че към всяко наше дело е примесена страст.