Вход

Православен календар

Книгата «Ще видим Бога както си е» на архимандрит Софроний (Сахаров) в светлината на светоотеческата традиция – част 4

 

 

«Необяснимата, невидима светлина — тя понякога може да се види с телесните очи; тиха и нежна тя влече след себе си и сърцето и ума, така че забравяш за земята, бидейки запленен от друг свят... Случава се да не усещаш материалността, нито своята, нито на окръжаващата действителност, и да виждаш себе си като светлина. Тогава си отива болката, забравяш за земните грижи, тревогите потъват, погълнати от сладък мир» (158). «Духът бива запленен от нежността на това видение, че... после не може да каже в тяло ли е бил или извън него» (162).

Поради това, че у автора се наблюдава склонност от всеки подраздел на книгата да прави нещо като самостоятелни сюжети, с логически начало и край, току възниква изкушението да ги разглеждаме като самодостатъчни и завършени разсъждения, и по тази причина се появяват някои недоразумения. Например архимандрит Софроний пише на едно място за покаянието и молитвата от гледна точка на тяхната дълбока вътрешна взаимосвързаност. Струва ти се, че тук всичко е ясно. Първото е неотделимо от второто, а второто — от първото. Но преди това, свързвайки молитвата с «всепоглъщащото покаяние», авторът на друго място пише, че мирното течение на молитвата е съпроводено с появата на тиха и нежна Светлина, която го обгръща, и прекъсва всякакво усещане за ограниченост, а умът, забравил за тялото, чувства себе си в светлината на Евангелското слово. «Съсредоточеният в бездънната премъдрост на Христовите думи мой дух, свободен от всичко веществено, чувства себе си подобно на това, както тялото в зенита на слънцето - цяло залято от сиянието на Умното Слънце. В това време кротък мир изпълва цялата ми душа, забравила всички нужди и тревоги на Земята» (174).

Както е видно за покаяние тук не се говори.

„Всички видове бесовска прелест, на които се подхвърля труженикът на молитвата, възникват тогава, когато в основата на молитвата не е положено покаянието, когато покаянието не е източник, душа, цел на молитвата. … Покаянието, съкрушението на духа, плачът, са признак и свидетелство за правилността на молитвения подвиг; тяхното отсъствие е признак за отклоняване в лъжливо направление, признак за самоизмама, прелест или безплодие. Едното или другото, тоест прелестта или безплодието, представляват неизбежно последствие от неправилно упражняване в молитва, а неправилното упражняване в молитва е неотделимо от самоопрелестяването.”

Св. Игнатий Брянчанинов, О прелести

И възниква мисълта, че пред нас е налице нова интерпретация на тема молитва и съпровождащите я или породените от нея усещания. Въобще първият откъс представлява отлична хранителна среда за съзерцателни йогийски упражнения, ако забравим за свързващото ни с Христа покаяние като същинско религиозно чувство, което трябва да присъства постоянно и без което християнинът не може да бъде последовател на Спасителя Христа (Когото човек изповядва наистина именно като Спасител само тогава, когато гледа на себе си като на погиващ от греха).

Архимандрит Софроний преживял ярък и сложен живот, надарен с писателска дарба, разкрива по един оригинален начин пред нас своя живот от ъгъла най-вече на собственото си авторското виждане за разказваните събития. Проблемът обаче се заключава в следното: когато се пише книга за предмети от духовната сфера, това винаги трябва да става крайно внимателно и деликатно, с тънко чувство за мярка. Тесен е пътят към спасението, ала съвсем не е размит! Така е и с истината — тя също не е размита, нито абстрактна, но винаги и навсякъде, след пришествието Христово, е ясна и съвършена, в нея няма нито повече, нито по-малко. Затова и най-малката крачка встрани представлява отклонение от нея и вместо спасение и Истината Христос, стигаме до състояние на истинско безумие на духа и пагубни духовни заблуждения, защото такива са законите на невеществения мир. Но нашият век е век на изкуството – изкуството да разсъждаваш за аскезата, за исихазма, за нетварните енергии и възвишените състояния, които, за жалост, по правило нарочно се опростяват и изкарват като нещо лесно достъпно.

Желанието да се достигнат светоносни състояния за максимално кратък срок, вместо ежедневния и дълговременен покаен труд, днес увлича със себе си и на Запад и на Изток неподготвени, но обхванати от прелестта на високоумието си интелектуалци.

Те по никакъв начин не желаят да претърпят трудности и лишения на избрания път, техният горделив и изпълнен със страсти ум забелязва само най-високите подвижници на духа като светите Григорий Палама, Симеон Нови Богослов, Григорий Синаит.

„Бихме искали да предпазим интелигенцията от още една опасност – желанието да за­менят с Иисусовата молитва всички останали правила. Ум, който е обременен, както кораб с товар, с най-различни знания, е неспособен на такава концентрация (на молитва от няколко думи), която се описва в тво­ренията на анахоретите-отшелници, предназ­начени за анахорети. Интелигенцията повече от простия народ има нужда да чете Псалтир и многообразни молитви за да не позволява на ума да преминава от предмет на предмет, което за него е безкрайно леко.”[1]

Архимандрит Рафаил Карелин, „Църквата и интелигенцията”

А това става, защото интелектуалците, бидейки още в самото начало на пътя, (а на практика - вън от него) вече считат себе си — и тайно и явно — за същите велики подвижници. Желаейки да се затвърдят в своята прелест, те бързо си намират и съответното човешко обкръжение, и псевдодуховна литература, която профанизира подвизите на светиите, твърдейки, че духовните състояния, достигнати от великите подвижници в течение на целия им живот, могат и днес да се достигнат без усилия, без скръб, комфортно и без излишен труд. А за покаяние пък изобщо не се говори.

Такива хора и такава литература дръзко игнорират факта, че ние днес, във времето на апостасия, духовна деградация и преобърнат морал, сме неизмеримо далеч от високите достижения на светиите. Неизбежните спътници на съвременната душевност, приемана за духовност, са медитацията, самовъзбуждането, самочинното изстъпление, пасивната изолация от астрален тип и прочее набор от тъмната източна екзотика, чиято генеалогия може да се открие в праезичеството на древна Месопотамия.

Колкото до архимандрит Софроний, то неговата книга несъмнено стои над западната религиозна литература (по искреността и дълбочината, с която са разкрити отделни теми, например за неговия личен преход към Православието, изтощението, богооставеността, понятието за личността), но определеният авторов индивидуализъм може да дезориентира неподготвения читател. Човек, израснал в условията на антитеизма, с еклектични мнения по всички въпроси, което е своего рода пасивна всеядност, човек, в много отношения заблуден, бродещ в мрака на духовните сурогати на съвремието в пориви на бурна и необуздана чувственост, докъде може да стигне, ако следва изключително собствените си разсъждения за духовното? Единствено до неизбежно изкривяване на духовния живот, окаменяло безчувствие и неизлечима гордост с всички произтичащи от това последствия.

Авторът обаче защитава предложения от него път: «Това, което на мен ми е било дадено от Бога, по Негова инициатива, е аналогично с даденото на Апостолите и Отците на Църквата, мои наставници». Ето защо «това, което ми е дарувано... ме освобождава от властта на човешките съждения» (171)!

И наистина, като се замисли човек, прочитайки горните редове — за каква критика изобщо може да става дума тук? Защото току-виж покрай нея бъдем обвинени дори в неуважение към наистина велики духовни авторитети!

«Когато Живият Бог, — четем у архимандрит Софроний, — Аз Съм Вечносъществуващият — дойде в сърцето, тогава радостта на душата е пълна със Светлина. Той е тих, Той е кротък, Аз мога да Му говоря на «Ти» ... Той е смирен, Той е любещ... Той е моят живот, а Неговият живот — мой» (200).[2] Недопустимо е у вярващите да се формира такова отношение към Бога, каквото е между равни или приятели. Защото дълбокото чувство за собствено недостойнство и покаянието могат да се подменят с престъпното чувство на мнима близост с Божеството. Човек трябва да проявява особена деликатност и скромност в този въпрос и като от огън да бяга от някакво духовно всеобщо братство и сантиментализма на западното християнство, пример за което е: «Иисусе, мой мили друже, - и аз радостно Му говоря на Ти!» Дори само една такава фраза показва, какво мисли за себе си този, който я произнася. По всичко личи, че той вече няма нужда да се кае, да оплаква своето паднало състояние, нелицемерно да въздиша за безчислените си грехове и да свежда поглед надолу — о, не! Той вече е спасен, нима иначе не би спазвал подобаваща дистанция между себе си и Бога?! А тук е налице явна дружба между приятели, които се потупват по рамото един друг, пример за което е употребата на това «Ти!».

