Вход

Православен календар

„Дарувай, Господи, на Твоята Църква сила да пребъдва непоколебима от смущенията на ересите во веки веков.”

Канон на утренята, 5-та песен, тропар

Неделя Православна

„Вселенският“ патриарх – източен папа в Православната Църква

 

"Аз казвам без ни най-малко колебание, че който нарича себе си Вселенски епископ или желае тази титла, е по своята гордост предшественик на антихриста, защото претендира по същия начин да бъде над другите."

Свт. Григорий Двоеслов папа Римски, Послание 33

Уви, Константинополските патриарси твърде често са пренебрегвали това трезво предупреждение на свети Григорий Двоеслов.

Въпреки че си прикачиха титлата „вселенски”, доскоро техните претенции за първенство не срещаха съгласие от останалите поместни църкви. Течащата от десетилетия подготовка за „Осми вселенски събор” обаче напоследък навлиза в опасна фаза. На поредната предсъборна среща в Шамбези в края на миналата година участниците са приели решение, с което при обявяване на автокефалия на дадена поместна църква, Константинополският патриарх е този, който ще издава съответния „томос” – документ, узаконяващ автокефалията. Върви се към все по-обезпокоително разширяване на неговите пълномощия до крайната цел - въздигането му в ранг на източен папа и първенство не само по чест, но и с право на власт. Знаейки неговите убеждения, не храним илюзии за какво ще бъдат използвани новите правомощия. Начинът, по който тече подготовката за т. нар. Осми вселенски събор ясно говори, че ще се направи опит да се довърши започнатото на Цариградското съвещание през 1923 г., когато се даде старт на разрушителните за Православната Църква реформи.

Набелязаните задачи и стил на работа на предсъборните съвещания будят все по-голяма тревога. За делегати се избират хора, тясно свързани с икуменическото движение. При досегашната съборна дейност на Православната Църква, целта е била утвърждаване на отеческата вяра и опазването й от ересите. При подготовката на новия събор принципът е обърнат наопаки. Каталогът от десет теми, които трябва да бъдат обсъждани ясно показва, че се върви към ревизия на общоприети и отдавна утвърдени неща. Този събор значи би могъл да бъде титулован Вселенски само при положение, че предаде на анатема икуменизма, модернизма и обновленството и възстанови честването на празниците по светоотеческия календар, защото само така би бил събор, утвърждаващ светоотеческата вяра в духа и традицията на предходните събори. Тръгне ли се към реформи, ще трябва да си припомним думите на покойния Руски патриарх Пимен: „Ако на предстоящия Осми Вселенски Събор се приеме нещо, което е несъгласно с предишните седем, ние сме в правото си да не го приемем“. Ето я фиксирана крайната точка на нашето търпение, защото и в първия псалом е писано: Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои и в сборището на развратители не седи.

В тазгодишната си Енциклика по случай Неделя Православна, (публикувана в сайта на Българска патриаршия), Константинополският патриарх Вартоломей I е предложил на своето паство и на цялата православна общност поредната доза отрова, поругавайки се цинично с паметта на светите отци и злобно нападайки православните християни, които държат на чистотата на вярата, обвинявайки ги във фанатизъм.

Видно е, че той вече се изявява като източен папа и прави заявления, насочени не само към подопечното му паство, но и към „цялото църковно изпълнение”. В това скандално послание неговата поместна църква се провъзгласява за „Първопрестолна Църква на Православието”. Оказва се, че неговият малоброен патриархат „защитава и утвърждава единството на Православната Църква”, но така, както го прави Ватиканът по отношение на римокатолическата църква.

Самопровъзгласилият се за източен папа има намерение да използува своите новоизмислени пълномощия за модернизация на Православието, както личи от Ецикликата, където се обяснява, че „Православието не е музеен експонат, който трябва да се съхранява, (тоест да се пази непокътнато, бел. м.), а дихание за живот, което трябва да се предава, за да въодушевява всички хора”. Не знае ли въпросният патриарх, че ако не съхраняваме Православието в чистота, скоро няма да има какво да предаваме, защото как би могло Православието, което предаваме на външните да бъде „дихание за живот” и „да въодушевява всички хора”, ако е проникнато от зловонието и развалата на модернизма и икуменизма? А като конкретен израз на въпросната „модернизация” е заявено засилването на икуменическия, политически и екологически диалог със света.

Целта на този диалог щяла да бъде загърбването на различията, които ни разделят. Но тъкмо тези догматически и канонически различия отличават Православната Църква от другите религиозни общности и тяхното „загърбване” би превърнало нашата Църква в адогматична секта, съвсем неразличима в религиозната мъгла на новия световен безпорядък. Точно тогава тя би се превърнала „в едно гето по краищата на историята“, както се е изразил патриархът в Енцикликата. „Ако Православието се затвори в себе си и не влиза в диалог с тези, които са извън него, не само че няма да успее в своята апостолска дейност (мисионерство), но и от „съборна" и „повсеместна (вселенска)" Църква ще се превърне в една интровертна и самодостатъчна група”, трепери новият „апостол” на Православието. Само че тук Вартоломей І използва термина „повсеместна“ като буквален, но несъгласен с православната традиция превод на вселенска, като по този начин отново демонстрира безнадеждно приземения си мироглед, виждайки Църквата единствено в географски и исторически аспект. По-важното обаче е, че така Православната Църква би изгубила връзка с вечността, а именно това е най-ценното в нейната същност.

По-нататък неуморният реформатор продължава в същия дух: „Ако Православието е самозатворено в себе си и не участва в диалога с външните, то не може да изпълни своята мисия и не може да бъде католично и икуменично”. От гръкоговорящия турски поданик се очаква по-добро познаване значението на думите „католикос” и „икуменикос”, не само в буквален смисъл, а така, както ги разбира Православната Църква, защото „католична” и „икуменична” в православния смисъл на тези понятия е единствено онази вяра и Църква, която е запазила в пълнота вярата, завещана на апостолите от Спасителя и утвърдена от светите отци на съборите. Понятията „вселенскост” и „православност” са се отъждествявали още от най-ранно християнско време. Светата Църква от древност започнала редовно да употребява понятието „вселенска вяра” в смисъл на „православна вяра”. Онова, което е било вселенско (икуменикон), е било православно (ортодоксон). Онзи, който не е бил православен, бил отсичан от вселенската, т. е. от съборната Църква и бил отхвърлян от нея.

Сегашният Константинополски патриарх не се е поколебал безсрамно да излъже, че светите отци „никога не се опасявали да встъпят в диалог със съвременната им духовна култура и даже с идолопоклонници и философи”. Лукав евфемизъм! Опровергаването на лъжливите и несъгласни с Църковното предание учения, както и предаването им на анатема изобщо не може да се нарече „диалог”. При съприкосновението с горните, светите отци винаги са се придържали към исконния апостолски принцип: Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си, (Тит 3:10-11) и ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар, (Мат. 18:17).

Съвременните православни икуменисти много обичат да се пъчат като велики мисионери, но многогодишният опит на икуменически диалог недвусмислено показа, че тяхното мисионерство е с обратен знак или по-скоро, че самите те са се оставили да бъдат обмисионерствани от чужди на Православието проповедници. Вместо икуменистите да убедят друговерците в правотата на своята вяра и да ги приобщят към нея, което е истинската, неизменна и вечна цел и смисъл на всяко мисионерство, стана обратното – те се превърнаха в горещи разпространители на чужди за Православната вяра теории и практики, развратявайки църковното съзнание на собствените си събратя и чедата си. Нима това е мисионерство?

Правят впечатление и следните думи: „Всички, които през вековете положиха всякакви усилия да унищожат Църквата чрез различни явни и неявни гонения; които търсеха как да подменят нейните истини със своите еретични учения; които целяха да я злепоставят и да я лишат от глас и свидетелство в света - всички те не успяха. Защото небесните облаци на Мъчениците, сълзите на Преподобните и молитвите на Светиите духовно я закрилят и защитават, а Утешителят - Духът на истината я възвежда към пълнотата на истината”. Знаменателно е, че Вартоломей I умишлено пропуска ролята на още един лик – този на светителите като защитници на Православната вяра и безпощадни изобличители на ересите. Ясно защо.

Лукаво и вън от контекста са представени думите на Спасителя да бъдат всички едно (тоест последователите Му): както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, (Иоан. 17:21). „Не е възможно, според Вартоломей I, Господ да се тревожи за единството на християните, а ние да оставаме безразлични. Това би било престъпно предателство и нарушаване на Неговата заповед.” Само че, в горния цитат съвсем ясно са заявени принципа и същността на единството – да бъдат всички едно, но както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, което е различно от безпринципното единство, проповядвано от икуменистите. Те бленуват за единство по хоризонтала, за човешко, приземено, аморфно единство. Без Бога, без ограничаващото, дефиниращо истината, предпазващо и животворящо действие на догматите и каноните.

Константинополският патриарх злобно напада православните християни, които са против безпринципния диалог със света, обвинявайки ги в „недопустим фанатизъм, нетърпимост и екстремизъм”. По този начин обаче той се обявява срещу цялото съборно съзнание на Православната Църква, която през цялото време на своето съществуване полага усилия за опазване на вярата в чистота, за избистряне на необходимата терминология, всичко това с цел да се очертаят ясно и отчетливо границите между истината и лъжата, светлината и мрака, доброто и злото, Христа и велиара. Модернизмът, чийто представител е въпросният патриарх, като идейно течение върви в коренно противоположната посока. Основен негов принцип е вавилонско смешение чрез размиване преди това на вече очертаните граници. Неистов е стремежът за диалог със света и често като цел се посочва „освещаването на света”. Когато при този диалог обаче не се държи на фиксираните от светоотеческото предание граници се получава обратното - вместо светът да бъде осветен, осветскостява се съзнанието на вярващите.

 

„Имайте пълно доверие на Майката-Църква, утешава ни Вартоломей I, тя е опазила Православието непокътнато през вековете и го е предала и на други народи. Тя и днес се бори всред крайно трудни обстоятелства да поддържа Православието живо и почитано по целия свят“. Удивително лукавство! За вековете няма да говорим, но за Двадесети век определено ще кажем, че със своите предателски и отстъпленски действия константинополските патриарси са с най-съществен принос за рухването авторитета на Православната Църква и сеенето на раздори сред вярващите. Някои от тези патриарси като самия Вартоломей I са възпитаници на западни институти и систематично провеждат политика, чужда на интересите на православните народи. През септември 1991 г. на швейцарското съвещание „Православните Църкви и ССЦ” Вартоломей I и сегашният Руски патриарх, тогава Смоленски митрополит Кирил (Гундяев) са приели съвместно заявление, че „Православното участие в икуменическия стремеж към единство на християните изисква постоянно очистване на Православието” От какво, моля, трябва да се „очиства” святото и непогрешимо Православие? От каноните, които толкова много пречат на православните ренегати. В шеста глава на своята дисертация Вартоломей I в прав текст говори за необходимостта от създаване на „нови канони”!

За какво доверие може да претендира човек, който в официална енциклика безсрамно лъже, че въпросните диалози Вселенската патриаршия провеждала с взаимното съгласие и участие на всички поместни Православни Църкви? Кога и на какъв форум са гласувани подобни правомощия на „Вселенската” Патриаршия? Въжделенията и проикуменическите мечтания на Вартоломей I са едно, действителността - друго. Засега.

Тази енциклика е особено показателна, защото се явява именно следствие на вече развратеното църковно съзнание, за което допринесоха цяла плеяда автори, горещи проповедници на модернизма и неговите принципи. Заливани сме от модернистична пропаганда, а трезвото светоотеческо и подвижническо слово се чува все по-рядко, а когато пък се появи нещо такова, веднага попада в категориите „зилотизъм”, „фанатизъм”, „фундаментализъм”.

Абсурдното в днешната църковна реалност е, че вместо явният рушител на Църквата Вартоломей I да бъде подложен на църковно осъждане се прави обратното – гласуват се все по-широки и несъответстващи на Църковното предание правомощия на Константинополския престол. Пак ще припомним, че ако подготвяният събор иска да има общоправославна валидност трябва да подложи на църковно наказание провинилите се през годините на икуменическа обвързаност представители от всички поместни православни църкви, както и да отхвърли нововъведенията в литургичния живот, оказали пагубен ефект и посяли раздори сред вярващите. В противен случай той ще бъде припознат като „разбойнически събор”, а приемащите неговите решения като церковь лукавнующих, (Пс. 25:5 – слав. прев.), с която ние не можем да имаме нищо общо!

Други статии от същия раздел:

Други статии от същия автор:

module-template4.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти