Основата на Православието е в единомислието; началото му е в това, което винаги от всички и навсякъде e изповядвано; неговата сила и устойчивост е в отстояване на истината.

Днес празнуваме Тържество на Православието – победата на истината над лъжата и заблужденията. Както след военна победа победителите възвестяват за главните битки с враговете, в които са ги победили и възхваляват своите мъжествени предводители и воини за поука на следващите поколения, така и Светата Църква – стълб и крепило на истината, подложена в разни времена на нападенията на враждебното на истината суемъдрие, които славно отблъснала, е установила на днешния ден тържествено да възвестява за своите победи, като осъжда враговете на истината и изобличава лъжливите им разсъждения. И като в същото време провъзгласява светата истина и прославя своите поборници, за да знаят верните й синове какво иска тя, и така да се предпазят от същите или подобни заблуждения. Като чуем това, нека да прославим Господа, дарувал ни това тържество на истината, която да блести като светлина в мрака на човешките заблуди и да указва нелъжливия истински път на тези, които го търсят.

Господ я пази: кой ще я похити?! Но да не забравяме, че Господ я пази не само чрез Своята свръхестествена сила, а е благоволил така да устрои Светата Църква, че тя както е била, така и да пребъде способна винаги да съхрани тази истина под Неговото ръководство. В този смисъл нашият дълг по отношение на светата истина е двоен: това, което е от Господа за нейното опазване трябва да приемем с благодарност и послушание. А което е от Църквата, като нейни верни синове, за него и ние трябва да осъзнаем задълженията си и всеки да съдейства според силите си, както голям и малък, тъй и посветен и непосветен. Ето тази мисъл не се признава от всички и от още по-малко се изпълнява. Искам да се убедите сами в нея.

В какво се състои силата за опазване на истината, която Господ е положил в Своята Църква? В единомислието. Вижте как Християнската истина тръгва по света. Господ дойде и научи светите Апостоли, след това им изпрати Пресветия Дух и укрепявани и просвещавани от Него, те навсякъде разнесли едната небесна истина. Както Господ е Един и Светият Дух е Един, така и учението навсякъде било едно. Един е Господ, - казва Апостолът, - една е вярата. Защото едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание (Ефес. 4:4-5). Така единодушието, единоверието, единомислието станали главна черта на Християнството, изходно начало в неговия живот, крайъгълен камък в неговата основа. И светите Апостоли толкова много ги ценяли, че в своите наставления постоянно настоявали и убеждавали за тях. И няма речи, няма послания, в които да не се споменава за това. Те ту ни внушават да бъдем единодушни и единомислени (Филип. 2:2; 1 Петр. 3:8), ту ни убеждават да се подвизаваме за вярата, веднъж завинаги предадена на светиите (Иуд. 3), като запазваме единството на духа чрез връзките на мира (Ефес. 4:3), ту хвалят тези, които стоят в един дух и не се стряскат в нищо от противниците (Филип. 1:27-28); ту предпазват от увличане от всеки вятър на лъжливото учение (Ефес. 4:14); ту строго изобличават именно за разцепления и то в учението (1 Кор. 1:10).

Този дух на единомислие, внедрен от светите Апостоли във вярващите, винаги живеел в тях и сетне станал основно начало в познание на Християнството и пробен камък за различаване на истината от лъжата. На този, който търсел истината, който се страхувал от лъжата и искал да се увери, казвали: върви в Иерусалим, в Антиохия, в Александрия, в Ефес, в Рим. Там истината е посеяна от Апостолите и както учат навсякъде, така вярвай и ти. Или – истината е в това и това, защото така всички навсякъде са учили и учат. И ето това „всички, навсякъде, винаги” станал характерен термин за Християнската истина.

Как трябва да вярваме и да учим? Така, както всички навсякъде и винаги са вярвали и учили.

В такова единомислие отначало до ден днешен се предавала Християнската истина и се изобличавала лъжата, тъй като истината се представяла не само в книгите, но живеела в умовете и сърцата, действено у всички. Затова, щом откриели някъде някакво разномислие, веднага го забелязвали всички, изобличавали го и го показвали на всички като отстъпление от общия порядък, като беззаконие. Арий започнал да говори за Второто Лице на Пресвета Троица, че имало време, когато Синът не е съществувал. Това незабавно раздвижило всички. Един друг се питали: как не е съществувал? Може ли да не е съществувал? Откъде е тази новост?

От Александрия това раздвижване преминало и в другите епархии, а оттам – из цялата Църква. И навсякъде лъжата била изобличена и истината утвърдена от всички единомислени в изповеданието.

Същото станало и с Несторий. Под неговото ръководство един проповедник употребил думата „Христородица” за Божията Майка. Тази нова дума разтревожила всички. Как така, казват, „Христородица”? Тя ни ражда Бога в плът и е наистина Богородица, както и Елисавета още в началото я изповядва, казвайки: откъде ми е това – да дойде при мене Майката на моя Господ? (Лук. 1:43). Така заговорили народът, клирът, властта, царят. И изобличили еретика, въпреки всички негови хитрости.

Сега разбирате, че силата за съхраняване на истината, положена в самата Църква, е в живото единомислие на нейните членове, когато истината живее в умовете и сърцата на всички и всички обладава, когато според Апостолът всички са в единомислие помежду си (Рим. 15:5), говорят всички едно и също, съединени в един дух и в една мисъл (1 Кор. 1:10).

Върху тази истина искам да се позамислите, не за да оправдая въз основа на нея съда на Църквата, за който ще чуете, а за да осъзнаете задълженията на всеки християнин, възложени му за опазване на истината.

Ако честта да пази истината е поверена на самата Църква, т.е. на всички нейни членове и силата на това съхранение се крие в единомислието, в живото единомислие, то очевидно, че всеки според силите и способностите си, е длъжен да встъпи в това единомислие и сетне да не отстъпва от него, като узнае тези навсякъде и винаги изповядвани от всички истини и да ги пази.

За да пазим истината, трябва да я придобием, за да я придобием, трябва да я узнаем. По такъв начин всеки, който познава Християнската истина, става неин хранител, пазител и защитник. Колкото повече са тези, които познават истината, толкова по-силна е нейната защита и в по-голяма безопасност е самата тя, не сама за себе си, а сред хората. Напротив, колкото по-малко са познаващите истината, толкова по-слаба е нейната защита спрямо лъжата и толкова по-опасно е положението й сред нас.

И в такъв случай, ако се появи някое лъжливо учение, незнаещият истината ще го допусне, защото няма как да го разпознае за да го изобличи. От него лъжата ще отиде при друг незнаещ, от другия – към трети, и т.н. Лъжата ще проникне и ще измести истината. Прав ли е този, който я е пропуснал?! В никакъв случай. Това е същото, ако воинът поради небрежност не е научил паролата и така пропусне врага в стана. Следователно всеки, който не познава истината, е вече неин предател и предател на обществото от вярващи или на светата Църква. Струва ви се строго, но е така.

От само себе си се разбира, че тази вина пада с цялата си тежест върху тези, които имат сили и възможности да узнаят истината и не я узнават, т.е. предимно върху образованите. В каква степен са виновни за това образованите в нашето отечество, сами знаете. Сами знаете как навсякъде у нас се поставя началото на разномислие с Християнското учение. А то ни се предава чрез тях, макар да не е тяхно изобретение.

Взимат го от други и го предават на другите. Биха ли приели чуждата лъжа и да я предават на своите, ако познаваха своята истина? От тях отново я  възприемат непознаващите Християнската истина именно поради своето незнание. У нас се е настанил странният предразсъдък, че миряните нямат нужда да се обременяват с пълно познаване на Християнската истина, срамуват се да предприемат този труд, срамуват се да покажат тези знания, ако ги имат и още повече да ги отстояват. И по този начин у нас се усилва лъжата и царството на нейния баща.

Друг ще каже: аз сам стигнах до заключения, които не са сходни с Християнството. Твърде съмнително. Истината е, че е попаднал на чужда, противна на Християнството книжка, прочел я и се е объркал, защото за непознаващия истината и измамните вероятности му се струват истина, а да провери лъжата, която е прочел и да изслуша противоположната й истина, няма желание поради безразличието си. Така уловили призрака и мислейки, че притежават истината, задоволили се с него.

Други са увличани от страстта към самостоятелни възгледи, а тази самостоятелност я разбират като независимост от Християнското учение, отчуждение от него и противене нему. И това е отново поради непознаване на Християнството, което единствено се явява твърда опора на самостоятелността. Самостоятелността е хубаво нещо. Но трябва да се намери верният път за нейното отстояване. Християнството е основано на Божията истина. Къде може да намерим по-добра основа?

Бог учи разумните твари. Дълг на разумните твари е да внимават в това учение и всеки, който внимава, несъмнено ще познае истината, защото Самият Бог е истината. Още от древни времена Бог е говорил чрез Своите пророци, сетне ни е говорил чрез Своя Син; Божият Син и Господ предал истината на св. Апостоли, а Апостолите –  на Църквата. Кое е това, което Църквата признава за несъмнена истина? Това, което от всички, винаги и навсякъде било изповядвано.

Ти сам стъпи на този път и така ще бъдеш самостоятелен. Това е най-вярната и незаблудена самостоятелност, макар да се явява отрицание на тази самостоятелност, както обикновено я разбират. Обикновената самостоятелност е обособеност на знанието, а Християнската е общност във вярването. Християнинът е чужд на призива да разбира всичко по своему, а търси едно –  как всички винаги са разбирали нещата и са съдели за тях.

Той е убеден, че да се обособи, означава да отпадне от истината и следователно да върви не към съвършенство, а към погибел. Но подчинявайки се на всеобщото вярване, той не мисли, че загубва своята самостоятелност. Като цяло той усвоява само изходните, истинските начала, защото те произхождат от Бога, и въз основа на тях после съди за всичко и всичко решава без да се заблуди, защото изхожда от запечатаните с Божествен авторитет истини.

Всички ереси и лъжи са произлезли от нарушаване на това основно правило на истината. Ереста е разсъждение за нещо по своему, независимо от това как Господ е предал на Църквата да съди за него. Арий започнал да съди за Господа по своему и паднал в ерес, като не признавал Неговото Единосъщие с Бога Отца и Светия Дух. Лутер започнал по своему да съставя система на Християнското учение и колко лъжи измислил?! Също и папата, също и всички новозаблудили се.

Когато възниква някакъв въпрос, християнинът търси неговия отговор не в себе си, не в собственото си разбиране, а в общото за всички изповедание. Не защото той самият не разсъждава и не построява някакви умозаключения - у него те могат да се множат по-бързо, отколкото у някой друг. А защото той изобщо няма да ги оцени, докато не ги свери с всеобщото учение. Ако те са съгласни с това учение, той ще ги запази, ако не са – ще ги отхвърли. И така е спокоен, застанал на това общото, като на твърд камък, защото от него той възхожда към Бога, като от източник.

Мисля, че казаното е достатъчно, за да ви подтикне към пълното познание на Християнската истина, избирайки верния път към нея. Да се потрудим, братя, да я узнаем и узнавайки я, да станем нейни защитници, като я научим от Църквата и нейните поборници, които тя прославя.

Колко трудове са положени в Църквата в борба за истината! Колко се грижи Господ за нея! И всичко това да е напразно?! Нека се молим едната истина винаги да пребъде тържествуваща и да й предложим себе си като верни оръжия за нейното запазване и защита. Амин.

8 март, 1864 год.
Неделя на Тържество на Православието

Св. Феофан Затворник. Основа Православия в единомыслии; начало его — что всегда всеми и всюду было исповедуемо; крепость и стойкость — в ведении истины. М.: Издательский отдел Московского Патриархата, 1991. СС. 51-54.

Превод: Светла Георгиева