Такива сантиментални, възторжени и горделиви преживявания се явяват, както пише свети Игнатий Брянчанинов, следствие от разгорещено въображение и мечтателност. «Мечтателността, — подчертава той, — действа в опрелестеното «мнение» за самия себе си като за «нещо»и то «нещо» немаловажно. «Тя» не изключва видение на небесни светлини и благоухания, на Христа, на Ангелите и светиите, но особено ревностно си съчинява мнимодуховни състояния, тясно приятелство с Иисус, вътрешна беседа с Него, тайнствени откровения, гласове, наслади и прочее». «Всичко това, - продължава светителят, - изгражда един лъжлив образ на мислене и лъжливо настроение на сърцето, довежда до упоение от самия себе си, а оттам в разгорещеност и възторженост». Следствието от всичко това е изпадане в гордост и високомерие по отношение на долния свят.

Най-опасният и неправилен начин на молитва се заключава в това, когато молещият се чрез силата на своето въображение си съчинява мечти или картини, които привидно заимства от Свещеното Писание, а всъщност - от своето собствено състояние, от своето падение, от своята греховност и самопрелъстяване, като чрез тези картини ласкае своето самомнение, тщеславие, високоумие и гордост, мамейки сам себе си. Очевидно е, че всичко, породено от мечтателността на нашата паднала природа, природа извратена вследствие на падението, в действителност не съществува, а е измислица и лъжа, така свойствени и любими на падналия ангел. Мечтателят, още с първата си стъпка на пътя на молитвата, излиза от областта на истината, влиза в областта на лъжата, в областта на сатаната, и се подчинява доброволно на неговото влияние.”

Св. Игнатий Брянчанинов, О прелести

По повод мечтателността светител Игнатий добавя следното: «Обсебените от високо мнение за себе си в по-голямата си част са отдадени на сладострастието, въпреки че си приписват най-възвишени духовни състояния, които обаче нямат аналог в правилното православно подвижничество».

Между другото подобен род горделива мечтателност се култивира в книгата «Подражание на Христа» на Тома Кемпийски, поради което светител Игнатий категорично определя неговото произведение като «прелестно».[3] Колкото до архимандрит Софроний, трябва да признаем, че неговите лични преживявания никак не могат да се считат за нормативни и, следователно, пример за подражание.

Изпитвайки такива чувствени преживявания, когато говори за Нетварната Светлина, за Божията любов и за молитвата, архимандрит Софроний често допуска еротични изрази, които възбуждат въображението на читателя, с които обаче честно признава падналостта на своята природа и нейната склонност към грях.

„Прелестта действа първоначално на мислите; след като бъде приета и изврати начина на мислене, тя незабавно се предава на сърцето, като извращава сърдечните чувства; така тя напълно завладява цялата същност на човека, като се разпростира и върху цялата му деятелност, отравя дори тялото му, което Творецът неразривно е свързал с душата. Състоянието на прелест е състояние на погибел или вечна смърт.”

Св. Игнатий Брянчанинов, О прелести

Такива изрази като: «Любовната жажда сеусилва от общението с Него» (с Христа) (102); «любовен устрем» към горния мир (118); «наслада в океана на Христовата любов»(127); «Той се втурва към нас (срв. Лука. 15:20) и любовно ни обгръща със Себе Си» (244), могат да се разберат в контекста на западната религиозна традиция, в която стоят преживяванията на някои католически светии, заменили духовността на богообщението с любовен флирт (срв.: Тереза Авилска).[4]

Подобна чувственост е налице и в духовните практики на католическите «светици»-мистички Бригита Шведска, Анджела ди Фолино и особено Катерина Сиенска. Всички те имали «откровения» и си „говорели” с Христос, имали многобройни видения, а последната се отличила особено много и с получаването на стигматични рани. Кореспонденцията си Катерина Сиенска винаги започвала с изречението: „Аз, Катерина, слугиня и рабиня на нашия Господ Исус Христос, ви пиша в неговата прескъпоценна Кръв”. Наричала папата „сладкият Исус на земята” и „мой сладки татко”, обръщала се по същия чувствен и непристоен начин към Света Троица: „Ти Си дреха, която покрива всяка моя голота” или към Христа: „Съчетай се с мен в брака на вярата!” и пр. Имала видение как веднъж Христос й подарил годежен пръстен, а друг път й се явил, прегърнал я, привлякъл я към Себе Си, сетне извадил сърцето й и дал друго сърце, което приличало на Неговото.

