Неделя 12-та след Петдесетница. За привързаността към богатството
„Учителю благий, какво добро да сторя, за да имам живот вечен?” (Мат. 19:16). Първото нещо, което трябва да кажем за юношата от този известен евангелски разказ, е това, че той не е едно и също лице със законника, за който се споменава в Евангелието от Лука (10:25-28). Последният задаваше въпроси, за да изкушава Господа, а този питал чистосърдечно, само че не приел отговора благопокорно. Защото иначе не би си отишъл от Господа наскърбен от Неговите отговори, ако беше задавал въпросите с презрение.
Затова и неговият характер ни изглежда като някаква смес: според казаното в Писанието част от него заслужава похвала, а другата негова част е жалка и не дава никакви поводи за надежда. Похвала в него заслужава това, че той познал истинския Учител и без да обръща внимание на гордостта на фарисеите, на самомнението на законниците, на тълпата от книжници, приписал това име на единствения истински и благ Учител.
Също така добро у него е, че той видимо бил загрижен и как да наследи живот вечен. Но всъщност именно това – че чувайки от истинския Учител спасителното поучение, не го написал на сърцето си и не привел в изпълнение Неговите наставления, а си отишъл наскърбен, помрачен от страстта на любостяжанието – показва у юношата, че неговата воля не била изцяло обърната към истинското добро, а гледала какво се харесва на повечето хора, което се доказва от непостоянството и вътрешните противоречия на неговия характер.
Ти наричаш Господа Учител, а не вършиш това, което се очаква от ученика! Изповядваш Го като благ, а пренебрегваш даруваното от Него! Но нали Благият несъмнено дарува блага! Питаш за вечния живот, а на дело се оказва, че ти изцяло си привързан към насладите на настоящия. Какво тежко, трудно и непоносимо нещо ти предложи Учителят? „Продай имота си, и раздай на сиромаси” (Мат. 19:21). Ако ти бе възложил някакви земеделски трудове, или опасни търговски начинания, или нещо друго, което е трудно за търсещите печалба, то тогава би трябвало да се натъжиш и да се оскърбиш от такова повеление. А след като ти се обещава по такъв удобен начин, който не изисква нито труд, нито пот, да наследиш вечния живот, то защо не се радваш на такова удобно спасение, а си тръгваш с наскърбена и тъгуваща душа, като обезсмисляш всички свои досегашни трудове?
Ако ти, както казваш, не си убивал, не си прелюбодействал, не си крал, не си лъжесвидетелствал срещу никого, то старанието си за всичко това ти сам за себе си правиш безполезно, като не прибавяш останалото, чрез което само би могъл да влезеш в Царството Божие. Ако някой лекар ти бе обещал да излекува твоите увредени по природа или от болест крайници, ти не би ли го изслушал благодушно? А когато великият Лекар на душите иска да направи съвършен теб, на който ти липсва най-същественото, ти не приемаш милостта, а тъгуваш и се предаваш на униние.
Видно е, че си далеч от изпълнението на тази заповед и лъжливо си засвидетелствал за себе си, че си възлюбил ближния си като себе си. Защото заповяданото ти от Господа напълно те изобличи, че у теб няма истинска любов. Ако беше вярно това, което ти твърдиш, че от младини си опазил заповедта за любовта и си давал на всеки толкова, колкото и на себе си, то откъде тогава у теб се е взел толкова много имот? При грижите за нуждаещите се се изразходват доста средства. Макар всеки да взема за себе си само необходимото, което не е много, но тъй като всички заедно получават част от имуществото, то силно намалява. Затова, който обича ближния си като самия себе си, той няма у себе си нищо излишно, нищо повече от ближния си. Но ето, оказва се, че ти имаш „много имот” (Мат. 19:22). Откъде? Не показва ли ясно това, че собственото си удоволствие ти предпочиташ пред това да облекчиш участта на мнозина? Затова колкото повече у теб е богатството, толкова по-малко е любовта.
Ти отдавна би се погрижил да се разделиш с богатството си, ако наистина обичаше ближния си. А сега твоето имущество е по-тясно свързано с теб, отколкото телесните ти членове. Раздялата с него за теб би било също толкова прискърбно, колкото и отсичането на най-необходимите ти членове. Ако ти беше обличал гол, ако беше давал хляб на гладен, ако твоята врата беше отворена за всеки странник, ако ти би бил баща за сираците, ако беше давал необходимото на всеки немощен, то за какъв имот щеше да скърбиш сега? Защо щеше да се огорчаваш, раздавайки останалото, ако ти отдавна се бе погрижил да разделяш това, което имаш с нуждаещите се?
На мен ми се струва, че страстта на този юноша и подобните нему е равносилно на това някой пътник, който има огромно желание да види даден град и неуморно е пропътувал огромно разстояние, за да стигне до него, след това спира в някоя страноприемница пред градските стени, като заради леността си да извърви още съвсем малко разстояние, обръща в нищо всичкия си досега положен труд, лишавайки се от възможността да види красотите на града. Такива са и тези, които полагат много усилия да вършат разни неща, но не се съгласяват да се откажат от своя имот. Зная мнозина, които постят, молят се, показват безупречно благоговение, но не дават нито стотинка на нуждаещите се. Каква е ползата от техните добродетели? Тях няма да ги приеме Царството Божие. Защото казано е: „по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие” (Лк. 18:25).
Святитель Василий Великий, Беседы, Беседа 7, К обогащающимся.
Превод: прот. Божидар Главев