Тази прит­ча ни привежда само еван­ге­лист Лу­ка. Тя е изложена като отговор на Гос­по­да на въ­прос на изкушаващ Го, тоест на искащ да Го улови на дума, книж­ни­к: «какво да направя, за да наследя живот вечен?».

Гос­под заставя лукавия законник сам да даде отговор с написаното в книгите Вто­ро­за­ко­ние (Втор. 6:5) и Ле­вит (Лев. 19:18) относно любовта към Бо­га и към ближния. Ука­звайки му изискванията на За­ко­на, Гос­под искал да го застави да вникне по-дълбоко в си­лата и зна­че­нието на тези изисквания и да разбере колко далече стои той от тяхното изпълнение. За­кон­никът очевидно и сам по­чув­ствал това, защото се казва, че той, «като искаше да се оправдае», попитал: «А кой е моят ближе­н?» С това той искал да каже, че ако и да не изпълнява изискванията на За­ко­на, както би следвало, то е само поради неопределеността на тези изисквания, тъй като било неясно ко­го именно сле­два да разбира под свой «ближе­н».

Въпрос: Когато върша нещо добро, как трябва да смирявам своя помисъл? И как да се самоукорявам, след като извърша нещо добро?

Отговор: За да смириш помисъла си, дори да би извършил всички добри дела и да си опазил всички заповеди, спомни си Казалия: „Кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим” (Лк. 17:10), още повече пък когато ние още не сме стигнали дори дотам, че да изпълним и една само заповед. Винаги трябва да мислим по този начин и да се укоряваме при вършенето на добри дела, казвайки си: не зная дали то е угодно Богу.

За възкресяването дъщерята на Иаир и изцелението на кръвоточивата

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Скъпи в Христа братя и сестри, в днешното Евангелие ние чуваме за възкресяването от Господа на умрялата дъщеря на Иаир, началник на иудейската синагога, и за изцелението на кръвоточивата жена, страдала дванадесет години от своята болест. И тъй като евангелското четиво е много дълбоко, поучително и назидателно за всички нас, то отново ще го приведем, за да го запомним по-добре.

„Пазете се от фарисейския квас, който е лицемерие” (Лк. 12:1).

Отличителна черта на лицемерието е всичко да се прави на показ. Да се действа пред очите на другите все още не е лицемерие, защото по-голямата част от задължителните за нас дела трябва да се извършват за хората, което ще рече сред тях и пред очите им.

Днес на литургията Св. Църква ни предлага за назидание разказа за изцелението на гадаринския бесноват (Лук. 8:26-39). Всяко евангелско повествование е източник на голямо утешение за нас немощните и униващи хора, обременени от много грехове и скърби. Можем да кажем дори и повече – всяка евангелска дума е блага и утешителна вест за нашето сърце. И колко много примери е имало в Православната Църква от апостолски времена до наши дни, когато хората под влияние на евангелското слово са се преобразявали, а някои от тях са станали велики светила на света, като например преп. Антоний Велики, Ефрем Сирин, преподобномъченица Евдокия и много други Божии угодници.

Зная, че немалко скърбиш, задето не си подхождате по характер с М. Н. Във всичко това виждам действащия Божи Промисъл в делото на твоето спасение. Без да се съмняваш, вярвай, че Бог е допуснал това, за да те изпита, тъй като без Неговата воля дори и един косъм от главата ни не загива (Лука 21:18).

„Отче Светий! опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние… И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно” (Иоан 17:11, 20-21).

Тази молитва на Спасителя трябва по-често да извикваме в паметта си, за да не се отклоним от пътя в мрака на безбожния свят, за да не се подмамим от ярките с крещяща светлина богопротивни учения, за да бъдем с Бога винаги, за да помним, че единението е възможно само в Божията Църква.

И когато Иисус свърши тия думи, народът се чудеше на учението Му (Мат. 7:28). Силата на Учителя бе такава, че Той заплени мнозина, докара ги до най-голяма почуда и със сладостта на словото Си ги убеди да не се отделят от Него даже и когато беше спрял да говори.

„Жени приеха умрелите си възкръснали...” (Евр. 11:35).

Свети апостол Павел, изобразявайки силата и действието на вярата, ни посочва примери за това как жени-майки според своята вяра приемали възкръснали своите деца. Така и Илия възкресил сина на вдовицата, така и Елисей с молитва възвърнал жив умрелия отрок на майка му.

Светото евангелие, което ние днес чухме на литургията, ни разказва за това, как Наинската вдовица погребвала своя единствен син, как била потънала в своята мъка, как когато Иисус Христос я видял, я съжалил, трогнат от мъката на майка и без думи, без просба от нейна страна, със силата на Своето Божество възвърнал умрелия към живота. Велико чудо е възкръсването от мъртвите и малко са тези, които са се удостоявали да го видят.

Повечето човешки грехове имат в своята основа недостатък на вярата, на религиозността, на църковността. Но този специално грях се състои в лъжовно усещане на преизобилие от духовни дарования. Този грях е особено разпространен сред монасите, сред духовно развити хора с повишена духовна чувствителност, които живеят аскетичен живот.

„Обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите.”

Лука 6:35

Тази заповед [за любовта към враговете] е твърде трудно изпълнима, но ако помислиш за наградата приготвена за изпълняващите я, тогава тя, макар и твърде трудна, изобщо няма да ти се стори такава (Св. Иоан Златоуст)^[1].

Научи се преди всичко никога да не наричаш враговете си с презрителни имена, а с такива, които показват почит. А ако устата привикнат да назовават оскърбилия с почетни и приятни имена, тогава и душата, слушайки това и вразумявана и научавана от езика, охотно ще се примири с него. Самите слова ще бъдат най-доброто лечебно средство за сърдечната рана (Св. Иоан Златоуст)^[2].

„Отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие (обиди), лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство” (Мк. 7:21–22).

Тук са изредени по-известните грехове, но и всички други, големи и малки, изхождат от сърцето и видът, в който се появяват първоначално са злите помисли.

Които от вас са били край море, имали са случай да наблюдават рибари през време на риболов. Обикновено те излизат за риба нощно време, защото през деня рибите предпочитат дълбочините на морето и едва привечер излизат на повърхността, за да търсят храна. Затова рибарите трябва да хвърлят своите мрежи през нощта, та сутрин рано, около три часа, да започнат да ги изтеглят. Когато към шест часа сутринта се върнат вкъщи, едни занасят рибата на пазара и я продават, а други преди обяд кърпят мрежите, а след обяд лягат да почиват, и вечерта отново отиват на своята тежка работа.

Като споменавате за причащението със Светите Тайни, Вие казвате: „Но ако Господ обърне внимание на моето окаянство, то аз едва ли някога ще бъда допуснат до причащението с източника на безсмъртието. Горко ми, защото аз съм раб лукав и ленив и като такъв съм плячка на ада и на смъртта!”

В днешното литургийно свето евангелие (Мар. 8:34–38) Господ Иисус Христос ни разкрива цената на човешката душа.

«Каква полза за човека — казва Той, — ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?»

Човекът не е само тяло, не е само плът, не е само кости, месо, мозък и кръв, не е само химически елементи.