Искам да предложа един пример за изправление на онези, които твърде горчиво оплакват умрелите. Това е пример от езическата история. Живял един езически началник, който имал един-единствен и много обичан син. Когато той по силата на езическото си заблуждение принасял в Капитолия жертва на своите идоли, до него стигнала вестта, че единственият му син е починал. Той не оставил жертвата, която била в ръцете му, не заплакал и дори не въздъхнал, но чуйте какво отговорил: Нека, казал той, да го погребат; аз помня, че ми се роди смъртен син.

Погледни този отговор и виж мъжеството на езичника. Той дори не заповядал да го изчакат, за да може да присъства на погребението на своя син.

Какво ще бъде с нас, братя, ако дяволът в самия ден на Съда го изправи срещу нас пред Христа и каже: Този мой почитател, който аз прелъстявах със своите козни, та да служи на слепите и глухи истукани, на който не съм обещавал нито възкресение от мъртвите, нито рай, нито Царство Небесно, този доблестен мъж, узнавайки за смъртта на своя единствен син, не се натъжи, не въздъхна и не остави при това известие моето капище. А твоите християни, Твоите вярващи, за които Ти се разпна и умря, за да не се боят те от смъртта, но да бъдат уверени във възкресението, те не само оплакват умрелите и на глас и с целия си вид, но дори се затрудняват тогава да отидат в църквата, а някои дори от Твоите служители, от Твоите пастири прекъсват службата, предавайки се на плач, като че противейки се на Твоята воля. Защо? Защото Ти Си благоволил да ги призовеш при Себе си от тъмата на този век.

Какво, братя, ще можем да отговорим на това? Не ще ли потънем от срам, когато в това отношение се окажем по-долу от езичниците? Незнаещият Бога езичник трябва да плаче, защото веднага щом умре, той отива право на мъки. Трябва да се съкрушава иудеинът, който не вярва в Христа, обричайки душата си на гибел. Достойни за съжаление са също тъй нашите оглашени, ако те или поради своето неверие, или поради нерадението на ближните си се споминат без спасително кръщение. Но който е осветен с благодатта, запечатан е с вярата, достоен е по поведението си и е неизменен в невинността си, такъв, когато си отиде от този свят, трябва да бъде облажаван, а не да бъде оплакван, на такъв трябва да се завижда, а не да се скърби много за него. Впрочем трябва да му завиждаме умерено, тъй като знаем, че в положеното време и ние ще го последваме.

Творения святого отца нашего Иоанна Златоуста, архиепископа Константинопольского, СПб. 1900, Том 6, Книга 2, Об утешении при смерти.

Превод: прот. Божидар Главев