Василий Василиевич Зенковски (1881-1962) - представител на „православния” модернизъм, идеолог на икуменизма.

Изучавал психология в Киевския университет. Основател на киевското Религиозно-философско общество.

Професор в Украинския народен университет.

Член на първия всеукраински конгрес на духовенството и миряните (1918 г.) и на Всерусийския конгрес на духовенството и миряните в Москва, юни, 1918 г.

Член на епископския съвет. Член на Украинския църковен събор (януари, 1918 г.). Бил избран за член на Съборния съвет.

Министър на вероизповеданията при марионетното прогерманско правителство на гетман Скоропадски (май-октомври, 1918 г.). Член на кадетската партия в това правителство. Поддръжник на украинската църковна автономия.

Против желанието на Църквата прокарал новия устав на Духовната академия. На юлския Украински събор в Киев заявявил: „Правителството… няма да допусне угнетяване на националното течение в Църквата, вярвайки, че именно в Православието националното начало се освещава и се благославя”.

Според ген. А. И. Деникин: „Министърът на вероизповеданията Зенковски подготвя автокефалия на украинската църква… Полага усилия да се разкъса връзката с руската култура и държавност по нелеп и оскърбителен начин.

През 1920 г. Зенковски напуска Русия. Участва в заседанията на руското Религиозно-философско общество в Югославия.

Участник в историческата среща през 1922 г. на руските богослови-модернисти с Джон Мот, където бил обсъждан въпросът за създаване на висша църковна школа за руската емиграция. След съвещанието Мот отделил за Парижкия богословски институт 8000 американски долара.

В. В. Зенковски е един от учредителите на Парижкия богословски институт. От 1926 г. до 1962 г. преподава история на философията, психология, апологетика и история на религиите. От 1944 г. е декан. Основател на Висшите женски богословски курсове при Свято-Сергиевия богословски институт.

През 1942 г. е ръкоположен в свещен сан от митр. Евлогий. От 1944 г. е протоиерей. От 1955 г. – протопрезвитер. Помощник-настоятел на Въведенската църква в Париж. От 1949 до 1952 гг. е благочинен на енориите от Парижкия духовен окръг. От 1936 г. е член на епархиалния съвет, а от 1953-1958 гг. - председател на съвета.

Председател на Руското студентско християнско движение – руското подразделение на антиправославното младежко движение YMCA – от 1923 до 1962 г. През 1925 г. заедно с други богослови-модернисти взел участие в известния Хоповски конгрес на РСХД в Сърбия. При завършването на конгреса митр. Антоний Храповицки благославя о. Зенковски да остане несменяем председател на РСХД.

Участвал в събранията на младежкото модернистко движение Синдесмос.

Член на редакционния комитет на списание „Путь”.

Един от авторите на сборника „Православието в живота” (1953 г.).

Член и секретар на „Братството Св. София”.

Участник в икуменическото движение. Един от авторите на сборника „Християнското възсъединяване: Икуменическият проблем в православното съзнание” (1933).

Взел участие в конференцията през 1937 г. на икуменическото движение „Живот и устройство” в Оксфорд. Член на англикано-православното икуменическото Сдружение на св. Албаний и преп. Сергий.

Според архиеп. Серафим Соболев, о. В. З. бил „един от най-влиятелните руски икуменисти”.

В списанието на руската YMCA „Вестник на руското студентско християнско движение” (№ 5. стр. 17-18), той пише: „Ние сме длъжни завинаги да забравим, да отвикнем от горделивата мисъл, че Божият Дух е само в нас и с нас (православните)… Бидейки извън рамките на Православието, аз все пак усещах, че съм в Църквата. Виждах, че рамките на Църквата се несравнимо по-широки и по-всеобхватни, отколкото обикновено си мислим. И наистина, кой може да каже, къде свършва църковната ограда и къде започва зеленеещата се Христова нива.

Кой би посмял да твърди, че извън тази ограда Христос няма Своя Църква, няма служители и ученици… Нима трябва да отхвърлим всички тях, само защото те Му служат не така както ние… Сега се убедих, че и те, протестантите, стоят в Църквата и работят, може би сами не осъзнавайки това и не назовавайки нещата с техните имена, както ги назовава Църквата… Не, Христовата Църква е по-широка от нашето тясно разбиране за нея; тя включва в себе си всички вярващи в Бога и онези, които Го обичат, независимо какви са проявленията на тяхната вяра и любов”.

В друга своя статия за същото списание под заглавие „Основи на икуменическото общение” проф. В. В. Зенковски изказва още по-странни мисли, абсолютно недопустими за православното съзнание. Разбирайки под основа и цел на икуменическото движение общението на различните църкви и съединението им по „линия на любовта”, той изисква от представителите на обединяващите се църкви абсолютна вяра, че „спасението е възможно само чрез Църквата, към която те принадлежат и че в тяхната църква е налична абсолютна (макар и непълна) истина (януари – февруари, 1935).

В тези свои думи проф. Зенковски изказва мисълта, че спасението е възможно във всяко инославно изповедание. И, обратното, ако някой от инославните християни напусне своето изповедание и се съедини с еретици от някакъв друг вид или дори с Православната Църква (!), то спасението за такъв човек вече е невъзможно. Разбира се, съединението на църквите тук се приема при пълното игнориране на догматическите различия и само по линия на любовта, тоест, като приятелско общение.

Антимодернизм.ру

Превод: свещ. Божидар Главев