Ситуационна логика във вечния организъм на Църквата

След въвеждането на новия календар в някои поместни православни църкви започва силно протестно движение довело до отделянето от Христовото тяло на множество вярващи. Особено печално е положението в Гърция, където „синодите” на „ревнителите” започват да никнат като гъби след дъжд. Противниците както на календарната реформа, така и изобщо на реформите в Църквата, биват изправени пред сериозно изпитание, защото сега вече трябва да се води борба не само срещу реформите, но и срещу роящите се разколи. В тази съвсем непроста обстановка някои духовници, радващи се на всеобщо уважение, претърпяват духовен крах. Заели първоначално позиция на твърди противници на реформата, виждайки, че протестите не се увенчават с успех, а разколническото движение „преуспява”, те преживяват духовна деформация и в желанието си да се погрижат за целостта на Църквата, на практика се измятат и се превръщат в защитници на реформите.

Такъв обрат е налице при о. Филотей Зервакос (първоначално противник на календарната реформа, после употребяващ по отношение на светоотеческия календар кощунственото определение „езически”), старец Паисий Светогорец (като по-млад също пишещ срещу икуменическите увлечения на висшите гръцки клирици, а после привърженик на новия календар и един от горещите защитници на Константинополския патриарх Димитрий, който е отявлен икуменист); о. Теоклит Дионисиатски и о. Иоил Янакопулос (първоначално също противопоставящи се на отстъплението на висшата йерархия, а впоследствие разпространяващи лъжата, че срещу новия календар не били произнесени съборни анатеми).

В нашата църква емблематичен пример в това отношение са Левкийският епископ Партений и архим. Методий Жерев. И двамата духовно обгрижвани от архиеп. Серафим Соболев, с публикациите си в църковната преса като например сп. „Православен мисионер” и др. извършили сериозна дейност в изобличаването на разпространявани в Българската църква ереси и суеверия. Архим. Методий дори публично в статия за същото списание защитава стария календар. Точно те двамата обаче вземат най-дейно участие както в провеждането на календарната реформа, така и при защитата й впоследствие. Архим. Методий произнася цикъл от проповеди в подкрепа на реформата в Руската църква „Св. Николай” в София, точно над гроба на бореца срещу икуменизма и календарната реформа архиеп. Серафим Соболев, с което предава както духовния си отец, така и Православната Църква. Епископ Партений пък в лични разговори задавал странният въпрос: „Нима календарът е по-важен от Църквата”, като че ли светоотеческият календар е нещо външно по-отношение на Църквата, с което тя трябва да се съревновава.

Двете лица на архим. Епифаний Теодоропулос

Ако някой обаче иска да придобие ясна представа що е това духовник с две лица, той може да прочете книгата на архим. Епифаний Теодоропулос „Двете крайности: икуменизъм и зилотизъм”. Вероятно замисълът на автора е бил да се отсекат двете крайности и да се посочи царският път, но този замисъл остава неосъществен. Осъществено е друго – въпросните две крайности са се съединили неслитно в авторовата ипостас с всички произтичащи от този крайно рискован експеримент последствия. В тази книга се съдържат статии и обръщения на автора както към икуменистите-отстъпленци, така и към гръцките разколници. При обръщенията си към икуменистите той заявява, че се противопоставя на провежданите реформи и икуменизма, но критикувайки (на места достатъчно основателно и убедително) разколниците, се подхлъзва и започва да защитава реформите.

Странно амплоа: с реформаторите – зилот, със зилотите – реформатор. И какъв е резултатът накрая? Отстъпленците си запушват ушите за написаното срещу икуменизма, а охотно ползват писаното срещу разколниците, черпейки оттам доводи, оправдаващи реформите, за каквито дори те самите не биха могли да се сетят. Зилотите пък не го припознават за свой, а виждат в него защитник на реформите. И така нито икуменистите биват убедени в пагубността на реформите, нито зилотите – в пагубността от напускането на Църквата.

Тук ще се спрем на главата: „За Петровия пост”.

За разлика от други свои статии, в които донякъде успешно критикува разколниците, посочвайки факти, свидетелстващи за тяхната дезориентираност и безпринципност, тук дезориентиран, безпринципен и неубедителен се оказва самият автор.  Силното желание на архим. Епифаний да подложи на атака с максимални поражения позицията на разколниците довежда до раждането на ефикасен метод, с който да могат да бъдат оправдавани реформи от всякакъв тип, а в същото време е загърбен не по-малко важният въпрос, допустима и необходима ли е била промяната на календара или не. За тази промяна авторът предпочита да разсъждава като за нещо, което вече е станало и не подлежи на преоценка и критика. Но при това положение какъв е смисълът изобщо да се дискутира този въпрос? За самия о. Епифаний очевидно смисъл липсва – станало каквото станало, затваряме си очите за последствията и продължаваме напред, потъпквайки установеното от хилядолетия. Но една грешка, каквато е въвеждането на новия календар, не се поправя с апология на грешката.

В статията се ползва риторика от най-ниско качество - постоянни заядливи призиви към зилотите да отлъчат светите отци, защото, видите ли, светите отци били също такива реформатори, каквито са днешните икуменисти. Това е не само примитивен, но и недопустим за дискусия по жизненоважни и сериозни църковни и духовни въпроси сарказъм по отношение на опонента. Вместо да бъдат критикувани по същество за капиталната грешка, която допускат – разкола, разколниците са подложени на присмех и показани като някакви невежи идиоти. А за да бъде постигнат ефект от това внушение се прибягва до някакви механични исторически паралели, при които от църковната история се извличат и съшиват един подир друг с бели конци само необходимите за авторовата концепция факти, за да може читателят да бъде така обработен, че накрая сам да заключи: „Ето на, и отците са правили така. Явно невежите зилоти нищо не разбират”. Изобщо, четейки трудът на о. Епифаний, човек остава с впечатлението, че историята на Църквата е една непрекъсната поредица от реформи.

Да, много от разколниците действително страдат от примитивизъм и невежество, но не всички са такива и въпросите, които поставят, заслужават не само по-сериозно внимание, но и уважение. Ала как стои въпросът при о. Епифаний? Началото на статията е повече от показателно: „Наистина, с въведената в Църквата поправка на юлианския, (а не григорианския, както утвърждават някои малограмотни или пък умишлено изкривяващи истината хора) календар, Петровият пост се съкращава с 13 дни, а понякога, когато Пасхата е късна, съвсем се премахва”.

Ако твърде много надуваш балона, все някога ще го спукаш, което при о. Епифаний се случва изненадващо бързо – още в самото начало. Защото невежият и малограмотният в случая е именно той. Подведен е от официалните църковни документи, в които наистина се твърди, че в църковна употреба в някои поместни църкви е въведен поправеният юлиански календар, но това не отговаря на истината. Така нареченият поправен юлиански или новоюлиански календар в своя оригинален вид има своя пасхалия, която по системата й на изчисление на деня на Пасхата е по-близко до григорианската, отколкото до Александрийската пасхалия. Този нов календар обаче прави фалстарт още със самото си въвеждане, защото според новоюлианското правило за изчисление на Пасхата, се оказало, че през годината на въвеждането тя трябвало да се празнува на 10/23 март, което ще рече четири седмици по-рано от католическата, която тогава се падала на 7/20 април и пет седмици по-рано от православната (14/27 април)! Иудейската пасха пък се падала на 6/19 април, което ще рече, че дори католиците този път спазили формално каноническото изискване християнската Пасха да е след иудейската, което изискване обаче нарушили православните реформатори. Виждайки тази практическа неприложимост на поправения юлиански календар, реформаторите връщат в употреба Православната Александрийска пасхалия, а неподвижните празници минават по григорианския календар. В резултат на тези безотговорни действия на висшата йерархия, поради несъвместимостта на Александрийската пасхалия с григорианския календар се получават множество сривове в богослужебния ред, един от които е скъсяването и понякога пълното премахване на Петровия пост.

В много официални документи като напр. Посланието на Св. Синод на Българската Патриаршия от 18 юли 1968 г., с което се обявява въвеждането на новия календар, тази лъжа, че „се въвежда употребата на поправения юлиански календар” упорито се повтаря. Но съвсем ясно се вижда, че неподвижните празници по т. нар. „поправен юлиански календар” и тези по григорианския напълно съвпадат. Ако някой препечата дословно книгата на о. Епифаний, издаде я под друго заглавие и се подпише като автор, дали ще може да убеди новостилците, че това е неговата книга, а не на о. Епифаний? Такова е положението с „поправения юлиански” и григорианския календар, които се различават само по име. Е, според малко по-различната система на „поправения юлиански календар” след някакви си 800 години той щял да се размине с един ден с григорианския, но след още 100 пак да се съедини с него. Но фактическото положение към днешна дата е такова: пълно съвпадение. А дните на този свят може и да са свършили, преди да изминат 800 години.

