Сега чета една книга, имам я на славянски, руски и други езици, която включва в себе си „събрани изречения от свети пустиножители на Египет”. Тези изречения са безценни перли! Водолазът се спуска дълбоко в морето, за да извади скъпоценна перла; и светите отци потъвали в дълбините на пустинята, като там дълбоко вниквали в себе си и намирали различни безценни, духовни перли: христоподражателното смирение, младенческата простота и незлобие, ангелоподобното безстрастие, духовна мъдрост и разсъдителност – с други думи, намирали Евангелието.

Днес прочетох едно изречение на преп. Сисой Велики, което винаги много ми е харесвало, винаги ми е било по сърце. Един инок му казал: „аз имам постоянна памет за Бога”. А преподобният Сисой му отговорил: „това не е нещо велико; велико би било, ако ти смяташ себе си за по-лош от всички твари”.

Паметта за Бога е възвишено занимание, но тази висота е много опасна, когато стълбата към нея не е основана на непоклатимия камък на смирението.

Вижте как Писанието е съгласно с отците! То казва: Към всесъжение не благоволиш… жертва Богу е дух съкрушен. Сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре. Човешките жертви и всесъжения трябва да бъдат основани на чувството за духовна нищета, на чувството за покаяние. Без това те биват отхвърлени от Бога.

Много ми харесва също мисълта на Великия Пимен: „Ако винаги и във всичко обвиняваме себе си, казал той, тогава винаги ще намерим покой”. Друг отец казва: „Ние изоставихме лекото бреме, състоящо се в обвинение на себе си и се заехме с тежко такова, обвинявайки другите”. Едно такова изречение струва колкото цяла книга! Като че никой не е вникнал в Евангелието толкова, колкото са вникнали в него светите пустиножители. Те се стараели да осъществяват Евангелието със самия си живот, със самите свои помисли и чувства. Тяхна отличителна черта било най-дълбокото смирение; човешката падналост била постоянен предмет на техните размишления; постоянно тяхно занимание бил плачът за собствените грехове.

Друго направление получили подвижниците на Западната църква и пишещите за нейното подвижничество от времето на откъсването на тази църква от Източната и падането й в гибелната тъма на ереста. Преподобни Бенедикт и светият папа Григорий Двоеслов още са съгласни с наставниците-аскети на Изтока. Но при Бернард вече се забелязва ясна разлика, а по-късните се отклонили още повече. Те сами се увличат и увличат своите читатели към висоти, недостъпни за новоначалния, проявяват склонност към самопревъзнасяне и ласкателство. Разгорещената и често фанатична мечтателност подменя у тях всичко духовно, за което те нямат никакво понятие. Тази мечтателност се припознава от тях като благодат. По плодовете им ще ги познаете – казал Спасителят, а на всички е известно с какви престъпления, с какви потоци от кръв, с какво напълно антихристиянско поведение западните фанатици давали израз на своя уродлив начин на мислене, на своето изродено сърдечно чувство. Светите отци на Източната Църква привеждат читателя не в обятията на любовта, не на висотата на виденията, а го водят към виждане на собствения грях, на своето падение, привеждат го към изповядването на Изкупителя, към плач за себе си пред милосърдието на Създателя.

Те първо научават човека да обуздава нечистите стремежи на тялото си, правят го лекоподвижен, способен за духовна дейност. След това се обръщат към ума, изправят начина на мислене, изправят разума, като го очистват от мислите, които са усвоени по силата на падението, заменяйки ги с мислите на обновеното човешко естество, изобразено живо в Евангелието.

След изправянето на ума светите отци се заемат с изправянето на сърцето, промяната на неговите навици и усещания. Да се очисти сърцето е по-трудно, отколкото да се очисти ума. Умът, когато се убеди в правотата на новата мисъл, лесно отхвърля старата, лесно усвоява новата. Но да се замени навик с навик, свойство със свойство, чувство с друго противоположно чувство, това е труд, това е тежка, продължителна работа, това е неимоверна борба. Жестокостта на тази борба отците изобразяват с „дай кръв и приеми дух”. Значи трябва да бъдат умъртвени всички греховни пожелания на плътта и кръвта, всички движения на ума и сърцето, зависещи от плътта и кръвта. И тялото, и умът, и сърцето, трябва да бъдат приведени под водителството на духа.

Кръвта и нервите се раздвижват от много страсти: и гняв, и сребролюбие, и сластолюбие и тщеславие. Последните две извънредно много разгорещяват кръвта на незаконно подвизаващите се подвижници, правейки от тях самозабравили се фанатици. Тщеславието преждевременно се стреми към духовни състояния, за които човек още е неспособен поради нечистотата си и недостигайки до истината, той си съчинява мечтания. А сладострастието присъединява действието си към това на тщеславието, произвеждайки в сърцето измамни, лъжовни утешения, наслаждения и опиянения. Такова състояние е състояние на самоизмама. Всички незаконно подвизаващи се се намират в такова състояние. То се развива в тях в по-голяма или по-малка степен в зависимост от това, доколко те усилват своите подвизи. Много западни писатели са написали книги, изхождайки от такова състояние. На тях жадно се нахвърля, тях проповядва за истински свети и духовни, достойни да стоят до Свещеното Писание, заслепеният и горд свят, смятащ себе си за просветен във висша степен и поради което не нуждаещ се от това да се държи неотклонно за Преданието на Източната Църква.

У светите отци на Източната Църква никъде не може да се види това разгорещено състояние на кръвта. Те никога не изпадат в такъв ентусиазъм, който, бидейки породен от кръвта, често на Запад е търсел проливане на кръв. В техните съчинения диша истинско самоотречение, диша благоуханието на Светия Дух, умъртвяващо страстите. От това благоухание синовете на този свят бягат, както осите - от горящия тамян. Светът люби своето – казал Господ. Съчиненията на западните писатели, написани в състояние на самопрелъстяване, намират многобройни читатели, превеждани са неведнъж и на руски език, печатат се, препечатват се, за тях се изказват, пишат и печатат гръмки похвали. Това, което е изпълнено със смъртоносна отрова, се одобрява и утвърждава. А съчиненията на светите отци са забравени! Това, че те от древни времена са приети от Светата Църква, признавали са се като единствено правилно ръководство за подвижнически живот, изобщо не се взима под внимание. Техните съчинения биват критикувани, в тях намират несъответствия и противоречия със Свещеното Писание.

Причината за всичко това е, че светите отци са били наставлявани от Светия Дух, че те са отхвърлили мъдростта на света за да придобият премъдростта на Духа. Напразни са вероломните опити на онези, които въпреки учението на апостола, въпреки учението на Църквата, се опитват да нахлуят в премъдростта на Духа посредством мъдростта на света. И Той улавя мъдрите в тяхното хитруване (1 Кор. 3:19), препъват се те и падат със страшно падение. Духовното те пожелали да обяснят посредством тъмния душевен разум, и това духовно в писанията на отците им се показало странно и противоречащо на Свещеното Писание. Сравняваме духовното с духовно – казал светият апостол Павел. Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно (1 Кор. 2:13–14). Последните думи в руския превод на Новия Завет се четат така: защото за това (за духовното) трябва да се съди духовно.

Сочинения епископа Игнатия (Брянчанинова). Т. 4. 3-е изд. СПб., 1905. С. 497-500 (письмо 44).

Превод: свещ. Божидар Главев