Относно това, че Господ плакал за Лазар и за града [Иерусалим], може да се каже, че Той също така ядял и пиел, без Сам да има нужда от това, но по този начин дал мяра и предел на подобаващите чувства на душата. По същия начин Той и плакал, за да изправи прекомерната чувствителност и малодушие, водещи до плач и сълзи. Защото както всичко останало, така и плачът трябва да е разумно съразмерен по отношение на това за кого, колко, кога и как трябва да се проливат сълзи.

А че Господните сълзи не са пролети поради страстно движение, а за наше поучение, е видно от казаното: „Лазар, нашият приятел, е заспал; но отивам да го събудя” (Иоан 11:11). Кой от нас оплаква заспалия си другар, за когото се надява, че той скоро ще се събуди от съня? „Лазаре, излез вън” (ст. 43) – и умрелият оживял, започвайки свързан да ходи. Истинско чудо – да са ти повити нозете в погребални повивки и в същото време това да не пречи на движението! Тук укрепяващото е било по-силно от препятстващото.

Но защо, гласейки се да извърши това, признава тази случка достойна за сълзи? Не затова ли, че подкрепяйки във всичко нашата немощ, в някаква мяра и предел е заключил необходимите страстни движения, предотвратявайки несъстрадателността, понеже тя е зверонравна, като в същото време не позволява да се предаваме на скръб и да проливаме много сълзи, защото това е малодушно? Защото, проливайки сълзи над приятел, Той Сам показал и присъщата общителност на човешката природа, като в същото време ни е освободил от излишеството в едното и в другото, вразумявайки ни да не се отпускаме в страстни движения, и да не посрещаме скърбите с безчувствие.

Както Господ давал място на глада, след като в тялото Му твърдата храна била преработена, допускал в Себе Си жажда след настъпилото обезводняване на организма и се уморявал след извънмерно напрежение на мускулите и сухожилията по време на пътешествие, докато в същото време не Божеството се уморявало от труда, но тялото приемало в себе си естествено следващите една след друга промени; така Той допуснал и сълзите, позволявайки да произтече естествената за плътта промяна.

Святитель Василий Великий, Беседы, Беседа 4, О благодарении.

Превод: Десислава Главева