Малко по-нататък о. Епифаний прави заявление, което е в пълен разрез с Православното богословие. „Този пост не бил установен от Вселенски събор, но просто отдавна е влязъл в църковната практика и затова не се явява нещо безусловно”. Едно изречение, а колко въпроси поражда! Нима само постановеното от Вселенските събори се явява „нещо безусловно” за Църквата? Първият от Вселенските събори се провежда през 325 г. Значи ли това, че преди него за нея не е имало нищо безусловно? Апостолите „условна” вяра ли са преподавали и „условно” благовестие ли са благовестили? Защо тогава св. ап. Павел възглася анатема за такива, които преподават различно от апостолското благовестие? Нали това благовестие още не е било санкционирано от Вселенски събор. Кой от светите отци някога е твърдял, че безусловно за Църквата е само постановеното от Вселенските събори? Кой от тях е делил Преданието на важни и маловажни компоненти, определяйки кои са първите и кои – вторите? Кой е определил постите като маловажен компонент от Преданието? Седмият Вселенски събор ясно постановява: „Този, който отхвърля всяко писано и неписано Църковно предание, да бъде анатема.” Щеше да бъде по-добре, ако о. Епифаний вместо да сочи с пръст „невежите” зилоти и да се задавя от смях, възхитен от собственото си остроумие, се беше постарал да не разсъждава така, че да попада под анатемата на светите отци? Какво да си мислим за вечната участ на такъв мислител? Или за вечната участ на онези, които лекомислено преповтарят неговите по-леки от празнотата мисли (срв. Пс. 61:10)?

Освен с очевидно неверни твърдения о. Епифаний си служи и с подвеждаща информация. „Съкращаването на Петровия пост, пише той, било осъществено не от един или друг човек, мирянин или клирик, а официално от Църквата във връзка с приетите от нея календарни поправки”. Тук се прокрадва характерното за папизма разбиране, че Църквата е автономен и самовластен собственик и разпоредител на Божествената благодат и може да взема, каквито си ще решения, стига това да става от достатъчно представителен неин орган. За Православната Църква обаче представително и общозадължително е само онова решение, което е в съгласие с това, което ни е преподадено от Господ, апостолите и светите отци, тоест е налице приемственост. Благодатта е неотделима и вечноприсъща само на Бога. Що се отнася до Църквата има достатъчно случаи, когато отделни личности или цели общности отпадат от благодатта. Особено когато благодатността и богоносността се счетат за нещо, което не може да бъде загубено.

Но откъде накъде авторът си позволява да представя нещата така, сякаш календарната реформа е някакво полезно, свободно, осмислено и необходимо действие на Църквата? Историята на въвеждането на новия календар показва, че това съвсем не е така. Реформата е натрапена на Църквата от враждебни на нея сили, а висши клирици на практика извършват предателство срещу нея, формулирайки на Цариградския конгрес от 1923 г. целта на реформата така: „Въвеждането на новия всеправославен календар е първият камък, нужен за осъществяването на обединението на всички божии църкви”.

Всеправославен календар значи. Не ще и дума, че странни определения му прикачат на този измислен календар. Но ако това недоразумение е всеправославен календар, тогава Цариградското всеправославие си е чисто неправославие. А що се отнася до „обединението на всички божии църкви”, пред това лелеяно от икуменистите обединение има само едно реално препятствие – Едната Света Съборна и Апостолска Църква. Самопонятно е, че за да се изгради новата икуменическа антихристова лъжецърква от някакви фиктивни „божии църкви”, трябва да се разгради Едната Христова Църква и новият календар е първият камък, слагащ това начало по разграждането й и изграждането на антихристовата „църква”. Казали са го самите реформатори. Необходимо е само думите им да бъдат разчетени през неясната икуменическа терминология и веднага лъсва истинският им смисъл.

Освен това Църквата не е вземала официално решение конкретно за съкращаването на Петровия пост, както невежествено твърди убеденият в своята компетентност о. Епифаний по-горе. Това, както вече казахме, е плод от безотговорното и необмислено решение за комбиниране на григорианския календар за неподвижните празници с Александрийска пасхалия за подвижните. Това е просто поредният дефект на „изобретението”. Странно е обаче „позитивното мислене” на защитниците му, какъвто се явява о. Епифаний. Това е все едно да сложиш бутала от Трабант в двигател на Мерцедес и като се разнесат ужасяващи звуци, да почнеш да се самоуспокояваш, че и друг път са правени промени в конструкцията на двигателите. Едно са обаче обмислени и преценени промени с някаква съзидателна цел, извършени от компетентни и отговорни лица, съвсем друго са глупави и безотговорни нововъведения с разрушителна цел, извършвани от невежи реформатори. Впрочем такива логически провали при о. Епифаний са неизбежни, защото, нагърбвайки се с непосилната задача да защити незащитимото – безсмислената календарна реформа, единственият „научен” метод, който му остава, е да пее приспивни песни на читателите и да ги лъже как куцото и краставо магаре е същото каквото и породистият жребец, че даже и по-добро. В този дух авторът продължава и нататък.

Следва крайъгълният камък на неговата апология. Отец Епифаний ни предлага кратка история на оформянето на традицията на Петровия пост. Научаваме, че първоначално той е бил една седмица, после се разраснал и обхванал целия период от първия понеделник след Петдесетница чак до Успение на Пресвета Богородица – ще рече период от 55 дни при най-ранна възможна Пасха до 89 дни при най-късната възможна Пасха. Това е удивително! Излиза, че този летен пост е бил по-дълъг от Великия! След което отново бил съкратен, като от него отпаднал целият месец юли. Примитивната логика е следната: щом тогава е премахнат един месец от Петровия пост, защо сега да не се премахне целият.

Само че писменият източник, на който се позовава о. Епифаний, е повече от спорен. Той посочва произведението „За светите четиридесетници” на преп. Анастасий Синаит. Заглавието на въпросното произведение е „За трите четиридесетници” и при него е спорно и авторството – някои посочват като автор не самия св. Анастасий Синаит, а монах от неговата община. По този въпрос пише и проф. Скабаланович, който, освен че не приема авторството на св. Анастасий, определя времето на написването на това произведение не по-рано от ІХ в., тъй като в писмените паметници от преди ІХ в. не пише за поста преди Успение Богородично, докато във въпросното произведение се говори за него. Трябва да отбележим, че това е единственото писмено свидетелство, в което се споменава за подобна широка изменяемост на Петровия пост. Съдейки по всички останали писмени паметници, в началото той е бил една седмица и постепенно някъде докъм ІХ-Х вв. влиза в рамките, в които е познат и днес. При това положение отпада основният аргумент на о. Епифаний. Петровият пост не е бил съкращаван, още по-малко пък спорадично „изчезван”, както това става днес, поради дефект на календара.

Проблем освен това е и фактът, че о. Епифаний не е правил подробно и безпристрастно изследване за развитието на Църковния Устав, каквото е например „Толковый Типикон” на всепризнатия в това отношение специалист проф. М. Скабаланович, а само откъсва оттук оттам по нещичко, за да кърпи несъстоятелната си и предпоставена теза. Проф. Скабаланович обаче категорично заявява: „Нашият Типикон към IX в. вече идейно е бил оформен. Сега вече можели да се появяват пълни негови преписи, които благодарение на предишната работа по него, можело да се различават един от друг само в несъщественото. Но скоро и тази разлика между тях изчезнала и се появил един богослужебен устав почти за цялата източна църква”^[1]. Това е мнението на един съвестен научен работник, който е изследвал огромен изворов материал за целите на своя труд. При това положение всички примери, които дава о. Епифаний не служат за потвърждаване на неговата теза, защото щом действа с принципа на историческата аналогия, той би трябвало да покаже пример, кога светите отци са променяли завършена, перфектно работеща и съществуваща от векове традиция, за да се обединяват с някакви странно откъде и кога появили се други „божии църкви”, както това става при календарната реформа от 1923 г.

Но освен фактологическите неточности при о. Епифаний, трябва да се посочи и една генерална неизправност на неговия подход. Във всички примери, които той посочва, става въпрос за израстване и оформяне на традицията на Петровия пост. В този период промяната е нещо естествено и полезно, защото води към по-добро. За същия период на оформяне на традицията протопрезвитер Михаил Помазански пише: „За нас Типиконът във вида, в който се е получил той в наше време, в неговите две редакции, (в двете редакции разлики в Петровия пост няма – ск. авт.) е осъществяване на идеята на християнското богослужение. Богослужението от първия век е било зърното, което израснало в днешния си вид, в съвършена възраст, когато то приело завършена форма. За чуждото око, за неправославния Запад (и за ревизионисти като прот. Ал. Шмеман и о. Епифаний - ск. авт.) обстоятелството, че нашият Устав е приел статична форма изглежда като някаква закостенялост и вкаменелост, а за нас в това се изразява завършеността на ръста, достигането на възможната пълнота и завършеност. Такава завършеност на формите наблюдаваме в източната църковна иконопис, в църковната архитектура, във вътрешната уредба на храмовете, в традиционните мелодии на църковното пеене. По-нататъшни опити за развитие в тези области често довеждат до „декаданс” и водят не нагоре, а надолу”^[2].

Ето защо твърдим, че о. Епифаний пробутва един универсален способ за оправдаване на всякакви реформи. Ако се приложи неговият принцип: „Щом някога нещо се е променяло, защо да не се промени и сега”, тогава се отваря пътят за всички онези реформи, против които о. Епифаний уж протестира в първата част на книгата си посветена на икуменизма. Основавайки се на този принцип, могат да бъдат оправдавани реформи в храмовото устройство (напр. премахване на омразния за модернистите иконостас), в облеклото и външния вид на свещенослужителите и монасите, в реда на църковните служби, включително и Светата Литургия; могат да се редактират някои канони, безпроблемно да се оправдае и въведе наново женен епископат, приемащите Св. Причастие могат да правят това полулегнали по аналогия с Тайната вечеря и добре да се нахранят преди това пак по аналогия с древните агапи. До началото на V век например не е имало подробни християнски месецослови, а през ІV век се издавали смесени календари, включващи езически и християнски празници. Можем ли сега да се върнем механично към тази „древна практика”? За неразсъдителните може и да се стори като „връщане към отците”, но за разсъдителните би било безумно, глупаво и ненужно нововъведение и деградация.

Примери за съществували някога, но отпаднали в историческото развитие на Църквата практики има стотици и на тази база могат да бъдат защитавани всевъзможни промени по метода на о. Епифаний. Но в такъв подход православно мислещият човек забелязва дълбока повреда на самото понятие за Свещено Предание и поквара в мисленето на такива хора. Преданието върви винаги в посока напред - от миналото към бъдещето, и всякакви опити за обръщане на посоката и възраждане точно на тези практики, които самото Предание е изхвърлило от употреба, при това защитавани с нелепи твърдения, че цялата Църква се била заблудила и пребивавала в заблуда векове наред, са свидетелство за протестантизиране на мисълта. А тук става въпрос за много опасен протестантизъм. Протестантизъм, който ни се предлага от човек известен в Гърция като ревнител на благочестието и борец срещу икуменизма. При това положение именно към съвременната гръцка, а и не само гръцка църква, може да се отнесе въпросът на Спасителя Христос: „Ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?” (Мат. 6:23) Защото наистина твърде много гръцки духовници, които до едно време представяха себе си като стълбове на Православието, впоследствие се оказаха гнили талпи.

Примерът със св. Теодор Студит, (че според него „на празниците, съботните и възкресните дни, както по време на Петровия пост, така и в Рождественския, освен че се разрешава риба, се разрешават още сирене и яйца”), който о. Епифаний посочва, не внася нищо съществено в неговия труд, а само показва ненаучния му подход и желанието да изненадва читателите с „открития”, които той смята, че звучат сензационно, и с които опонентът да бъде изненадан и объркан. Ако ще се обосновава с такива примери, защо тогава не е посочил и следния пример от Църковната история на Сократ Схоластик, който за начина на постене през Великия пост, пише: „Разногласието се отнася не толкова до броя на постните дни, но и до разбирането за въздържание от различни храни. Защото едни се въздържат от употреба на всякакъв вид животински продукти, други от всички одушевени употребяват само риба, а някои заедно с рибата ядат и птици, казвайки, че птиците според казаното от Моисей, също били произлезли от водата. Едни се въздържат дори от плодове и яйца, други се хранят само със сух хляб, някои дори и това не приемат, а други постят до деветия час и после приемат всякаква храна”^[3].

Ако днес се приложи нечестният метод на о. Епифаний, гърците по време на Великия пост могат спокойно да постят както мюсюлманите по време на Рамазан, ще рече до здрачаване, а това от своя страна може да бъде поредната обединителна стъпка на Цариградската патриаршия вече и с иноверци. Може би за някои е дошъл краят на половинчатите мерки и полугригорианските полукалендари. Може би е дошло време да видим истинското лице на блудницата. Нас обаче да ни пази Господ от подобно нечестие и да ни дарува твърдо да се придържаме към завършената традиция, която от векове се преподава в Православната Църква! Защото, да, примери за незавършена и все още неоформена традиция в Църковната история има много, но да се правят механични паралели с тях, за да се оправдава отстъплението, е безобразно лукавство.

Примерът пък с Теодор Валсамон също е неуместен, тъй като той говори за това, че само миряните през Петровия пост постели една седмица, докато за манастирските устави е валидно другото, общото правило, за което говорихме по-горе и което е валидно и днес. Днес обаче Петровият пост е отрязан както за миряните, така и за монасите, които спазват новия стил, тъй че тази аналогия също не работи. Освен това твърде скоро след времето на Теодор Валсамон манастирското правило става валидно и за миряните, но о. Епифаний, разбира се, премълчава това пред читателите си. Но безспорен факт е, че не е създаден отделен устав за мирските храмове, а миряните, доколкото им позволяват силите, следват манастирските правила относно продължителността и вида на поста. При това Теодор Валсамон в тълкуванията си на правилата на Константинополския събор, състоял се по времето на патр. Лука Хрисоверг и имп. Мануил Комнин (1143–1180 г.), допуска подобно съкращение до една седмица за миряните също и за Рождественския пост^[4]. Едва ли обаче днес на подобни съвети може да се гледа сериозно. Или всъщност, кой знае, може би съвсем не е далеч времето, когато Цариградската патриаршия ще погледне много сериозно на подобни изключения от общата практика, превръщайки ги в правило, за да оправдае многобройните реформи, които от доста време натрапва на Православната Църква.

В края на своята статия о. Епифаний дава пастирски съвет, който напълно противоречи на православната пастирска практика: „Мисля, че даденият въпрос трябва да се остави така, както е и духовниците с разсъждение, ползвайки се от своята власт, нека да помагат на всеки вярващ да намери своята мяра в поста”. Такова право за духовниците в Православната църква да променят поста, не е предвидено. Духовникът може на принципа на икономията да облекчава поста при това по строго определени, (а не всякакви) причини – болест, бременност и пр., но да помага на всеки вярващ да намери своята мяра в поста, което тук предлага о. Епифаний, е поощряване на радикален индивидуализъм и либерализъм у пасомите. А работата на православния пастир е точно обратната: да приведе чедата си към еднообразие в поста и към общите правила на поста съгласно Църковния устав. Ролята на личен диетолог-консултант, която о. Епифаний определя за църковния пастир, може да се съгласува твърде успешно със съвременните потребителски нагласи и с някои европейски директиви, но е напълно несъвместима с църковната представа за пастирството. В Църквата говорим за отец и чеда, за пастир и овци. Но, уви, сред голяма част от гръцкото духовенство човекоугодието е подменило отеческата грижа и пастирската отговорност, и тази епидемия се разпространява с огромна сила. Защото за много пастири перспективата да си спечелят благоразположението на чедата, проявявайки към тях извънмерно и вредно снизхождение, като поощряват всякакви своеволия, се оказва изключително примамлива. Живеем във века на „благословените” прищевки.

В заключението си о. Епифаний напълно затвърждава впечатленията за собствената си раздвоеност. „Сумирайки гореказаното, пише той, искам да кажа, че аз съм много далеч от мисълта да защитавам премахването или съкращаването на постите, при все че те, все пак освен поста в сряда, петък и Великата Четиридесятница, не са били учредени на Вселенските събори”. Очевидно е безсилен да състави дори едно изречение, в което втората част да не опровергава първата. Иначе защо е отново това напомняне, че някои пости не са били учредени от Вселенските събори, което разгледахме по-горе? Защитаваш ли в крайна сметка премахването на постите? Да или не? Отговорът на о. Епифаний, както може да се очаква, е нещо средно между "да" и "не": „де”.

Ако той наистина беше загрижен за единството на Църквата, трябваше да защитава Петровия пост, а не неговото премахване. И освен това да се ръководи от думите на един наистина достоен Цариградски патриарх св. Никифор: „Братя, ние трябва да пребъдваме в съгласие и единодушие в изповядването на Православната вяра, за да не могат нашите противници да откъснат нито един към своето злочестие: защото по Христовата благодат ние сме повече от тях”^[5]. И наистина, ако сред клира на Православната Църква имаше твърдо и непоколебимо единодушие в изповядването на Православната вяра, тогава от Църквата нямаше да отпадат немощни наши братя и тогава нито ние, нито о. Епифаний нямаше да има за какво да пишем. Или пък бихме се занимавали с много по-полезни неща от това да влизаме в словесни двубои по въпроси, за които между православни християни не би трябвало да има никакви противоречия, а да съществува благословено единомислие.

Враждуващи срещу Църквата винаги ще има, но нека те да са вън от нея, а не вътре в нея. Защото и за двата типа враждуващи важат думите на св. Никифор патр. Цариградски: „Враждуващите против нас и стремящи се да потъпкат правдата в Църквата са подобни на плуващите срещу течението на реката: те, в края на краищата, ще изнемогнат и ще се окажат на дъното, защото истината е непобедима, и увенчава почитащите я, побеждавайки воюващите против нея. Който се придържа към нея, той и без оръжие ще победи врага; а който се е лишил от нея, лесно ще бъде победен, макар и да е въоръжен за война. Свидетели на думите ни са тези, за които говорим: те нямат никакво познание за истината, над тях се надсмиват даже децата, учещи по буквара, защото те противоречат на самите себе си в своите суетни мъдрувания, изяждайки плътта си, подобно на беснуващи”^[6].

Техническите характеристики на египетската тръст

Тези от тях, които конкретно ни интересуват, са: твърдост, граница на якост и модул на еластичност. Нека видим какво пише за качествата на египетската тръст в Свещеното Писание:

„Ето, ти мислиш да се облегнеш на Египет, на тая сломена тръст, която, ако някой се опре на нея, ще му влезе в ръката и ще я промуши. Такъв е фараонът, царят египетски, за всички, които се нему уповават” (Ис. 36:6).

„И ще познаят всички обитатели на Египет, че Аз съм Господ; защото те бяха на дома Израилев тръстикова подпорка. Когато те се хванаха с ръка о тебе, ти се разчупи и цялото им рамо избоде; и когато се опряха о тебе, ти се сломи и израни всичките им чресла” (Иез. 26:6-7).

Значи спецификата на египетската тръст е в това, че на вид тя като че притежава твърдост, но границата на якост и модулът на еластичност при нея са много ниски. Затова когато се прекърши, тя става много опасна за всеки, който реши да се опре на нея. И освен другите поражения, които може да ти нанесе, тя може, вместо да те задържи на брега, да те подлъже и да паднеш в блатото. Същите характеристики притежават о. Епифаний и духовниците като него. Това трябва да имат пред вид всички, които решат да ги ползват за опора на съжденията си и оправдание на отстъплението от преподаденото ни от светите отци.

[1] Скабаланович, М, Толковый Типикон — объяснительное изложение Типикона с историческим введением, Москва, 1995, стр. 372.

[2] Помазанский, М., протоиерей, Экуменика на фона православной литургики, Православный Путь. 1962 г.

[3] Сокр­ат, Църковна история. V, 22.

[4] Вальсамон, Ответ на 3 вопр. монахов. (Иером. Алексий) Историч. рассужд. о постах Православной Церкви, 38, 69., цит. по Скабаланович, М., „Толковый Типикон”.

[5] Святитель Димитрий Ростовский, Жития Святых в 12 томах, 2007, т. 10, стр. 39.

[6] Пак там.