Кой е патронът на новия папа и какво представлява човекът, по чиито стъпки обещава да върви Франциск І

„Макар началото на отстъплението да е станало чрез разкол, но отстъпилите от Църквата вече нямали на себе си благодатта на Светия Дух.”

Светител Василий Велики

В последните години у нас все по-често се чува гласът на чуждестранни проповедници и мисионери, предлагащи ни свой светоглед, свои религиозни възгледи, свой път за спасение. Сред тях най-тежко сякаш звучат проповедите на представителите на римокатолическата църква, имащи, за разлика от новопоявилите се секти, многовековна история. Наблюдавайки постоянно нарастващия прозелитизъм на католиците в Русия и страните от бившия Съветски съюз, авторът на тези редове реши да изследва въпроса как се разбира спасението в католицизма, при това не от догматическа гледна точка, а от практическа страна. Какви средства предлага за постигане на спасение католическата църква? Как човек използва тези средства? Как се разбира понятието «святост» от католическа гледна точка? Има ли разлика между образите на православните светци и на католическите? Този труд е опит да отговори на тези въпроси и, надявам се, той ще може да утвърди в Православието нечии съмняващи се сърца, а на други да помогне в полемиката и апологетиката.

Причините за разрива на молитвеното и евхаристийно отношение между Православната Църква и католическата, станал преди няколко десетки столетия, имат не само догматическа, каноническа и обредна страна, но и вътрешна, духовна, която се нарича аскетика и произтича пряко от догматическата система на което и да е християнско вероизповедание. И даже ако на нас – православните, ни се удаде да съгласуваме с католиците всички основни различни или дори противоречиви едно на друго определения в областта на догматиката, каноническото и църковното право, (възможно впрочем само на думи, за което свидетелства целият опит от църковната история), то нещата с вътрешния, духовен живот са далеч по-сложни.

Съдете сами: може ли с лекота да се откаже човек от тези молитвени практики и методи на духовен живот и аскеза, които са натрупани в течение на много векове от няколко десетки поколения? Това е вътрешно дело или, ако щете, станало наша втора природа, затова да го оставим или сменим из един път и внезапно да почнем да живеем по друг начин, е немислимо и невъзможно.

Различията пък между православни и католици в тази област са толкова съществени, че се набиват в очите на всеки, който макар и малко се е сблъсквал с подобен род въпроси, и който макар и само в общи линии се е запознал със светоотеческото учение за молитвата и духовното делание.

И, разбира се, когато стане дума за вътрешната, съкровена практика на духовен живот, необходимо е тя да се изследва в примерите от живота на светиите, защото именно светиите се явяват пълноценни изразители на църковната истина за живота, именно светиите — предвъзвестители на учението на Църквата и изразители на нейните идеали, именно те — водачите на народа и образци за подражание, именно те — в пълнота приели и въплътили в живота си този молитвено-аскетически подвиг, учението за който се съдържа в Църквата.

Ето защо искаме да направим, доколкото е възможно, подробен анализ на духовната практика на католицизма, вземайки за пример един от светиите на Западната църква — Франциск Асизки. Избрахме да разгледаме тъкмо неговия живот и дейност най-вече заради мистиката му, още повече, че той е един от най-известните и дълбоко почитани в целия Западен свят католически светии.

Преди да се съсредоточим върху най-главното — духовната практика на Франциск, необходимо е да направим няколко встъпителни коментара относно епохата, в която е живял, (а това бил доста сложен период в живота на католическата църква — края на XII — началото на XIII век). Една от най-любимите католически книги за духовно четене — «Цветя на свети Франциск Асизки» — свидетелства за това време така: «...безкрайна самота обхванала вярващия човек от ранното Средновековие: отчаяние, колкото от самия него, толкова и от църквата. Сякаш светът се бил върнал отново в онова състояние, в което бил до пришествието Христово, с тая разлика само, че вече трябвало да се очаква не кроткия Син Човешки, а страшния Съдия». «Жаждата за печалба, за добиване на земни блага, се превърнала в обичайно явление сред католическото духовенство. Станало така, че католическата църква, застанала на Запад между човека и Бога, на практика скривала Божеството от лицата на хората. В тази църква се продавало всичко, като се почне от прощението на греховете и се завърши с кардиналската шапка».

Официалната религия в душите на вярващите представлявала дръзка карикатура на Евангелието. Свещениците се превърнали «в гладни вълци, които не щадели собствените си стада, ... много абати живеели като бандити, а епископите имали поведение на лекомислени кавгаджии. ... Папата отворил вратата на храма за търговците, сам се превърнал в търговец, продавайки всичко, което се търсело: църковни длъжности, духовни блага, земни корони, свещено и светско, земята и небето, без да гледа кой е купувачът».

И ето че в XIII столетие «християнството се явило на света, за да го изцели». До това време, според западните мислители, продължавало изкуплението. А изкуплението извършил Франциск, ставайки, както твърдят католиците, «втори Христос, даруван на света за спасението на хората», огледало на Христа и така вече станало напълно възможно Христос да бъде разглеждан в светлината на Франциск. Откъде се е родило и взело това толкова странно и кощунствено уподобяване? То фикция на отделни католици ли е или закономерно следствие от целия живот на католическата църква? Трябва да се изяснят причините за възникването на подобно твърдение, затова като начало ще отбележим основните етапи от жизнения път на западния светец.

Известно е, че в дните на младостта си Франциск с увлечение се предавал на радостта от светските утехи. Бидейки възпитан с рицарските романи и поезията на трубадурите, която впрочем «се състояла от не една и две любовни пошлости», и където «войната се прославяла с диво увлечение», той от най-ранно детство започнал да мечтае за подвизи, чест и слава. Тук ще отбележим, че увлечението по поезията на трубадурите не изчезнало безследно: няколко години след основаването на Францисканския орден, той «четял на най-достойните от своите ученици произведенията на трубадурите — учителите от неговата младост». А тъй като трубадурите «възбуждали героически мисли и чувства», то Франциск, жадувайки за тази слава, опитал се да я придобие (или заработи) по всякакъв начин, жадно сграбчвайки всяка предоставила му се възможност.

Така в детството си още той станал водач на местните младежи, които ръководил с веселби и вечеринки, бивайки всякога избиран за «крал» на празника. И в тази не съвсем безупречна и дори доста неблагочестива компания, в която всеки се стремял да се показва по-лош, отколкото е, Франциск считал за свой дълг да изпревари с невъздържан живот всички свои връстници и другари по чашка.

Поощряването на подобно поведение от страна на родителите на Франциск, горди с неговите блясък, слава и успехи, докарало нещата дотам, че бъдещият «светец» безцеремонно заявявал ни повече, ни по-малко следното: «ще дойде ден, когато целият свят ще ми се поклони».

Франциск полагал всякакви усилия и търсел различни възможности да си спечели слава. Само че търпял провал сред провал и за него било непоносимо тежко, че всичките му планове и мечти за признание в обществото рухвали.

След време започнал дълго и продължително да се моли пред Разпятието. «Дългите молитви го разпалвали, от Разпятието почнали да се чуват гласове, появили се много видения. Тези пристъпи го оставяли треперещ и в състояние на силна скръб».

По време на една от тези молитви, пребивавайки в състояние на екзалтация и възторженост, в която дори се разболял от треска, Франциск чул глас, който го призовал към реставрация на умиращата и рушаща се католическа църква. И тогава той осъзнал, че може да получи несравнимо по-голяма слава от Бога и то още в този свят, от походи, пирове и търсене на почести сред хората. Осъзнавайки къде и в коя област може да се сдобие с максимум почести и слава, за които така страстно мечтаел, Франциск, без да се замисли, се хвърлил с главата надолу в новото си приключение.

Проявявайки рядка смелост и ревност, двадесетгодишният младеж започнал да води съвсем друг живот, сменяйки едната крайност с друга. Тук е изключително важно да се отбележи фактът, че асизкият подвижник сам си определил жизнения път, нямайки нито наставник, нито каквото и да било духовно ръководство. По-нататък ще видим, че върху него се сбъднали думите на преподобни Иоан Лествичник, че «който в началото не живее по послушание, за такъв е невъзможно да придобие смирение, защото всеки, който сам себе си учи на това изкуство, пада в гордост» (Стъпало 26:72).

Веднага щом напуснал бащиния дом Франциск се заел да проповядва, но «излагал мислите си в безпорядък... Повече говорел с жестове, отколкото с думи. Проповядвал с цялото си тяло, като непрекъснато се движел, а разсъжденията му бивали прекъсвани от пламенно жестикулиране и кимане, плач, смях и мимики, когато думите не стигали». При това «от очите на слушателите му започвали да се стичат сълзи, ... а сърцата им силно биели в гърдите».

Не познавайки заветите и наставленията на древните свети отци, Франциск самоволно взел на себе си подвига на юродството, почнал да се облича в дрипи, да проси хранителни остатъци за препитание, бродел по улиците, търсейки камъни за построяване на църкви и провокирал хората да го унижават. Разбира се, баща му, като разбрал как постъпват с Франциск, не издържал и веднъж, след като пак видял сина си мръсен и дрипав да го замерват с камъни и пръст, бащински го наказал. Малко след това Франциск откраднал пари от баща си и когато последният го дал под съд, синът публично се отрекъл от него и се отдалечил от света... Впоследствие подучил и бъдещата си духовна дъщеря Клара да избяга от бащиния дом и да се отрече от родителите си.

Както бе отбелязано по-горе, по онова време в Западния свят усещането за Бога било изгубено. И именно на този фон Франциск бил завладян от идеята да подражава на Христа, но подражание, както ще видим, чисто външно. Именно тук се зародило това, което впоследствие било наречено «добродетел на светата бедност», тоест подражание на Христа в нищета, подражание на живота и бедността на Христа, което Франциск, по собствените му думи, поддържал до края. Подражанието на Иисус Христос станало цел на живота му и основа на неговото монашеско призвание. Но какво всъщност представлявало това подражание на Христа от Франциск?

Това подражание се изразявало в чисто външни проявления — асизкият подвижник се стремил да се уподоби на Иисус Христос външно, вършейки дела, подобни на тези, които вършел по време на Своя земен живот Господ. Нещо повече, Франциск, както сам казвал, посветил живота си на следната цел — да пострада за другите и да изкупи чуждите грехове.

Благодарение на това свидетелство и на други подобни факти от неговата биография, близките му хора и последователите му наистина били на мнение, че той бил «новият Христос, даруван на света за спасение на хората», че Божият Син наново се е въплътил този път в него, ставайки повторно Син Човечески. Скоро след кончината на Франциск се появило и «евангелие», в което се "благовестяло" за него и което нарекли «Цветя от градината на свети Франциск».

Да видим сега в какво се състои истинското подражание на Иисус Христос, за което свидетелстват светите отци. Преподобни Симеон Нови Богослов отговаря на този въпрос така: «подражанието на Христа се състои в истината, кротостта, правдата и заедно с това в смирението и човеколюбието». И човека, придобил тези качества, Бог прави «чист, целомъдрен, праведен, мъжествен в изкушенията, мъдър в божественото, благоутробен, състрадателен, милостив, щедър, човеколюбив, благ — изобщо истински християнин, носещ на себе си Христовия образ... Това подобие, — заключава той, — се постига чрез изпълнение на заповедите». Преподобни Иоан Лествичник учи, че «да се удивляваме на трудовете на светиите, е похвално; да ревнуваме на техните дела - спасително; но да искаме веднага да станем подражатели на живота им е безразсъдно и невъзможно». Ако преподобните говорят така за подражанието живота на светците, то на какво може да се уподоби подражанието на живота на Самия Господ?...

