Чрез «отчаяната молитва», която владеела автора в пустинята месеци наред, той изпаднал в някакъв страшен невеществен грях и ненавиждал себе си, а после всичко потънало в покаен плач и неговият дух влязъл в неизбежна безпределност (140), в надсветовно сияние (56), откъдето след това наново изпаднал. Там в него се открили нови сили, друго зрение, друг слух. В дълбоко мълчание му било дадено да съзерцава Неговата благост, Неговата Премъдрост, Неговата святост (56).

Интересно е, че «отчаяната молитва» давала вече и други, чисто зрителни ефекти. В началото се появявало видение на разпнатите Христови ръце (66), «събиращи в едно двете посоки на световните хоризонти, разделени от народите посредством враждите им» (пак там). По-нататък на автора му се представило самото «висящо на кръста Тяло на Господа, подобно на чуден мост между Небето и Земята» (67).

Светител Игнатий (Брянчанинов), който е събрал в знаменитите си трудове цялата светоотеческа православна традиция в християнската аскетика, пише: «Светите Отци на Източната Църква водят своя читател не в обятията на любовта, не на висотата на виденията, а към разглеждане на своя грях, на своето падение, към изповед пред Изкупителя, към плач за себе си пред милосърдието на Създателя. А да се търсят видения — продължава той, — не бива, защото е постановено със закон да не се приемат никакви видения и да не им се доверяваме, защото недалеч от себе си имаме тъмен изкусител. Истинските видения са крайно редки и се устройват от Божия Дух за целите на духовното възпитание». Така че, «ако видиш светлина или огън, вън от себе си или вътре, или образ например на Христа, не го приемай и не позволявай на ума да съгражда в себе си такива образи, защото това е дело външно и води към прелест»*. И още: «Виждащите и приемащите видения много бързо разкриват своята способност и склонност към прелест»^[1].

«Невъзможно е да не се пеят химни Богу, — пише архимандрит Софроний, — когато излезеш от пламъка на покаянието, което незримо ни е претопило за нов начин на съществуване, изгаряйки всичко тленно в нас» (77). Тук може да възникне въпросът — а кога именно свършва това покайно чувство и изгаря всичко тленно, и трябва ли изобщо да свършва покаянието в този земен живот? Нали това чувство, както подчертава светител Игнатий, у светите отци никога не е преставало? Още повече, че най-високите от всички възможни състояния на тази земя, до които са достигнали сами, накрая са се сливали само в едно чувство — покаянието.

Архимандрит Софроний счита, че любовта към Бога е сродна на болката, но по-особена. Въобще за болката и мъките в различните им варианти той пише много. Устремявайки се в любов към Бога, ние опитно познаваме как горестната молитва изгаря нашата вътрешност и как сърцето изнемогва в своето търпение, и как тленността, напомня за себе си, потапяйки нашия дух в състояние на безнадеждност. Но тук заедно с нея съседства и прохладата на небесното утешение, и Нетварната Светлина (!), и дивните съзерцания, изключителни по своята дълбочина, и «ръката Божия нежно ни прегръща и отвежда на небето», и «болката се превръща в непоносима радост на тържествуваща любов» (85).

Съвместяването на такива полюсни състояния, (когато, например, крайното страдание се слива с пределна радост), е възможно, за да ни напомни, че в този случай не е спазен здравословният принцип на Царския път. Пропадането в «абисалните дълбини», се съчетава с издигане, ставащо едва ли не вън от тялото, а състоянието на отчаяние и изтощение се трансформира във виждане на Нетварната Светлина (!). Архимандрит Софроний готви човека за всевъзможни борби, предполагащи почти свръхчовешко напрежение още от първите крачки и при това в крайни, стресови ситуации. Той разкрива пред нашия очарован взор апокалиптични бездни, показвайки неизмерими висоти и дълбини. Но ето ти въпрос: готов ли е читателят, нашият съвременник, пределно разслабен духовно, със съсипана психика, в емоционална превъзбуда — готов ли е той да поеме по предложения му път, на който нему - неподготвения и не умеещ нито да лети, нито да плува, а само да пълзи - ще се наложи наведнъж да преплува бушуващия океан на екстремните страсти, да пада от високи скали и веднага пак да се възнася при небожителите — и всичко това мигновено и при това навярно не по-малко от десет пъти на ден? Едва ли. На неподготвения и дори на закаления в духовна бран човек му е нужен Царският път, златната среда, а именно — постепенното навлизане в духовния свят, стъпка по стъпка, така че душата да бъде предразполагана към постоянно покаяние, за задълбочаване в себе си изключително на тази основа, в утешителна надежда на Божията милост. Царството Небесно за нас не е дворец с отворени врати и там е невъзможно да се влезе с леки, уверени стъпки.

