Всея твари Содетелю, времена и лета во Своей власти положивий, благослови венец лета благости Твоея, Господи, сохраняя в мире люди и град Твой, молитвами Богородици и спаси ни.

Тропар на Индикта - Църковна Нова година,
глас 2

След тежка и продължителна разлъка „експертът” на Двери.бг по календарния въпрос Венцислав Каравълчев реши да се върне към несподелената си любов календара и пак да попрепише оттук оттам нещичко по този въпрос. Трудно може да се каже, че е използвал изминалото време за да си направи някакви полезни изводи или пък че е повишил квалификацията си. Ето че отново ни се налага да правим критичен разбор на добре познатите ни твърде плиткоумни и по селски хитро сплетени обвинения.

Да видим с какво ни залъгва този път:

"Малцина са тези, които си задават въпроса за произхода на Юлиянския календар, който следват в богослужебния си живот някои от Православните църкви”. По-нататък иде ред на "разкритието", че юлианският календар бил с езически произход.

Може да се каже, че авторът си е изработил определен почерк и стил. Все по-често вече изпада в смешното положение да започне изложението си с клишето „малцина знаят, че...” или както в случая „малцина са тези, които си задават въпроса за...”,след което да съобщи на аудиторията нещо, което всички отдавна знаят. Подобни комични ситуации възникват, защото заради високото си ниво на некомпетентност, той обикновено не е наясно най-малко с две неща. Първо, че има огромни празноти в познанията си относно Православното богословие и Църковната история. При това положение всяко ново за него нещо, което успее да научи му изглежда като истинско откритие, с което непременно държи да се похвали пред останалите. И второ, че в повечето случаи това, което за него е откритие, за повечето хора е отдавна известно. Има и трети фактор, който оказва влияние в случая, пък и не само в този. Поради неразумната си страст към сензации авторът проявява слабостта да сграбчи жадно някоя ефектно звучаща, но абсолютно недоказана хипотеза или да стане разпространител на някакво съмнително „богословско” становище. Спомняме си неговия комедиен бестселър за Сигилиона от 1583 г. в който убеждаваше читателите си, че Църквата май някога била отхвърлила григорианския календар, но сама не била наясно как, кога и защо е станало това, дали е станало и трябвало ли е да става. При такива смешки обаче последен се смее князът на този свят, затова все се надявахме Каравълчев да смени жанра, но не би. И този път същото.

Тези „оригинални” обвинения срещу светоотеческия църковен календар прозвучаха откъм Еладската архиепископия още преди няколко години, когато оттам решиха да се озъбят на гръцките старостилци, задето те постоянно им повтаряха, че новият календар, който е приела, е папски. Та от архиепископията на свой ред им се оплезиха и удряйки юмручета едно в друго, заповтаряха: „нà, нà, нъцки-гръцки, щом нашият е папски, вашият пък е езически” и се „обосноваха” с „открития” като тези, от които се е възторгнал и Каравълчев. Та ето тази смешна детинска критика на светоотеческия календар е решил да доразвие и той. Влече си го човека комедията и това си е.

И така, кой е въпросният общоизвестен факт, който за него се е оказал велико историческо откритие? Ами това, че в юлианския календар имената на някои от месеците произхождат от имената на езически „богове” или са свързани с езически обреди или обичаи. Да беше добавил и „откритието”, че слънцето изгрява от изток – все пак става въпрос за типичен слънчев календар. Пък и щеше да стане по-смешно. Само че езическият произход на имената на месеците в календара, [а при някои чуждоезични традиции и на дните - NB! Ново откритие! Каравълчев да си води бележки!], отдавна е известен на вярващите християни и те трудно могат да бъдат стреснати от словесните пиратки, които ни подхвърля авторът, още повече, че имаме дързостта да почитаме дори светии, чиито имена нерядко са със същия произход. Та дотук нищо ново под слънцето. Каравълчев си е същият зле информиран, дезориентиран и вече не много смешен Каравълчев.

Но откъде все пак черпи вдъхновението си той в случая? Ясно е, че от извора на дълбоката си непросветеност, но по-конкретно от това, че никак, ама никак не е наясно какъв календар ползва Православната Църква в своето богослужение. Както не веднъж сме забелязвали, човекът не различава утреня от вечерня, ама пише ли пише. Още в началото на статията си обаче е ковнал отдавна изтърканото обвинение в неразумна ревност към онези, които поне в основни линии познават вярата си и държат за нейната чистота, за разлика от него. Впрочем това отдавна е неизменен пункт в обвинителните речи на злостните критици на Православното благочестие, тъй че оттук нататък спокойно могат да си го спестяват. Ясно е, че то вече се включва в съдържанието по default*.