По-нататък младият асизец, обърнал се към вярата едва от четири години, решил да се заеме с проповед на християнството в света, с апостолско служение и с възраждане на църквата. Това станало правило на живот и цел на ордена, основан по-късно от него. Монасите, според Франциск, трябвало да живеят в света, без значение от изкушенията, защото такъв живот е «по-добър и ценен в Господните очи, отколкото пустиножителството».

Какво виждаме тук? Не друго, а пълно загърбване смисъла на монашеското житие! Та нали ако погледнем какво говорят по този повод светите и опитни отци, не просто чували за монашеството, но и живеели по този начин, то ще видим нещо съвършено противоположно на това, което учи Франциск. Така например преподобни Исаак Сирин, поканен веднъж да гостува на живеещ в света духовен брат, отказал, мотивирайки се с това, че ако излезе от килията си и отиде в света, ще го постигне погибел и сравнил монаха, излязъл от манастира, с риба, изкарана от водата, а също и с агне, живеещо сред вълци. Същият пример с рибата, умираща на сушата, дава за излизащия от манастира монах и сам преподобни Антоний Велики – основателят на монашеството. Всъщност какво общо може да има Франциск с Антоний, който, оказва се, не познавал «добродетелта да усещаш Христа в света», открита на великия асизец...

Никой от светиите не е и помислял за създаването на подобен псевдомонашески образ на живот, защото са виждали в това огромна вреда за душата. А ако някой от монашестващите и да е служил на света, то, осъзнавайки вътрешното противоречие на такова служение с монашеския подвиг, вършел това, без да излиза от килията си или ако излизал, ставало само тогава, когато получавал за такъв подвиг специално благословение. Колкото до причината, накарала Франциск да напусне света и влязла впоследствие в устава на неговия орден (желанието за проповедничество), то виновникът тук, според преподобни Иоан Лествичник, пак се явява духът на тщеславието, роб на когото става монахът, живеещ по този начин, защото «намерението [на бесовете] е чрез лъжливото смирение да ни върнат в света». И «когато ние, отделили се от своите роднини за година две, придобием известно благоговение, или умиление, или въздържание, тогава суетните помисли, които ни обхващат, ни подбуждат отново да се върнем в отечеството си за назидание, както ни нашепват, за пример и полза на мнозина... Съветват ни да се върнем в света, за да може това, което благополучно сме събрали в пристанището, бедствено да загубим в бездната».

Къде е причината за това толкова поразително противоречие на Франциск с цялата църковна светоотеческа традиция? Тази причина още много преди Франциск разкрива преподобни Варсануфий: «…неверието не ти позволява да отсечеш волята си, а неверието произхожда от това, че ние сме жадни за човешката слава».

Уви, тези мъдри съвети на опитните наставници били забравени. Франциск, воден единствено от своята воля, продължил по същия път и духът на самостта продължил да се развива у него със стремителна бързина.

Да разгледаме сега по какъв начин този дух се проявявал в асизкия подвижник. Нагледен пример за проявление на духа на тщеславието и лъжливото смирение ни се дава в IX глава на «Цветята», смисълът на който е в словесната препирня на Франциск с неговия брат по орден Лео, (когото прекръстил на "Агнец Божий"). Това, което латиняните наричат «смирен спор», се заключава в следното. Веднъж Франциск поискал да отслужи утреня, но, след като не намерил богослужебни книги, вместо служба предложил на Лео да го «посмири». «Аз, — започнал Франциск, — ще говоря, а ти ще ми отговаряш, както ще те науча... О, брат Франциск, ти извърши в света толкова много зло и такива грехове, че си достоен за ада!» «Чрез тебе, — отвърнал Лео, — Бог извърши толкова много добро, че ти ще отидеш в рая...» и така нататък. «И ето така, в този смирен спор», галейки тщеславието си, от една страна, и занимавайки се с човекоугодие — от друга, в състояние на екзалтация и екстаз, удряйки се в гърдите, възгласяйки репликите си на висок глас и обливайки се в сълзи, прекарали те цялата нощ.

Неудържимото желание да проповядва, (за което, разбира се, знаели всичките му приближени, както сам свидетелствал на противящите му се: «...вие не разбирате Божията воля и не ми давате да обърна целия свят») асизецът решил да осъществи, получавайки за това съгласието и благоволението на своите духовни чеда — Клара и Силвестър, към които се обърнал с такава молба. Разбира се, отговорът на хора, услаждащи се от речите на Франциск и прекланящи се пред него, бил еднозначен.

Ако говорим за някакви «чудеса», извършени от асизкия аскет през неговия живот, то и те били правени с цел да пробудят велико почитание към него в душите на посещаващите го хора. Подразбира се, Франциск е съзнавал, че накрая все пак е придобил това, към което се стремял през целия си живот — слава, почести и чест; съзнавал е, че братята безумно го обичат и почитат за свят. В тази връзка съществува един необикновено интересен епизод, който станал по време на беседа за Бога между Франциск и неговите братя по орден, (а както е известно, речите на асизеца всякога услаждали слушащите го). В хода на беседата подвижникът изведнъж попитал братята, упоени от речите му: «как мислите, коя е най-святата душа у Бога на този свят?» Братята в недоумение отговорили: «Защо е нужно да се пита, и така е ясно, че това е твоята, Франциск». Той, без ни най-малко да се смути, защото, разбира се, очаквал тъкмо такъв отговор, преместил поглед към минаващия недалеч от тях брат Руфин и на свой ред отвърнал: «аз... съм най-недостойният и гнусен човек у Бога на този свят... Бог ми откри, че неговата (на Руфин) душа е една от трите най-свети души, които са у Бога на този свят». Както се вижда, лъжливото смирение и тук се изявило в пълнота, защото краят на фразата говори сама за себе си: разбира се, че в тези «три души» няма как да не остане място и за неговата.

Не случайно по-късно членовете на неговия орден, заразени от подобни представи за собствената си изключителност, виждайки веднъж добродетелния живот на един от братята, разбрали, че и той бил «човек, достигнал велико съвършенство, като самите тях». Не са случайни и другите централни събития от живота на самия Франциск, за които ще стане дума по-долу. Не са случайни, защото сам Франциск говори за смисъла на своя живот така: «аз съм се трудил със своите ръце и искам да се трудя, и искам, щото и всички други братя да се трудят с всички сили, защото това носи чест».

За да не би направените изводи да изглеждат прибързани, нека видим какво пишат по този повод светите отци. Авва Доротей свидетелства: «монашеска гордост има тогава, когато някой се тщеслави, че се упражнява в бдение и пост, че е благоговеен, че живее добре и е старателен». Сам Франциск нееднократно е проповядвал за смирението, но, по думите на авва Доротей, «случва се и това, някой и да се смирява, но за слава. Това също се отнася към монашеската гордост». Когато се «стремим към упражняване в мними добродетели, защото те са приятни за нашите чувства, след това, лека полека и съвсем незабележимо се заразяваме със самомнение; и поради това, че благодатта не идва да ни осени и увенчае, то ние сами съчиняваме в себе си сладостни усещания, сами себе си награждаваме и утешаваме.»

«Тщеславието се стреми преждевременно към духовни състояния, за които човек още не е способен поради своята нечистота и затова, поради недостиг на истина, той си съчинява мечти. А сладострастието, присъединявайки своето действие към действието на тщеславието, произвежда в сърцето прелъстителни, лъжливи утешения, наслаждения и упоения. Такова състояние е състояние на самоопрелестяване».

И ето именно тези последни мисли на светител Игнатий Брянчанинов обясняват в цялата пълнота от какъв род е мистиката на Франциск Асизки, която предстои да разгледаме сега.

следваща >>

Благодатный Огонь

Превод: Десислава Главева