Опасно е да обезсърчаваш начинаещия с ужаси и кошмари от самото начало. Колкото и да е голям дефицитът на време, колкото и да са огрубели и деградирали обществените нрави, колкото и да свирепства антитеизмът или плурализмът във всичките им явни и прикрити форми — традиционният и умерен православен път на спасение е действал и безотказно ще действа във всички времена и още повече днес, стига да има желаещи да го следват.

Обръщайки се към своя собствен аскетически опит в пустинята, архимандрит Софроний, наред с мислите за състоянието на падналия човек и преимуществата на молитвеното уединение, отново описва прекалено емоционално своето богообщение — като жажда, която го поглъща на основата на «тоталното покаяние». Пак там в пустинята той имал и «видение за ада в историята» (105). Уединението му давало свободата да се отдава на молитва за човечеството и той сякаш бил обсебен от усещането за страданието на вселената (пак там). Преживяването на събитията от XX век (войните, социалните катаклизми) разкрили на архимандрит Софроний размерите на първото падение на човека (пак там).

На вярващия, продължава авторът, макар и веднъж, но задължително му се дава да изпита такова състояние, което да го уподоби на Въплътения Бог (106). Наистина той уточнява, че това не е по аналогия, нито е тъждествено, но заедно с това твърди, че в молитва човек преживява някакво подобие на състоянието на Богочовека. Той пише, че това е необходимо, за да се даде възможност на хората да разпознаят в Него Бога. По-нататък авторът съобщава на читателя, че посредством молитвата върху нас слиза силата на Всевишния и Светият Дух извършва търсеното и жадуваното, — и това го прави «Духът, не нашите усилия» (111). Само че, според смелото и небезоснователно твърдение на някои Църковни Отци, Бог ни спасява не без наше участие, — тоест има се предвид задължителността на нашите лични усилия в съчетание с подаваната ни чрез Бога и Неговата Църква благодатна сила в делото на индивидуалното спасение.

В пустинята, където обстановката предразполага, авторът живеел в благословената свобода на «Божиите деца» (115). В жаждата си за Бога архимандрит Софроний «можел да поеме всякакъв риск», той «би платил всякаква цена» и «би предал себе си свободно на всякакви трудности». Така за пръв път душата му изпитала царствена свобода (116), безстрашие и готовност да претърпи всякакви теготи и мъки. Но съвременният читател трябва много да се пази от излишна самонадеяност (да си спомним докъде довела тя самия Апостол Петър), макар несъмнено някои обладатели на «висок интелектуален коефицент», терзаещи се постоянно от своя горд и поради това на нищо и никому недоверяващ се ум, мисълта за свобода, още повече пък «царствена», със сигурност би се показала доста привлекателна.

Прехождайки към Нетварната Светлина на Божествената Вечност, архимандрит Софроний, повтаряйки думите на старец Силуан, посочва, че когато Сам Господ във велика светлина се яви на душата, тя не можела да не познае в Него своя Творец и Бог. Но тук непременно трябва да добавим — става дума за очистената от страстите душа — но дори и тогава светите отци не препоръчват подобни състояния с видения и особено многозначителните изводи, които се пратят след тях. Коварният дявол доста често ни се представя като илюзорен ангел на светлината, дори понякога като Самия Иисус Христос. «Разумно върши своето дело, — пише свети Григорий Синаит, — и ако видиш светлина или огън вън от себе си или вътре, или образ някакъв, на Христа, например, или на ангел, или пък нечий друг, — не го приемай, за да не претърпиш вреда. И не допускай ума да строи в съзнанието такива образи, защото това не е истина и води към прелест» (2.23).

«Божият Дух ме възпитаваше, — продължава авторът, — чрез покайната молитва (139). И по-нататък: «и моят дух свободно, без усилия на волята възхождаше в състояние на съзерцание на неизвестни реалности: безпределната пропаст на битието, мрачните селения на ада, но и озареното от Нетварната Светлина Небе» (139). «Слизаше тя, душата, понякога в низините на ада, а на моменти Господ я възнасяше даже до небесата...» (139). «И отново всичко потъваше в покаен плач и моят дух влизаше в неизречена безпределност» (140). «В някои моменти от своя живот аз се приближавах до тези граници на покаянието, при които се освещава целия човек» (142). Но нам не е дадено точно да знаем къде са границите на покаянието, пък и има ли такива изобщо в този живот? Светите Отци, въпреки своята духовна висота, която като истински светци, впрочем, не са считали за нещо, опитно са виждали цялата дълбочина на човешкото падение и отдалечеността на човека от Бога, и обикновено не са говорели за тези неща. Защото за голяма част от читателската аудитория тук се крият множество искушения, свързани с опасността от изграждане на високо мнение за себе си.

«Дълбокият плач на цялото ни същество от нея - любовта, чието присъствие ни опалва отвътре (Христовата любов), при молитва за целия свят може да стане толкова силна, че да превиши силите ни. Тогава нашият дух навлиза в Божията вечност и молитвата секва <...> А след като се завърне, душата изпитва сладък покой и онзи мир, за който Апостол Павел (Филип. 4:7) е казал, че надвишава всеки ум» (143).

В този откъс присъстват интересни предположения за степента на издръжливост в човека и от местопребиванието на душата след изхода й от тялото. Натрапва се изводът, че когато душата напуска тялото, то последното остава неподвижно. Такова състояние, колкото и да е странно, до болка напомня състоянието на откъсналия се по подобен начин йога-аскет в друга една съвършено различна религия, в която се практикува именно излизане от тялото в демоничния астрален мир.

Архимандрит Софроний още в младостта си е имал преживявания с явяването на светлина. В «напрегнат размисъл за тайните Божии» (149) той усещал и виждал своята мисловна енергия, подобна на светлина. Това ставало, когато интелектът, съсредоточен върху метафизически проблеми, губел възприятията за времето и вещественото пространство, излизайки извън техните предели. Именно тогава умът виждал светлина. И това, според архимандрит Софроний, е напълно допустимо, защото «нашият ум се явява образ на Ума на Първия» (147). Но всичко това, добавя авторът, е състояние по линия на естеството. Явяването на Бога в Нетварна Светлина е съвсем различно (срв. с призива на свети Игнатий Брянчанинов да не се търси виждането на светлина).

Стигайки до Бога след индуистските си търсения, авторът получава нови знания «за човека и изобщо за битието» (151). «Аз повярвах изцяло в Него» (151) (сравни с «Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми.» (Марк 9:24).

Тома Кемпийски

«Тогава ме осия Светлина не от този свят. И до известна степен, подобно на Павел, в Светлината аз познах Него. В началото повярвах с жива вяра, а след това ми се яви Светлината. Не беше ли същото и с апостолите Петър, Иаков и Иоан?» И следващата мисъл: «... идва светата Светлина, когато с дълбоко покаяние се молиш за себе си, а също и когато се молиш със състрадание, пълно с любов, за тези, които ни обиждат: и изведнъж любовта се слива със Светлината, и Светлината прониква в душата, и около теб въздухът се насища със светлина, която може да се възприема с очите» (154).

Е, на кой не би му се щяло да види светлината и то тази, която осияла апостолите на Тавор и Савел на пътя за Дамаск? Но за какво ни е това? Ала търпение: защото нали «вековният опит на християнството показва, че едва почувствал човек с болезнена горчивина мерзостта на своите демонични претенции за превъзходство и възненавидял своя тъмен дух, когато сърцето му вече бива въведено в сферата на непозната дотогава свобода и Божията Светлина го поразява до изнемога от съзерцаването на Божията благост» (156).

«Светлината на несъздаденото Слънце: тази светлина, която изпълва всички космически простори. Той с любов обхваща нашите ум и сърце» (157). Авторът изпълва сърцето си с очакване на ответна божествена любов. Но читателят не бива да забравя покаянието...

<< предишна || следваща >>

Протоиерей Михаил Ходанов, «Нетерпимость» или разговор по совести».

Превод: Десислава Главева

* Прелестта е състояние на духовна измама или самоизмама. Обикновено причината за изпадане в прелест е гордостта. Повече за прелестта тук – бел. прев.

^[1] Мистика Церкви. Сборник. Сергиев Посад, 1914.