Само че с по-нататъшните си разсъждения авторът по безспорен начин доказва, че липсата на ревност съвсем не те прави разумен по default. Оказва се, че човекът изобщо не е наясно кой календар православните християни наричат светоотечески! Църковният календар наистина ползва слънчевия юлиански календар, но го комбинира с лунния и така се създава системата на Великия Индиктион. Именно тази непроста комбинирана календарна система носи названието светоотечески календар или църковен календар. И тя не включва само дни, месеци и години, а и всички църковни празници от подвижния и неподвижния кръг, постни периоди, празнични, предпразнични и попразнични времена и т.н. От което става безусловно ясно, че именно това е светоотеческият календар, а не създаденият от египетските астрономи.

Църковният светоотечески календар определено не е нещо, което в един момент може да бъде захвърлено, защото след като Църквата векове наред го е ползвала, ясно е, че тя го е осветила със самото му възприемане и многогодишна употреба. Дори една проста дъска, когато на нея е бил изрисуван образа на даден светец и е била примерно стотици години в литургична и молитвена употреба, не може просто ей тъй, по силата на някакво моментно хрумване да бъде пратена на боклука! Какво остава пък за календара, в който са включени образите на стотици светии, и който в продължение на хилядолетия е определял целия литургичен живот.

Възможно е В. Каравълчев да е бил подведен от това, че на разговорно ниво често ползваме понятието „юлиански календар” като тъждествено на „църковен календар”. Но то е само защото в Църквата всички сме наясно, че в случая ползваме понятието „юлиански календар” не в собствен смисъл, а в по-общ, за да го отличаваме от григорианския календар, където с подчертаване на названието „юлиански”, изтъкваме най-съществената му отлика. По същия начин използваме и понятието „стар календар” за да го отличим от новия, давайки си ясно сметка, че той изобщо не е стар, а си е винаги актуалният и общоупотребителен за Православната Църква светоотечески църковен календар. Тези семантични нюанси обаче няма как да са известни на хора, далечни на Църквата, вярата и православното благочестие като В. Каравълчев, които не се интересуват от „незначителни подробности”. Но пък като не знае, можеше да попита...

Новокалендарните идолопоклонници и папопоклонници допускат и още един съществен пропуск. Те не са наясно дори с това, какъв календар използват към днешно време новостилните църкви. Убедени са, че използват т. нар. новоюлиански или поправен юлиански календар, само защото така пишело в Посланието на Св. Синод, с което той е въведен. Написаното в Посланието обаче е явна лъжа, защото приетият през 1923 г. на Цариградския „конгрес” новоюлиански календар си има съответната новоюлианска пасхалия, която е по-ексцентрична и създава по-големи проблеми дори от григорианската, въпреки че често денят на празнуването на Пасха по двата календара съвпада. При положение, че ще ни извади очите фактът, че в новостилните църкви се ползва старата александрийска пасхалия в комбинация с новите григориански дати, да се твърди, че в употреба е бил въведен новоюлианският календар е огромна лъжа и безумна съпротива срещу очевидната истина. Нека най-после стане ясно, че новоюлианският календар се проваля още на следващата година (1924), след като е въведен и бива незабавно заменен с познатото ни днес юлиано-григорианско двукалендарие. На формално ниво и в официални документи обаче новостилците винаги тиражират лъжата, че в употреба е новоюлианският или познат още като поправен юлиански календар, което е абсолютна лъжа! Ще попитате: защо лъжат. Ами защото всички знаят, че григорианският календар е под анатема, при това целият, анблок, а не само неговата пасхалия, както някои селски хитреци баламосват незапознатите.

Това, което Каравълчев също очевидно не знае, е в какво се състои григорианската календарна реформа. Това е реформа не само на простия юлиански светски календар, но и на цялата перфектно организирана и абсолютно безпроблемно работеща и до ден днешен система на църковния календар – пак ще повторя – на комбинираната календарна система слънчев плюс лунен календар. Освен към слънцето и към пролетното равноденствие папата имал сериозни възражения и забележки и към луната и нейното, според него, твърде фриволно поведение. При григорианската реформа тази „немирница” също е осъдена на приковаване като по-обемистия си роднина слънцето. Такива неграмотни намеси в науката съвсем не са чужди на папизма, както е добре известно от историята и патилата на не малко видни учени от онова време (например Г. Галилей, Дж. Бруно и др.). Та експериментът се оказва неуспешен по отношение и на двете небесни тела, но този факт слепите поклонници на новия календар, разбира се, винаги пропускат.

В. Каравълчев и този път не се е сдържал да пусне някоя и друга злобна клевета по адрес на православните вярващи. „В същото време, пише той, християни с неразумна ревност вярват дотолкова в „светоотеческия” му характер, че изпадат в ерес, като слагат календара в основата на Църквата и по него определят нейните граници”. Нека видим тогава кой слага календара в основата на Църквата и по него определя нейните граници и към кого всъщност трябва да се насочи обвинението. Разколниците старокалендарци, въпреки наименованието си, са прибавили към причините за отделянето си освен календара и много други неща като икуменизъм, Шамбезийска и Баламандска унии, сергианство, цареборчество, имеборчество, масони, нов световен ред, 666 и т.н. Така че те отдавна не определят границите на Църквата само по календара. Иначе поне помежду си щяха да са единни, нали всички са по стария календар и не би трябвало да има друго, което да ги разделя. Значи не става въпрос за тях.

Ние пък, които държим на правотата на светоотеческия календар, но оставаме в каноничната Църква, с това си стоене, мисля, съвсем ясно показваме, че не определяме границите на Църквата по календара. Значи и ние не сме.

И кой остава тогава? Не се сещам за друг освен за самия В. Каравълчев и приятелчетата му от Двери.бг, защото точно те винаги охотно определят привържениците на стария календар в нашата църква като разколници, тоест като намиращи се отвъд границата, която те, Двери.бг, са прокарали по линия на календара. Познатата извратена логика – цялата нечестива сган от папопоклонници, модернисти и икуменисти е много читава, а виж техните опоненти – православните, били разколници, че дори и еретици! Ясно е обаче кой е разколник и кой - еретик.

Да видим какво ни се предлага по-нататък:

„Самият факт, пише Каравълчев, че св. отци са живели и измервали дните си по този календар, но не са предприели никакви стъпки да променят наименованията на месеците му, достатъчно красноречиво говори, че измерването на времето тук, на земята, слабо (ако въобще изобщо) ги е вълнувало.”

Първо е редно В. Каравълчев да ни разясни каква връзка съзира между наименованията на месеците в календара и измерването на времето тук на земята. Как точно, според него, имената на месеците влияят на точността на измерването? Ако месец януари стане месец „св. Януарий” по-точно ли ще се измери времето така? Изобщо не става ясно как от това, че светите отци не се притесняват от наименованията на месеците, се прави категоричният извод, че „измерването на времето на земята слабо ги е вълнувало, ако въобще изобщо”. Тук авторът е изтърсил поредната безсмислица, защото да твърдиш, че светите отци не се интересували от измерване на времето, при все че изработват сложната система на Православната Пасхалия, че са налице най-подробни богослужебни и монашески устави, богослужебни книги, в които освен всичко друго става въпрос и за строга организация на сегашния живот на християнина във времето, та ако след всичко това твърдиш, че за светите отци времето е нещо, към което можеш да се отнасяш, както ти дойде, то значи четеш светите отци („ако въобще изобщо” си ги чел), както дяволът – Евангелието, тоест винаги наопаки. Да, светите отци наистина не се притеснявали от наименованията на месеците, но определено живо се интересували от измерването и строгото организиране на времето тук на земята. Логическото заключение, което прави Каравълчев между двете неща, може да съществува само в дезориентирания му ум.

Има и още нещо, от което светите отци не се притеснявали – изместването на деня на пролетното равноденствие. Но това е следващото нещо, с което и до днес не са наясно поклонниците на григорианския календар и сочат като огромно преимущество тази негова привидна и съвсем ненужна точност, че уж завинаги заковавал равноденствието на „законното” му място 21 март. Както се вижда обаче, дори и тази ненужна цел не можа да бъде постигната от реформаторите и те често биват посрамявани, защото равноденствието нерядко се случва на 20 март, както например и през сегашната 2012 година.

„Календарът си е просто календар, завършва дилетантските си разсъждения В. Каравълчев, средство за измерване на човешката история и няма никакво отношение към „осмия ден” – тоест, към това, към което ни призовават Църквата и Христос – живота в бъдещия век”.

От горното оставаме с впечатление, че Каравълчев изобщо не е чел Евангелието. Защото иначе щеше да знае, че Христос не ни призовава към някакъв моментален, магически скок в бъдещия век, а ясно е казал, че в този век „царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят” (Мат. 11:12), тоест очаква от нас тук във времето продължителен труд и себеотречение, за да придобием Царството, а не както Венцислав си го представя: хоп и от майчина утроба скачаш директно отвъд. Да, стремим се към живота в бъдещия век, но за да придобием Небесното царство трябва да бъдем истински християни тук и сега през всичките богодарувани дни на нашето съществуване. Именно тази конкретна битност на Христовите последователи, призовани от Самия Него към ежедневен подвиг, модернистите напълно игнорират, запълвайки огромната си духовна пустота със скучни тиради за някаква всеобемаща „любов”, от която обаче вее мъртвешки хлад, защото е куха, лицемерна и неистинска.

Съвсем между другото ще отчетем и споменатото от Каравълчев по-горе „измерване на историята”, което представлява едно твърде загадъчно мероприятие. Никак не става ясно коя е основната единица, с която ще „се мери” историята. Може би 1 каравълк? Но да не проявяваме излишно любопитство, а търпеливо да изчакаме откривателят на тази нова "научна" дисциплина да измери историята, след което да обнародва резултатите и използваната методика в "авторитетния научен журнал" Двери.бг.

Неговото твърдение обаче като цяло е съвсем произволно при положение, че понятия като „седми” и „осми ден” са здраво залегнали в православната символика. Представете си, какво би се случило, ако в Църквата се въведе друг още по-нов календар, който изчислява дните по друга, радикално нова методика, по която времето да се дели на десетдневки, а не на седмици. Тогава тези символи като „седми и осми ден” ще се обезсмислят. Всеки, който има поне малка представа от съдържанието на богослужебните книги като организация на службите и вътрешно текстово съдържание, ще се досети, че това би наложило радикална реформа и пренаписване и на цялата богослужебна литература.

Освен това затвореният кръг е символ на вечността. При светоотеческия календар и системата на Великия Индиктион е налице именно такъв затворен кръг и тази система е изработена така, че може да действа безотказно и без никаква нужда от корекции в продължение на хиляди години напред, а при григорианския този кръг е разбит и през определени периоди е наложително да се правят напасвания и натъкмявания. При двукалендарната система пък, която се ползва в новостилните поместни църкви, се получава ужасен безпорядък в богослужението и истински абсурди, като например това, което ни очаква следващата година – празникът на Светите първовърховни апостоли Петър и Павел да се падне преди своите заговезни, след които би трябвало да започне предхождащият празника Петров пост, увенчан накрая със самия празник - тоест всичко е обърнато с главата надолу. Именно поради този календарен куриоз се стигна до "аргументите" за незадължителността на Петровия пост. Е, добре, признаваме, че някои в Православната църква, а по-конкретно поддръжниците на днешната календарна ситуация, имат твърде либерално, дори анархично отношение към времето, но тези хора категорично нямат нищо общо със светите отци!

Погледнато като абстракция и изолирано от църковния живот, който неизменно протича строго организирано във времето, горното твърдение на Каравълчев може някому да се стори и вярно, но духовният живот е реалност, а не абстракция, както очевидно си го представя авторът. По тази логика можем да омаловажим и азбуката или езика с Каравълчевия довод: „Това са просто средства за изразяване и предаване на мисли и нямат никакво отношение към живота на бъдещия век, който е век на мълчанието”. Само че една изкуствена езикова реформа води неизбежно до сериозни и трудно излечими негативни последствия като например преждевременно онемяване. Какво ще стане, ако заменим първата буква от азбуката с четиринадесетата и така сменим целия ред нататък? Какво ще стане при това положение с цялото литературно наследство на този нещастен народ? Ето как, когато едно мъгляво абстрактно твърдение бъде сведено до конкретна реалност и проверено в нейния контекст, разкрива своята абсурдност и пълна несъстоятелност. При такава настройка на съзнанието – „това няма отношение към бъдещия век, онова - също и пр.” – накрая се стига до основния, генерален модернистичен постулат: „Нищо от този век няма отношение към бъдещия век”. Остава да обявим Бог за мъртъв и вече всичко става възможно и разрешено. Отсамното няма никакво отношение към отвъдното.

Всъщност за „мислители” като Каравълчев и учителите му модернисти на практика бъдещ век изобщо не съществува. Отвъдното - също. Всичко за тях се изчерпва с този свят и тук те са преместили вечността, като са си изфабрикували едно извратено нейно подобие, някакъв идиотски неосинтез, в който няма ни минало, ни бъдеще, ни добро, ни зло, ни светлина, ни тъмнина, ни мъжки пол, ни женски - изобщо всичко и всички са забъркани и омешани в казана на любимото и многожелано за модернистите всеединство. Но това всеединство е всъщност сатанинска пиратска версия на вселенскостта.

При тази извратена представа за духовността и реалността става ясно, защо модернистите, само като чуят за църковен календар, благочиние и ред (срв. 1 Кор. 14:40) и се изприщват. Няма как да ги пощадим и сега, защото ще упоменем календарните системи, които имат отношение към разглеждания въпрос и които би трябвало ясно да различаваме. А те са следните:

- юлиански слънчев календар – за светска употреба в Римската империя. Него именно В. Каравълчев припознава като езически, но погрешно го приписва на Православната Църква;

- православен комбиниран слънчево-лунен календар – светоотечески или църковен;

- григориански, също комбиниран слънчево-лунен – папски;

- прост григориански календар – слънчев – приет за светска употреба, но също папски по произход;

- новоюлиански (или поправен юлиански), комбиниран слънчево-лунен – масонска уловка, създадена специално за православните. Уж не е григориански, но на практика е, че даже и по-лош от григорианския, защото по него християнската Пасха изпреварва иудейската (сериозно каноническо нарушение!) дори по-често от католическата;

- двукалендарна система – александрийска пасхалия плюс григорианска скáла на дните – в употреба в новостилните църкви с изключение на Финландската, която е с григорианска пасхалия.

При много автори, пишещи за календара, някоя от гореизброените системи се смесва с друга. Но това ясно разграничаване е безусловно необходимо и представлява минимумът от познания, които трябва да има всеки, който реши да се захваща с календарната тема. Иначе лесно изпада в положението на Каравълчев да пише неща, на които тези, които са наясно, ще се смеят дълго и от сърце.

В заключение ще кажем, че както обикновено, написаното от Венцислав Каравълчев няма почти нищо общо с истината. Видяхме, че светоотеческият календар не е езически, а ако трябва да бъдем точни дори простият светски юлиански календар не е точно езически, защото целите на неговото съставяне не са свързани с удовлетворяването на интересите на езическия култ, а са цели политически и астрономически, нищо че се ползват наименованията от езичеството. Впрочем същите наименования се ползват и в григорианския календар, а при това положение обвинението, че „щом нашият е папски, тогава вашият е езически” се обезсмисля, защото по тази логика григорианският се оказва едновременно и папски, и езически, тоест всички камъни пак падат върху папския календар.

Тогава как най-ясно да охарактеризираме григорианския календар и какъв е той всъщност? Той е антицърковен, защото подлага на основна реформа светоотеческия и по същество представлява негова профанация и нелепа рационализация, (ако Венцислав наистина изповядва заявената си по-горе ирационална представа за времето, би следвало да бъде негов върл противник, а не защитник). Освен това той е антинаучен и антиастрономически, защото прави глупава, безпринципна и съвършено ненужна реформа на юлианския календар, което изтъкват и голям брой учени - съвременници на реформата. При това положение той е изключително и само папски, защото удовлетворява единствено целите и интересите на папизма и съвсем закономерно веднага след въвеждането му е анатемосан както от Православната Църква, така и от научната общност. След като той преднамерено и упорито върви обаче срещу интересите и принципите на астрономията, която и до ден днешен ползва юлианския календар, той не би трябвало да се нарича и календар, особено когато към всичките му недостатъци прибавим и характерните му особености – липса на ритмична цикличност, нееднакви столетия, нееднакви средни години за различните столетия и вътре в столетията и т.н.

Следователно, светоотеческият календар си е църковен календар, а не езически, докато григорианският, освен че е папски, на всичкото отгоре не е и календар.

* по default – по подразбиране