***

В заключение трябва да се отбележи, че произведението на архимандрит Софроний (Сахаров) отдавна вече привлича вниманието на православните богослови. Само че е налице известна двойственост в оценката на неговите трудове. Според нас тя така или иначе е свързана с тази конфронтация, която съществува днес между всеопрощаващия дух на нашето време, (характерен със своя индиферентизъм, релативизъм, плурализъм, синкретизъм, вулгарно обхващащия всичко икуменизъм, а също и езотериката, еклектиката, нервната чувственост, теологизираната еротика, душевно-екзотичните, безотговорни и несвързани религиозни преживявания) от една страна, и от друга – с боговдъхновеното светоотеческо наследство.

Докато се изучава произведението на архимандрит Софроний, се натрапва впечатлението, че в него присъства дух на една много тънка прелест. «Това е очевидно след прочита на книгата му «Ще видим Бога както си е» и «За молитвата». Бедата на нашето време се състои именно в това, че оставили ръководството на светите отци, тичаме след съмнителни новости. "Днес се наблюдава тенденция към канонизация на съмнителни личности. Върви се към узаконяване на духа на прелестта, както направиха това католиците с почитанието на разни францисковци, катерини, терези и прочее. Когато едно дело изглежда съмнително, по-добре да се остави настрани, без да се осъжда, но и без да се приема. Стигат ни толкова «светоотечески гозби». Но не, ние искаме от «пиле мляко»! Ала нали такъв подход свидетелства за отсъствие в душата на човека на всякакво съзнание за греховност и стремеж към истината. Търсим не истината, а някаква екзотика. Но тези стремежи в търсене на всякаква екзотика погубват както тези, които ги търсят, така и тези, които ги наставляват.»[5]

Като разбира цялата отговорност от своята рецензия, и знаейки за нееднозначната реакция по този повод сред православните почитатели на архимандрит Софроний Сахаров в Англия и Русия, авторът й молитвено проси от читателите обективност и непредубеденост в съжденията им за предложения тук скромен труд.

Единствената му цел беше да се съхрани верността към православния път за спасение.

<< предишна

Протоиерей Михаил Ходанов, «Нетерпимость» или разговор по совести».

Превод: Десислава Главева

[1] В манастира на архим. Софроний Сахаров „Св. Йоан Кръстител” в Есекс (Англия), който е тип дипла (δίπλά μοναστήρια) – тоест едновременно мъжки и женски, се практикува именно Иисусова молитва, заменила общопрактикуваното богослужение, като изключение прави само литургията. Но упражняването в Иисусова молитва е лично, а не общо дело и действително е анахоретска практика, която не бива да се практикува в манастирите, замествайки в тях регулярното православно богослужение.

Съществуването пък на двойни манастири е доказано нецелесъобразно и отдавна е забранено от светите отци (виж напр. 20-то правило на Седми Вселенски събор - тук) – бел. прев.

[2] Колко подходящи в случая са думите на св. Игнатий Брянчанинов: „Дързостта на това излияние, изпълнено с надутост и празнословие, предизвиква ужас и дълбока печал за душата, възпитана от учението на Православната Църква. Тук покаянието е премахнато! Няма съкрушение на духа! Тук има решителен стремеж към най-близко и тясно съединение с Бога! Такова е изобщо настроението на западните аскетични писатели. Един от тях, изразявайки своето неправилно разбиране за достойнството на Божията Майка, завършва френетичното си велеречие по следния начин: „И така! Да се хвърлим в обятията на Божията Майка!“ Това настроение е противоположно на настроението, което преподава светата Източна Църква на своите чада. „Господи, ако нямахме Твоите светии за молитвеници, говори тя в едно от своите песнопения, и Твоята благост, която ни милва, как бихме смеели, Спасителю, да възпяваме Тебе, Когото ангелите непрестанно славословят.” (тропар на Великото повечерие)”;О прелести.

[3] Тук.

[4]Лодыженский В. М., Мистическая трилогия, т.2, Петроград, 1915.

[5] «Православная Москва», N 8-9, март 1997 г.

module-template10.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти