Вход

Православен календар

Денят на трифидите

 

Неополитически трилър-алегория по бестселъра на Джон Уиндъм

Когато се събудих в болница „Св. София” от принудителната упойка, все още бях с превързани очи и не виждах. В стаята не се чуваше нищо друго, освен собствените ми мисли и очевидно нямаше дори анестезиолог. Помня само, че бях получил сътресение на мозъка при една студентска стачка през 1997 година в Университета, наричан „Св. Климент Охридски”. Тогава се бях препънал в една „догадка”, която се търкаляше някъде из коридорите, че може би организаторите на т.нар. „стачка” са всъщност комсомолски активисти и псевдо-демократи на хонорар.

Докато се мъчех да я отместя, за да не се спъне в нея още някой студент, усетих тъп удар зад врата и припаднах. Така пропуснах грандиозното шоу на площад „Народно Събрание” по приемането на Демокрацията в България. То продължи няколко години, съпровождано от безброй фойерверки и светлинни ефекти, изпъстрено с речи на политици, с шоузвезди от целия демократичен свят, с гей паради, травестити и танцуващи гастрольори, с мутри в джипове и лимузини, въобще един пищен побългарен бразилски карнавал от БГ чалга, 3D турбофолк на огромни видео екрани, бира на корем и ГМО пуканки за наблюдаващите от балконите симпатизанти. През отворения прозорец на болничната ми стая долитаха неясни звуци, но за моя голяма мъка не успявах да разбера нищо и най-вече нищо да видя. Пропуснах най-големия спектакъл на прага на 20-ти и 21-ви век и ме беше яд. През цялото време ме посещаваха единствено моите близки и приятели, понеже всички други бяха по площадите. От тях научавах по нещичко и единственото, което ми оставиха за утешение беше една малка икона на Божията Майка.

Днес трябваше да ми свалят превръзките. Беше Денят на Вси Светии, който, не знам защо, наричаха Хелоуин. По улиците се разнасяха крясъци и демоничното виене на участниците в „празника”. Какъв беше този празник, не знаех, но ме побиваха тръпки.

Тъй като мина обяд и никой не дойде нито за храната, нито за превръзките, изчаках около час два и сам си ги махнах. Бавно свикнах с обстановката и когато погледът ми се избистри, с учудване видях, че на стената календарът показваше месец ноември на… 2013 година, а в стаята беше убийствено тихо, като изключим далечния уличен шум. Веднага скочих към прозореца и го отворих. Пред мен се ширна целият град. По улиците му бавно вървяха тълпи от слепи хора, хванати един друг за ръка или за каквото им е попаднало, а пред всяка по-голяма тълпа стояха по двама трима зрящи със свирки и мегафони в ръце. Те ритмично подканяха тълпата да скача и да крещи неистово „Оставка, оставка!...” и разни други демократични лозунги, от които нищо не разбирах.

„Зрящите” бяха добре облечени и нахранени, за разлика от тълпата, а лицата на повечето от тях бяха разлепени по билбордове и плакати навсякъде из града, въпреки че нямаше кой да ги види, защото всички бяха слепи. От устата им от време навреме изскачаха дълги плющящи езици с отровен връх, за да удрят безмилостно тези, които се отклоняваха от указания демократичен маршрут.

Шествията, както по-късно разбрах, наричаха „протести” и се провеждаха денонощно, без почивни дни. Приличаха много на комунистическите манифестации, които помнех от моето юношество, но бяха далеч по-всеобхватни, нескончаеми и много по-добре съгласувани и организирани по сектори – протести имаше, например, в здравеопазването (затова и моите лекари ги нямаше), в образованието, сред селскостопанските работници, които, кой знае защо, наричаха фермери, в жп транспорта, имаше също протести на „засегнатите и обидени потребители” и на какво ли още не. В промишлеността пък нямаше протести, понеже тя беше изчезнала.

Междувременно над 2 млн. от стачкуващите по моето време в Университета, днес бяха напуснали страната. За разлика от тях обаче „потиснатите” малцинства на цигани и турци упорито продължаваха да стоят в същата тази страна и да „страдат”. Сега в Университета, който така добре познавах, отново имаше стачкуващи, но те не пееха и не свиреха с китари. Наричаха себе си  „Окупатори” и бяха затворили вратите на този иначе държавен Университет с вериги. Отвън стояха група професори и преподаватели от частния Нов Български Университет – конкурент, и ги окуражаваха. Необяснимо защо в тази група имаше и преподаватели от Богословския факултет на същия този държавен Университет. Те също окуражаваха протестиращите да протестират против тях самите. Преди това пък видях как държавният глава също окуражаваше тези, които протестираха против управляващите, сякаш той самият не беше от тях, и окончателно се обърках.

Ала най-окаяни бяха самите „протестиращи”. Изнурени до краен предел те продължаваха да почукват с тояжките си по жълтите павета и да се лутат между Орлов мост и Президентството, Президентството и пак Орлов мост, и така без да намират изход цели 135 дни. Всъщност лутането им продължаваше 24 години и нямаше изгледи да спре.

Както разбрах от портиера на болницата, който единствен беше останал в нея, при Голямото Светлинно шоу на Демокрацията, лазерните лъчи и фойерверките изгорили очния нерв на всички, които наблюдавали този „незабравим” спектакъл. Така на другия ден почти цялата страна осъмнала незряща. Останала само една неголяма групичка от „зрящи”, която всъщност бе отговорна за провеждането на самия спектакъл. После тя се трансформирала в десетки НПО-та (неправителствени организации) и започнала да организира денонощни бдения и протести на оцелелите след радиационния взрив на Демокрацията слепи хора срещу тези, които ги ослепили. Групирани около шепата интелектуалци с елитарни шалчета от ”Нов Български Университет за Нов Универсален Ред” и щедро финансирани от „Отворено Общество за отворени и разградени национални дворове” (затворено за непросветени), по сложна Соросоидална крива на финансиране, те „анимираха” цялото това посърнало множество от хора по площади и булеварди с патоса на първите агитатори от ерата на колективизацията. Хората, повечето от които доста млади, носеха по тези площади набучени на колове дъски с главите на разни видни революционери и национални герои и крещяха. Приличаха на някакъв съвременен башибозук, който отново разнася за назидание на населението главите на онези, които преди това са го подбуждали към саморазправа и които го наричаха заспал и инертен човешки материал. Бяха нарочили днешния ден за „Ден на народните подБудители”! В него бяха объркали в една невъобразима каша духовници с бунтовници, а към тях бяха добавени също вампири, таласъми и хелоуински тикви.

Стори ми се, че този народ не е моят народ и че въобще не го познавам. Излязох на улицата и с мъка си пробих път сред сляпото множество, като поех след няколкото души със свещи в ръка, които бързаха към църквите в Центъра. Центърът беше пълен с църкви, но никой не ги забелязваше и почти никой не влизаше вътре. Центърът обаче беше обсаден от протестиращи, ала те ненавиждаха „православните”, защото си „губеха времето” в молитви по храмовете. А според една осъвременена поговорка „Демокрацията не ще молитва, тя иска протести”. Които протестират пък са „протестанти”, а те не обичат православните!

В храма беше тихо и спокойно, чуваха се само почукванията по стените отвън на слепешките бастунчета, с които тълпите протестиращи опипваха поредното препятствие, за да го заобиколят. Те вървяха по своя вечен маршрут между осъждането и ропота и църквите по пътя само им пречеха.

Тръгнах да си вървя. На входа на храма видях беден старец с дълга бяла брада и дървена тояжка в ръце. Той се прекръсти, поклони се, нарами торбата си и пое някъде в посока към Витоша.  

- Кой беше този старец? - попитах жената, която продаваше свещите.

- Как кой? Не го ли познахте? Че това е свети Иоан Рилски... Той идва всеки ден. Вече 135 дена за тази година!

- А-а-а, така ли, а какъв ден сме днес? – помъчих се да си спомня.

- Ами... 1-ви Ноември!

- Аха, - казах аз и понечих да тръгна след него, но той бързо изчезна от погледа ми. Изведнъж съзрях някакъв лист на земята, който незрящото множество тъпчеше, докато повтаряше като мантра в някакъв унес нещо свое си. Вдигнах измачкания лист, който повече приличаше на некролог, и прочетох:

Безбожен и безпътен народе, престани да протестираш и се покай!

Ти прогони децата си, като им казваше „Бягайте от тази проклета България!”

Ти всеки ден ругаеш Църквата и чедата си политици, интелектуалци и управници!

Ти не гласуваш, но си недоволен как и кой те управлява.

Ти криеш доходите си, ала "офшорките" те дразнят.

Плащаш за всяко нещо рушвети, но обвиняваш тези, които ги искат.

Ти вече 100 години как си се превърнал в безбожник, но обвиняваш за това комунисти, евреи и фашисти. И Бог, и Църквата.

Ти мислиш само за материалното си благополучие, а си заврял душата си в калта и нито веднъж не си я умил с покайни сълзи.

Ти пускаш невръстните си младенци по бесовски зрелища и концерти, по дискотеки и наркомански свърталища уж за да бъдели „свободни”, а после се жалваш, че улиците се напълниха с лумпени.

Ти, който „протестираш” против всичко и всички, а още не знаеш какво искаш, по-добре днес се ПОКАЙ!

Лукав и нечестив народ иска личби и чудеса, но личби и чудеса няма да му се дадат.

Безбожен народ иска морални политици, но такива няма да му се явят.

Объркан народ иска ясни правила и прав път, но и това няма да получи.

Защото днес е време за ПОКАЯНИЕ!

Днес е дошло време не да се шества със знамена, а да се пълзи на колене към храма от всички страни: от Орлов мост и Президентството до „Света София” и „Св. Александър Невски”.

Днес всички ние трябва да се облечем във вретище и да посипем главите си с пепел, за да измолим прошка и милост от Небесния Наш Отец.

Днес България трябва да се превърне в Ниневия, за да не се превърне утре в Рахил, която да оплаква погубените си чеда!

И едва тогава Бог ще я прости!

module-template7.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти