Свещеномъченик Киприян пише: „опърничавият ум няма в себе си мир и вероломството, сеещо раздори, не се държи о единството” (Пак там). Любовта и смирението търсят единство. Гордостта да се противопоставиш на другите; тази гордост изолира човека, стеснява живота му, затваря го в кръга на собственото „его”. Между гордите има съперничество, но не и единство. Дори да се обединят, то е за да се борят срещу някой друг, а след това довчерашните съюзници започват вражда помежду си.

„Опърничавият ум” няма мир, той винаги е недоволен, винаги роптае; той излага на показ чуждите неправди, търси чуждите грехове и се храни с тях, както червей с гниеща плът. Той не благодари на Бога, тъй като целият свят му изглежда като някаква изложба на уроди, за него послушанието е смешно, смирението – непонятно, затова той няма покой и мир на тази земя, на която разцъфтяват цветовете на благодатта. Светител Григорий Богослов пише, че грешникът желае неговите грехове да са нещо божествено, а „опърничавият ум” желае неговия непрестанен ропот и осъждане да се окажат борба за истината.

На недоуменията на някои хора защо Всемогъщият Бог допуска ереси и разколи, Картагенският светител отговаря: „Господ, запазвайки свободата на нашето свободно произволение, допуска да става това, за да може чрез изпитанието на сърцата и състезанието на нашите мисли в истината, в ярка светлина да се представи чистата вяра” (Пак там).

Само че разколът си остава зло, независимо от това, че неговите последствия могат да се окажат полезни за Църквата. Най-голямото благодеяние за човечеството е Голготската Жертва, но ние не можем да възхваляваме Иуда и да му благодарим за това, че със своето предателство е способствал за това. Сребролюбивата душа и злата воля на Иуда го тласнали към това престъпление, но Господният Кръст се оказал меч, който поразил сатаната.

Станалото печално събитие (съвременният разкол в Грузинската Православна Църква, към която принадлежи авторът - бел. ред.) ни кара още по-дълбоко да се замислим какво значение има Църквата в живота на християнина, как сме длъжни да пазим Православието, което е нужно за спасението на човека. То ни подтиква да се обръщаме към творенията на светите отци за отговор. То ни кара по-отговорно да се отнасяме към своите грешки, да бъдем по-внимателни с думите, които може да съблазнят някого. То раздвижило духовете на хора индиферентни към религията, като че ги събудило от сън и напомнило на „номиналните” християни, че за спасението е необходима не само външна принадлежност към Църквата, но и църковен живот.

Свещеномъченик Киприян пише: „Така се изпитват верните и се откриват вероломните; така още преди Съдния Ден се отделят душите на праведните от неправедните и плевелите се отделят от пшеницата! Отделят се онези, които без Божествено разпореждане самоволно поемат началство над безразсъдни сборища, без законно посвещение се поставят за водачи, присвоявайки си звание на епископи, тогава когато никой не им е дал такова епископство” (Пак там, стр. 184-185). Тук светителят посочва онези, които са оглавили разкола, които незаконно, въпреки Божествените канони, противно на Църквата, са си присвоили име на епископи. Лъжеепископът е крадец преоблечен като цар. Свещеномъченик Киприян пише, че такъв човек сам над себе си е произнесъл присъда още преди Страшния Съд. Още приживе водачите на разкола и лъжеепископите вече се намират в ада. Те са не само жертви на ада, но те са още адски ловци, които примамват и други хора. Светителят казва за тях: „В псалмите Дух Светий ги нарича седящи в сборищата на развратители (срв.: Пс. 1:1), язва и зараза за вярата, хора, мамещи със змийски уста, изкусни в изопачаването на истината, хора с пагубен език, бълващ смъртоносна отрова, хора, чието слово... се разпространява като живеница (ср.: 2 Тим. 2:17) и беседата с тях влива смъртоносна зараза в сърцето на всеки” (Пак там, стр. 185).

В Евангелиeто се описват случаи на беснуване, когато нещастни хора против волята си са изригвали хули срещу светини, по-точно казано, демон насилствено говорил чрез устата на бесноватите (вж.: Марк 5:2-15). А в разколите е най-лошият вид беснуване, когато човек доброволно става един дух с дявола и отдава сърцето и устата си във властта на духа на тъмнината. Според св. Теофан Затворник демоните, събирайки се в ада, устройват събрания, на които обсъждат чрез какви способи да погубват човешки души; те съставят планове, сговарят се как да измамят своите жертви. По същия начин и разколниците се съвещават как да се борят с Църквата, как да откъсват децата от майката, която духовно ги е родила. Това е сборището на развратители в ада и на земята. Псалмопевецът нарича блажени онези, които не участват в тези дела на тъмнината, които отдалеч заобикалят разколническите домове, както се заобикаля заблатена местност (вж.: Пс. 1:1; 118:1).

„Язва”, това е незарастваща, гнойна рана, „зараза” е бързо разпространяваща се болест, „змийски уста”, това е скрита опасност. Змията се крие в тревата, в скалните цепнатини, в разкола грехът се прикрива с було на благочестие. Змиите вливат отрова в кръвта при ухапване, а разколниците отравят самата душа. Разколниците се явяват като „изкусни в извращаването на истината” и как няма да са изкусни, когато техен баща е дяволът, който съблазнил праотците не с директна лъжа, а с изопачаване на истината. Ако лъжата е отсъствие на истина, антипод на истината, то полуистината е опит да бъде заставена самата истина да служи на лъжата (някои философи почти на шега казвали, че „дяволът е магистър по диалектика, но е профан по логика”). Словото на разколниците се разпространява като живеница, като рак, както раковите клетки-метастази като с пипала на октопод обхващат човешкото тяло, изсмукват жизнените сокове на организма и превръщат вътрешните органи в гниеща плът, така и словата на разколническите водачи, приети с доверие или симпатия, се присаждат към душата на човека, подриват неговата вяра, и тази болест е почти неизлечима. „Беседата влива смъртоносна зараза в сърцето”, ето и апостол Павел казва: „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж” (Тит. 3:10). В Свещеното Писание и при апостолските мъже понятието „ерес” включвало в себе си и понятието за разкол. В буквален смисъл ереста е вяра в своето мнение, което се отличава от мнението на Църквата, затова св. Киприян, говорейки за греха на разкола, употребява цитати от Свещеното Писание, касаещи греха на ереста.

Той сравнява лъжеепископите и разколническите водачи с лъжепророците от Стария Завет, които били магьосници и чародеи. Те мамели народа с лъжливи пророчества, представяйки себе си за Божии пророци и водели борба с най-нечисти средства против истинските пророци, които възвестявали пред царете и пред народа Божиите слова. За лъжепророците от Стария Завет Господ е казал: „ Мене, Източника на жива вода, оставиха и си издълбаха пукнати водоеми, които не могат да държат вода” (Иер. 2:13). Тези думи свещеномъченик Киприян отнася също и към разколниците от новозаветните времена. Пукнатите водоеми, това е образ на отсъствието или загубата на благодатта.

Разколниците се позовават на Господните слова: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20). Но как може да се събират в име Господне тези, които са се събрали за борба срещу Христовата Църква? Как Христос може да бъде сред разколниците, когато Той в Своята Църква е като в Свое Царство? В една разбойническа шайка също може да съществува послушание към водача, също може да има мир и съгласие, когато разбойниците се събират за да нападнат своята жертва, но това съгласие не е в име Христово, а в името на извършване на престъпление!

Священомъченик Киприян пише: „Пристъпващият към жертвоприношение с вражда към някого Той [Господ] не допуска до олтара, а заповядва преди това да се примири с брата си и тогава вече, връщайки се с мир, да принесе дара си Богу” (вж.: Мат. 5:23-24) (Пак там, стр. 187-188). Бог не приел жертвата на Каин, защото онзи допуснал в сърцето си вражда и завист към Авел и затова принесъл жертвата с нечисто сърце. Не може да има мир с Бога този, който няма мир с брата си (вж.: Бит. 4, 3-7). Светител Киприян пита: „Какъв мир си обещават враждуващите срещу братята си? Какви жертви си мислят, че принасят завиждащите на свещениците? Нима, събирайки се, те си мислят, че и Христос е с тях, при положение, че се събират извън Христовата Църква?” (Пак там, стр. 188).

Дванадесет апостоли били заедно с Христос на Тайната вечеря, в една къща, на една трапеза; този дом, в който се състояло великото Тайнство на Евхаристията, което ознаменува единството на Църквата. Един от дванадесетте апостоли напуснал братството, разрушавайки единството. Ако бе останал на Тайната вечеря с Христос и апостолите до края, той не би извършил страшното си деяние, но той се отлъчил от единството и затова погинал. Апостолите, оставайки с Христос, пребивават с Него навеки в Царството на светлината.

Иуда пък имал възможност заедно с тях да наследи Небето, но оставайки сам, стигнал едва до клона на дървото, на което превързал въжето, с което се обесил. Дървото не понесло съприкосновението с предателя и захвърлило мъртвото му тяло на земята. Въжето се скъсало, сякаш не понасяйки тежестта на греха, извършен от Иуда и дори земята, от която са създадени телата на потомците на Адам, не приела трупа; вътрешностите на Иуда се разсипали; този, който загубил образа Божий, лежал като смесица от гной и прах, загубил човешки облик. Вече само преизподнята можела да го приеме.

Светител Иоан Златоуст пише, че „портите на ада”, които нападат на Църквата, това са греховете, водещи човешките души в ада. Греховете на отречението от Христа и Църквата имат същото следствие: умъртвяване на духа, загуба на благодатта и отпадане от Бога.

В разкола духовността е подменена от душевност, в нея може да има разгорещеност и страстност, но го няма онзи мир, за който говори Господ: „Моят мир ви давам (Иоан 14:27), мирът като с нищо ненарушимо състояние на сърцето, състояние, което не се разколебава от външните промени, не зависи от конкретна ситуация, и е по-дълбоко от неустойчивите човешки емоции; мирът като общение на душата с благодатта, когато умът на човека става чист и ясен, а волята твърда като скала, която вълните не могат да подместят, нищо че се нахвърлят върху й от всички страни. Божият мир, това е снемане на всички вътрешни противоречия, терзаещи и обезсилващи душата, и благодатта на Светия Дух, Който открива нов, непознат живот, а пред този живот земният живот изглежда като сън. В разкола няма нито едното, нито другото. В него се завързват възли от противоречия, в него вместо благодат има разгорещеност от собствената мечтателност: гордото сърце живее във фантастичните представи за собственото си величие.

Първият разколник на Небето бил сатаната, а на земята – Каин. Причина за разкола на Небето била гордостта, а на земята – завистта, която и довела по-големия син на Адам до брагоубийство (вж.: Бит. 4:8). Във всеки разкол присъства духът на братоубийството, защото разколът е убийство на любовта и разрушаване на единството. Разколникът не може да обича тези, които са в Църквата, защото те са живо изобличение за неговото отстъпничество. Разколът е убийство на душата, убийство на онези, които са били подмамени в разкола. Някои екзегети смятат, че Каин е извършил ритуално убийство: пръв на земята принесъл жертва на сатаната, с което разделил допотопната Църква, която представлявало потомството на Адам. Бог отхвърлил жертвата на Каин заради нечистотата на сърдечните му помисли и той принесъл жертва на демона, който вече обитавал в Каиновото сърце. Авел бил предобраз на Христос, а Каин - на демона. Кръвта на Авел викала към Небесата, а Кръвта на Христа съединила Небето със земята.

От Каин преминало към потомците му, разпространило се и укрепнало, като че пускайки дълбоки корени в земята, демонопоклонението и магьосничеството. Още при раждането на младенец от Каиновото племе, той бил посвещаван на сатаната и връчван на демон, който му бил вместо ангел-хранител. В Каиновия род нямало нито един праведник. В допотопното време на земята съществували две църкви: Божията Църква, състояща се от потомците на Сит, и църквата на сатаната от потомците на Каин. Племето на Каин е образ на разкола, в който не може да има светии, защото там Го няма Светият Дух. Свещеномъченик Киприян изобличава разколниците със същата сила, с която библейските пророци – онези, които изоставили Иехова и паднали в идолопоклонство.

Някои места от неговата книга със своята сила на вдъхновението, с неповторимостта на образите и яркостта на антитезите напомня езика на пророк Исаия. Светителят пише: „дори такива [разколници] да претърпят и смърт заради изповеданието на името Христово, това петно не може да бъде умито и от самата кръв. Неизгладимата и тежка вина на раздора не се очиства дори от страданията. Не може да бъде мъченик този, който не е в Църквата; не може да достигне царството този, който изоставя Църквата” (Пак там), Църквата на която е обещано това Царство. „Не могат да пребивават с Бога нежелаещите да бъдат единодушни в Божията Църква: макар те да били предадени на мъки, изгорени в огън... или да са предали духа си, бидейки хвърлени за изяждане от зверовете, все пак и това няма да бъде за тях венец на вярата, а ще бъде наказание за вероломството, няма да бъде славно окончание на благочестивия подвиг, а изход на отчаянието” (Пак там, стр. 189).

Мъченичеството е изповядване на вярата, написано с кръвта на мъченика и удостоверено като с печат чрез смъртта. Това е всецяло посвещаване себе си Богу, когато истината се явява по-скъпа от самия живот. Християнството изисква от човека постоянна жертвоготовност, а в мъченичеството човек принася сам себе си в жертва – това е най-висшият вид богообщение. Мъченикът отдава временния живот и придобива вечния; проливайки кръв, получава Дух; умирайки, се ражда; отдавайки всичко, което има, получава в замяна всичко, което има Бог в мярата, в която може да възприеме и побере. Светите отци наричали мъченичеството второ Кръщение, в което, както и в Тайнството, се прощават всички грехове. Но мъченици е имало и сред гностиците и сред езичниците, така например гностиците валентиани сами търсели смъртта. А колко много хора са проливали своята и чужда кръв заради лъжливи идеи и празни утопии! Нима такава смърт е станала за тях вечно спасение? Тогава езичниците умъртвявани заради вярата в идолите биха станали синове Божии, а жреците на Ваал, заколени от пророк Илия, биха били прославени като светии.

Могат да ни кажат, че езичниците са умрели в името на демона, а разколниците за името Христово; но нали и името Христово е съчетание от букви. Христос може да бъде действително познат само в Църквата чрез Светия Дух. Еретикът Несторий изопачил църковното учение за Сина Божий. Той умрял в заточение от тежка, мъчителна болест. Какво е наследил: вечен живот или вечна смърт? Еретикът Ориген завършил живота си в тъмница по време на гонения, но неговата мъжествена и мъченическа смърт не станала за него очищение и спасение. Той, като отцепник от Църквата, след смъртта си бил предаден на анатема. Христос се познава и мистично се вселява в човека само чрез Светия Дух. Много хора, които съпровождали Христа, които Го виждали с телесните си очи, слушали проповедите Му, не познали Спасителя, Неговият истински лик останал невидим за тях. Вместо това те създали лъжлив образ на Христос в своето съзнание и сърце.

Който се бори срещу Църквата, той се бори срещу Светия Дух. Богоборецът еретик и разколник чрез името на Христос призовава друг дух, в образа на Христа вижда друг лик. Ако богоборецът стане дори мъченик, то за кого ще е пролял кръвта си? За тъмния антипод на Христос, пребиваващ в разкол. За антихриста. Впрочем понякога демонът се явявал във вид на Христос на някои подвижници и тези, които поради незнание се покланяли на духа на ада, предавали себе си под неговата власт. Това завършвало с обсебване, тежки болести и дори смърт. Могат да ни попитат: какво са виновни тези хора, та нали те са искали да видят Христос и се поклонили Нему, но се оказало, че паднали в нозете на демона по незнание, случайно, без да желаят това? Да, тези хора са виновни, че са се поддали на изкушението и, може би за своята гибел, защото въпреки заветите и преданието на Църквата, приели видението самоволно, считайки себе си за достойни да им се яви Бог. Те трябвало да отговорят на видението: „Аз първо ще попитам своите духовни наставници кой си ти”, защото Църквата учи да се върви по пътя на смирението и съзнаването на своето недостойнство.

Разколът, както и прелестта, е основан на гордостта; той си има свой „христос” - ангел на тъмнината, преструващ се на Христос, в него има свой дух – не Дух Свети, Който е Духът на мира, любовта, чистотата и мъдростта, а духът на самомнението, превъзнасянето, хулите, противоборствата и разделението. Съмнението на разколниците в истинността на своята вяра е мъждукащ лъч надежда за спасение, а увереността в своята лъжа, стигаща до готовност да претърпиш за нея мъчения, вече е крайна степен на обреченост – състояние, при което повече не е възможно възраждане и връщане в Църквата.

Мъченичеството е жертвен отказ от себе си заради Бога. Лъжемъченичеството е отказ от себе си в името на триумфа на лъжата; то прави мъченикът едно духом с демона. Апостол Павел пише: „Ако пък някой се и състезава, той не бива увенчан, щом се не състезава по правилата” (2 Тим. 2:5). „Неутрално” в духовния свят не съществува: който се подвизава незаконно, още повече пък и против самия закон, той бива увенчан от самия сатана с клеймото на Каин. Разколниците си мислят, че се подвизават заради Христа, но ако Христос е в тях и с тях, това е някакъв „христос”, борещ се срещу Църквата, „христос”, борещ се срещу Истинския Христос. Нима изменникът избягал в лагера на врага и след това убит в боя против своите, ще получи посмъртна награда? Какво ще направят с него? Ще го погребат с почести или ще го изхвърлят вън като умряло куче, за да не осквернява общата могила и да не лежи заедно с тези, които са останали верни на клетвата си?

Мъченик за Христа на гръцки и на някои други езици означава „свидетел”. За какво би могъл да свидетелства мъченикът-разколник? За това, че неговата борба против Църквата е продължила до самата му смърт? За своята гордост, упорита и твърда като камък? За окончателното си отпадане от Църквата, станало необратимо и непреодолимо като бездна? Смъртта на лъжемъчениците е изчезване на всяка надежда, вик на безизходно отчаяние.

Свещеномъченик Киприян смята, че ако най-голямата заповед е любовта към Бога и хората, то най-големият грях е разделението, защото то унищожава любовта. Духовната любов се осъществява само в Църквата, която е образ на Небесното Царство и път към него. В света съществува любов, но не духовна, а страстна и емоционална. Такава любов, имаща за основа не благодатта, а лутащата се човешка душа, която е непостоянна и непредсказуема. Колкото и силна и интензивна да би била тя, никой не може да е сигурен, че такава любов, след като просветне на небосклона като падаща звезда, няма да угасне безследно. Колко често плътската и душевната любов неочаквано за самия човек се сменя с безразличие, равнодушие или ненавист! Затова псалмопевецът е казал: „Всеки човек е лъжа” (Пс. 115:2) – всеки човек е непостоянен; дори достойните хора, които са пример за мнозина, са подложени на колебания и промени.

Християнската любов е духовна любов, която по думите на авва Доротей „вижда във всеки човек образа на Христа”, а такава любов е възможна само при действието на благодатта. Разколът е грях против духовната любов. У разколниците могат да съществуват останки от любов, на душевно ниво, като руини от разрушена сграда. Подобна душевна любов, на която не е чуждо милосърдието и състраданието притежават и много светски люде, които също са далеч от Бога. Нейни проявления можем да видим във всички религии по света, но такава любов съществува съвместно с греха и страстите. Христос донесе на земята огъня на друга любов, без която по мнението на бл. Августин „светските добродетели са бляскави пороци”. За да изясни що е това християнска любов, св. Киприян се позовава на мястото от Първото послание до Коринтяни на св. ап. Павел, което богословите наричат „химн на любовта”: „Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, - щом любов нямам, нищо ме не ползува” (1 Кор. 13:2-3).

Добродетелите без любов са подобни на мъртвата светлина на луната, която не носи в себе си топлина и живот. Те не изхождат от сърцето, затова и не се докосват до сърцето на другия. А духовната любов е единственият език, който се чува на небесата.

Апостол Павел изброява главните свойства и признаци на духовната любов. Първото от тях е дълготърпението. Духовната любов обрича себе си на кръст, затова тя и нищо друго не очаква освен кръст. В това е изворът на нейната сила, в това е нейната най-възвишена радост. Душевната любов се бои от страданията, затова тя винаги е свързана с тревоги и смут. Духовната любов вижда вътрешния смисъл на страданията – огън, който изгаря проникналия като ръжда в душата грях – и приема чашата на страданията като от Господнята ръка.

Поривите на вятъра угасяват огъня на малката свещица, но раздухват и разгарят пламъка на големия огън. Духовната любов не се умалява, а се задълбочава в изпитанията.

„Докога трябва да търпим” – попитал един ученик своя авва, пустинник и аскет. Той учудено го погледнал и отвърнал: „Нима за търпението има срок? Длъжни сме да търпим всичко до самата смърт”. Ако безпристрастно погледнем как започва разколът, можем да видим, че сред основните причини са оскъдняването и загубата на търпение, нараненото честолюбие, оплакването за понесена несправедливост и нежеланието да носиш кръста си. Тук страданията, които неизбежно изпитва всеки човек, се приписват само на злата воля на околните. Първите пукнатини, от които се образува пропастта на разкола, са ропотът, преминаващ в злословие и ненавистта към послушанието. „Любовта… е пълна с благост” (1 Кор. 13:4), тя милее за всички Божии създания, всички тях като че заключва в сърцето си, тя вижда света в неговото дълбоко падение и затова безмълвно плаче за всички творения, като за дивен храм, лежащ в развалини. Сърцето на такъв милостив човек е подобно на разтопен восък, милосърдстващият не отделя себе си от другите, чуждото страдание преживява като свое. И св. Иоан Златоуст смята, че „обширна е заповедта за милосърдието”, тя не само дава възможност да се служи на хората, в каквото и положение да се намира милосърдстващият, но тя освен това и разширява сърцето на човека и прави живота му по-задълбочен. У този, у когото няма милосърдие, животът става блед и хладен. Ограждайки се от чуждото страдание, такъв човек се огражда от Бога.

Разколът е бунт, който по природа е жесток. Там където има бунт, няма милосърдие, там има разрушение и унищожение. Милосърдният обича дори своите врагове и желае тяхното спасение, разколниците смятат за врагове всички, които не са с тях. Своя протест, основан на съперничество, те наричат правда, но правда без любов няма. Значи протестът на разколниците е маска на правдата, която прикрива лъжата. Разколниците са готови целия свят (освен себе си) да предадат на анатема.

„Любовта не се превъзнася” (1 Кор. 13:4) и само при оскъдняване на любовта ние можем да смятаме себе си за по-добри от другите. Светителят Григорий Ниски пише, че ние и нашите ближни сме като две картини. Когато харесваме едната картина, ние не виждаме красотата на другата. Ако харесваме сами себе си, тогава спираме да виждаме достойнствата на другите, а ако видим себе си изпонаранени и в мръсотията на греха, тогава ни се откриват добродетелите на другите – красотата на втората картина. Който се превъзнася, който поставя себе си по-високо от останалите, той гледа на хората като от някакво възвишение и хората му се струват мънички като джуджета в сравнение с него.

Разколниците в своите мечтания се превъзнасят над Църквата, тя им се струва мравуняк, в който те не могат да си намерят място и затова искат да си построят величествен храм върху фундамента на своята „мъдрост” и „добродетели”. Завистта поражда съперничество, а съперничеството – борба. И остава една цел – да докажат своето мнимо превъзходство над другите. Всеки разкол е претенция за духовен елитаризъм, това е вяра в своите изключителни способности и в своето собствено избраничество.

„Любовта … не се гордее” (1 Кор. 13:4). Ако самопревъзнасянето е основано на съперничеството и изисква постоянно „печелившо” сравняване не себе си с другите, то сатанинската гордост, не допуска дори съществуването на достоен съперник. Това е по-скоро усещането за своята несравнимост с никого. Гордостта е самообожествяване, в което човек се превръща едновременно в идол и жрец на своето раздуто до необятни размери его,егото на всеядното себелюбие. Ако любовта има антипод, то това е гордостта. Два бога не могат да съществуват, затова гордият или отхвърля или ненавижда Бога. На гордия, както и на сатаната, му се струва, че той по природа е божество или му се струва, както на Адам, че Бог е отнел неговите права (дал му е във владение Едем, а после му е отнел всичко хубаво, което има в Едем, бил той веществен предмет или способ за бърз духовен ръст и могъщество – все едно).

Гордото сърце не може да приеме благодатта. Гордият ум смята, че той не се нуждае от Божията помощ. Гордата душа не е способна да обича своя Създател. Гордият ненавижда своя благодетел и на доброто отплаща със зло, именно защото не желае да бъде благодарен никому. Помощта на другите той възприема като свидетелство за своята слабост, затова не прощава доброто, което някога му е било сторено.

Разколът е породен от гордостта, затова гордият чувства в разкола сроден нему дух. Под вид на борба за правда той отмъщава на своята майка – Църквата, за благодеянията, които е получил от нея. Сатаната ненавижда човешката душа, защото Господ я обича като Свой образ и подобие. Сатаната се бори срещу Бога в човешкото сърце, той отмъщава на Бога за своето поражение с това, че улавя в тъмното си царство душите на хората, създадени за Небето. Разколът е скрита мъст към Бога посредством борба с Църквата, която е Невеста и любима на Бога. Ако седемте главни страсти произхождат от слабостта на човешката воля, то осмата по ред и първа по значимост – гордостта, е начало на греховете и любов към греха. Всички грехове отварят място в душата за демоните, но грехът на гордостта прави самата душа демоноподобна.

„Любовта не безчинства” (1 Кор. 13:4-5). Чинът е порядък, в който всичко е на мястото си. Човекът е личност с нравствено духовна автономия и възможност за вътрешен свободен избор и в същото време член на Църквата. В този жив духовен организъм всеки християнин изпълнява своите задължения и носи своята отговорност. Чинът е закон и структура, система, извън която е невъзможно съществуването на нито едно организирано общество: нито Църква, нито държава, нито армия, нито семейство.

В псалома Давидов е писано: „Застана царица Теб отдясно, облечена в позлатени преизпъстрени одежди” (Пс. 44:10 - църк.-слав.). Теб отдясно (от дясната страна на Небесния Отец) означава Божественото достойнство на Църквата. По думите на св. Василий Велики разноцветните одежди означават многообразните служения в Църквата, които едно друго се допълват. Така музикалните акорди се съединяват в симфония, а фалшивата нота произвежда дисонанс. Свойство и признак на живия организъм е единството. Златистите одежди означават благодатта на Светия Дух, пребиваващ в Църквата. Посредством благодатта човешката душа става подобие на Църквата и неръкотворен храм. Благодатта се съобщава на всички членове на Църквата – така с една кръв се хранят всички тъкани на тялото. Ризата на Царицата прелива преизпъстрена с цветове – всеки човек на своето място може да достигне целта на християнския живот – спасението; пред всеки еднакво е открит пътят към съвършенство.

Структурният принцип на Небесната и Земната Църква е йерархията и затова благочестието преди всичко се проявява в отношението към йерархията, която трябва да остане непоклатима и неповредена, за да бъде Църквата жива. Йерархията може да се сравни с нервната система, чрез която се осъществява единството на човешкия организъм, контролира се дейността на всяка клетка и се координират физиологичните процеси. Костите и тъканите, отделени от тялото, са обречени на гниене, те се превръщат в смрад и тление. В заобикалящата ни природа виждаме не хаос, а порядък – физическите и енергийни структури са подчинени на строги закони.

Ако само една звезда или планета е изменила своя път, това би повлекло след себе си верига от катастрофи с космически мащаб. Ядреният взрив с неговата разрушителна сила и изхвърляне на радиация е следствие от изкуственото разрушаване на вътрешноатомната структура. Макро- и микросветовете от инженерно-математическа гледна точка представляват единен съвършен механизъм. Неодушевената материя е подчинена на законите, дадени й от Твореца. А разумното създание, човекът, предназначен за вечността, въстава против духовните закони, руши структурата на Църквата, заради която е създаден светът.

Злата воля превръща разума в оръдие, с което човек поразява сам себе си. Да вземем отново пример от човешкия организъм. Раковото образувание са клетки, неспособни да възприемат импулсите от нервната система, клетки, излезли от нейното управление и контрол и станали агресивни по отношение на съседната здрава тъкан. Тези болни клетки, отделили се от жизненото единство, са се превърнали в агресори и убийци на организма, който ги е произвел.

Разколниците приели духовен живот в Църквата и от Църквата, въстанали против нея и сами, бидейки обречени на духовна гибел, се стараят да поразят със своите лъжи, точно като метастази на рак, и други души.

„Любовта не се сърди” (1 Кор. 13:4-5). Апостол Павел не написал: „Не се гневи”, тъй като има свещен гняв, който е обърнат против демона и греха, гняв, който е страж на душата. Но това не е чувство на афект, помрачаващо съзнанието, не е страст, която опиянява човека, не е наслаждение от въображаемо убийство и картини на мъст. Светият гняв не нарушава духовния мир на човека, а охранява душата му от разрушителното действие на греха. Душевният гняв произхожда от това, че човек не намира възможност да осъществи своите желания. Светият гняв вижда своя враг в греха – като нарушаване на Божията воля от човека, а в демона – като въплъщение на греха. А душевният гняв е обърнат против хората: свойство на душевния гняв е хроничната раздразнителност, преминаваща от време на време в ярост. Душата на такъв човек прилича на възпалена рана, докосването до която предизвиква болезнени конвулсии.

Разколът се бори не с метафизичния свят на злото, той сякаш забравя за него, а с хората, приписвайки им вината за всички неуредици и нещастия. Разколниците имат една характерна черта: те не могат спокойно да разглеждат даден проблем и да изслушват противоположното на тяхното мнение твърдение, те постоянно изригват обиди, осъждане или насмешки, сякаш искат да излеят върху събеседника си насъбралата се в душата им жлъч и раздразнение.

„Любовта никога не отпада” (1 Кор. 13:8). По думите на светител Киприян „тя завинаги ще остане в Царството (Небесно), вечно ще продължава там в единство братският съюз. Раздорът не може да се удостои с Царството Небесно… Няма да принадлежат към Христа онези, които с вероломно несъгласие са нарушили любовта Христова: който няма любов, у него и Бог го няма” (Пак там, стр. 188-189).

Свещеномъченик Киприян посочва една от главните причини за разкола – оскъдняването на любовта. Тази мъртвост на сърцето, която е породила фарисейството с неговия формализъм и двуличие. Това е имитация на светостта и вътрешна отчужденост от Бога, това е маска на благочестието. Един богослов казал, че демонът е паднал ум; у демона няма нито душа, нито сърце. Вместо душа у него е черният пламък на ада, вместо сърце – пустота, студена като лед.

Разколът е паралич на сърцето, завършена гордост, отчаянието на въстаналия деница. Ако древните фарисеи смятали себе си за осквернени само при докосването до човек, не принадлежащ към тяхната секта, то разколниците, новозаветните фарисеи, смятат себе си за осквернени ако само се докоснат до Църквата Христова, която освещава целия свят.

Свети Киприян произнася слова, звучащи подобно на изобличителния глас на св. пророк Илия: „[Разколникът] нарича себе си християнин така лъжовно, както и дяволът често нарича себе си лъжливо Христос” (Пак там, стр. 189). Значи разколникът е нещо по-лошо от езичник и невярващ. Те са се родили нищи, а този е имал Царството и го е загубил, имал е свещенство и му е изменил. Преподобни Макарий чул от Ангела, че най-страшните мъки на ада са приготвени за свещеници, склонни към блуд и за лицемерни монаси, а блудът и отпадането от истината у пророците били синоними. Монах, нарушил своите обети, е преди всичко монах, отхвърлил църковната власт (обета за послушание); крайната степен на този грях се явява въставането срещу епископа. Разколникът лъжливо носи името християнин; значи всеки път, когато разколникът се нарича с това име, той лъже, а когато нарича себе си Божий раб, тогава лицемери и молитвата на разколника по думите на Псалмопевеца, ще му бъде вменена за грях (вж. Пс. 108:7). Разколникът не трябва да се нарича християнин, както трупът не може да бъде наричан човек.

Изпращайки апостолите на проповед, Господ им дарувал чудодействена сила да изцеряват болести, да възкресяват мъртви и да изгонват демони. Като се върнали, учениците с радост разказали на Христос за явяването на Божествената сила и за чудесата, сътворени от тях. „Господи, в Твое име и бесовете се покоряват нам” (Лука10:17), в изумление възклицавали те. Христос им отвърнал: „Не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват; а радвайте се, че имената ви са написани на небесата (Лука 10:20). До всяко име написано на Небесата трябва да стои названието християнин. По думите на свещеномъченик Киприян, за разколниците името „християнин” е загубено, значи имената им са зачеркнати от Книгата на Живота. Да загубиш името си, значи да загубиш своето достойнство, своето лице.

Да напомним, че в книга Откровение е казано, че змеят със своята опашка е повлякъл една трета от небесните звезди и ги свалил на земята (срв.: Откр. 12:4). (Змеят е сатаната, гордостта е неговата глава, опашка на змея е лъжата, свалените от небесата са ангелите последвали сатаната). Днес този „древен змей” е лишил последвалите го разколници от името християни. Той е похитил името „свещеник”, името „монах”, името „християнин”, но вместо това в книгата на смъртта, която се пази в подземията на ада, до неговото име е записано друго име – „отстъпник”. Колкото пъти разколниците прочитат „Символ Верую”, толкова пъти те лъжат, колкото пъти наричат себе си в молитва „Божий раб”, толкова пъти напомнят на Небето за своето вероломство, колкото пъти наричат себе си християни, толкова пъти извършват клетвопрестъпление. Свети Киприян пише, че сатаната, макар да назовава себе си Христос, лъже и мами, за което Господ е казал: „Защото мнозина ще дойдат в Мое име… [мнозина ще кажат] ето, тук е Христос… [но]не вярвайте. (срв.: Марк 13:6, 21). (Ето, и разколниците наричат себе си християни, но са отстъпили от Христа и затова са станали похитители на чуждо име).

Много мъченици, когато езическите съдии изисквали от тях да назоват имената си, отвръщали само: „Ние сме християни”. Пред името християнин (като ученик на Христа и причастник на Светия Дух) бледнеят всички човешки имена, както звезди пред светлината на слънцето. Господ е казал: Радвайте се на това, че имената ви са написани на небесата, а светител Киприян ни открива, че разколникът е загубил името християнин: „Както дяволът не е Христос, макар да мами чрез Неговото име, така и не може да се счита за християнин онзи, който не пребивава в истината на Неговото Евангелие и във вярата” (Пак там).

За да могат да сринат психически затворник в концлагер, го лишавали от човешко име и го наричали по номер, който бил пришит на гърба му. А разколникът сам лишава себе си от най-високото име за всички времена на земята – името християнин. Номерът на гърба на затворника означава, че за него са затворени вратите към света, че той е лишен от свобода и е станал човек-вещ. За разколника загубата на името християнин означава, че за него са затворени вратите към Царството Небесно, а ако той нарича себе си християнин, той лъже и краде това име, а на практика разколникът е луциферианин, тъй като е повторил отстъпничеството на Луцифер.

Заедно с името християнин разколникът загубва всичко, което е получил в Църквата и излиза от нея гол като бяс. Сатаната, както е известно, увлякъл в разкол една трета от ангелите. Имената на разколниците, последвали сатаната, когато и да е станало това, изчезват и гаснат като падащи звезди. По действието на Божието правосъдие те завинаги са зачеркнати от вечността.

Светител Киприян говори за това, че разколниците са загубили най-важното – любовта, това, което се явява сърцевината на Евангелието. Цялото Свещено Писание се вмества в две заповеди – любов към Бога и към хората. Разколниците не могат да изпълнят първата от тях, тъй като Бог може да се обича само чрез Светия Дух. Душевната, разгорещена, неочистена от плът и кръв (срв.: 1 Кор. 15:50) любов, изпълваща ума с мечтания, а сърцето с тъмно наслаждение, е недостойна за Бога. Невъзможно е, отхвърляйки Светия Дух чрез отхвърлянето на Църквата, в същото време да обичаш Бога чрез Светия Дух – това е самоизмама. Също така е невъзможно да отхвърляш Църквата и духовно да обичаш човека. Църквата и човешката душа се явяват подобие на Светата Троица, само че Църквата е идеално подобие, а душата – подобие като възможност. Въцърковяването на човека е приближаване на душата му към идеала, това е отражение на Църквата в душата му.

Могат да ни възразят, че и у разколниците съществуват такива добродетели като милосърдие, помощ към бедните, грижа за болните. Само че милосърдието на разколниците почти винаги се ограничава в тяхната община и в кръга на хората, които искат да привлекат към себе си. Доброто на разколниците има или разсъдъчно разчетен или емоционално-душевен характер. Когато разколниците се убедят в това, че човекът не се поддава на техните уговорки, тогава тяхното „добро” преминава или в хронична неприязън, или в равнодушие. Съчувствието към нещастните бързо се изпарява. „Щом не искате да сте с нас, нека тогава ви помага вашата Църква”, като че със стаено злорадство говорят те. Духовната любов, която обема всички, не зависи от национални, конфесионални и други различия, но за разколниците тя е недостъпна. Загубвайки Църквата, те загубват способността за християнска любов. За тях тя става вътрешно чужда и непонятна, затова свещеномъченик Киприян казва, че в разкола дори не помислят за любов.

Той пише: „не могат да пребивават с Бога тези, които не са пожелали да са единодушни в Божията Църква” (Пак там).

„Да пребивават с Бога” значи да бъдат в Божията благодат. Тук, на земята, душата е съединена с благодатта, дори у светиите, временно, така както, например, топлината е съединена с нагрятото в огън желязо, затова благодатта може и да се загуби. В бъдещия живот благодатта ще бъде съединена с всички спасени навеки и същностно, неслитно с тяхната природа, но неотделимо от нея. В бъдещия живот вече не може да има загуба на благодатта, а напротив, само постоянно придобиване и възрастване в нея – това вечно приближаване на образа към своя Първообраз, на подобието към своя безкраен Идеал, това вечно постъпателно движение към Бога, което няма край, тъй като Божеството е абсолютно и неизчерпаемо.

Човек става неръкотворен храм на Бога, но за това той трябва да подчини своя ум на учението на Църквата, която има ум Христов, да покори сърцето си на благодатта, пребиваваща в Църквата, която в Свещеното Писание е наречена „Невеста Христова” (вечната възлюбена на Христа). Църквата има Духа на Христа, Който обитава в нея като в Негово мистическо Тяло, затова отхвърлящият Църквата, отхвърля Христа. Извън Живия Христос не е възможно да се спасиш само с лична аскеза и изпълнение на заповедите, а и заповедите на Христос да се изпълнят извън Църквата е невъзможно: те престават да бъдат фактор на вътрешния живот на човека и се превръщат във външни формални предписания.

<< предишна || следваща >>

Архимандрит Рафаил, Падение гордых.

Превод: свещ. Божидар Главев