"Иглените уши" на покаянието

“Закхей" на сирийски значи “праведен”, “справедлив”. Евангелският Закхей бил грешник, мразен и презиран от своя народ. Той се прехранвал с мръсната професия на бирника, нещо повече - бил началник на митарите и бирниците и хлябът, който ядял, горчал от сиромашките сълзи, с които бил напоен. Сърцето му било окаменяло, съвестта, на чийто таен шепот отдавна бил свикнал да не обръща внимание, била сякаш забутана в някой далечен ъгъл на съзнанието, умът му пресмятал колко пари ще паднат оттук или оттам, дори когато се хранел на масата. Всичко това обаче било само по навик - той отдавна не се радвал на своето богатство.

Макар че имал блага в изобилие, този човек бил нещастен. Той страдал със скръбта на грешника, чувстващ страх и празнота, вършейки своето нечестие, който е обграден от омраза, презрение или лицемерна почит навън, но който се чувства чужденец дори в своя дом. Той чакал нещо да се случи, може би да го застигнат горчивите клетви на бедняците, може би да се обърне върху му собственото му беззаконие (Пс. 93:23). Животът вече му се виждал безмислен.

И тогава, докато се носел по водното течение към бездната (Пс. 68:16), чул че Онзи, Който давал очи на слепи, Който бил приятел на блудници и митари като него самия, Който сядал на трапезата на грешници и не се гнусял от тях, Онзи, Който гонел бесове, развързвал грехове и имал думи за вечен живот, дошъл в Иерихон. В неговия затънал в грехове Иерихон - град на свещеници, но и град на митари, богат откъм блага, но отчайващо беден откъм истинско богознание и добродетел.

Ах, как трепнало тогава измъченото Закхеево сърце, как се изпълнило с копнеж по Непознатия Лекар, как зажадувало за състрадание и утеха! Навярно и той би могъл да зърне светлия лик на този Човек, ако побърза и отиде да Го срещне…

***

И ето, Закхей е вече там, тълпата е огромна и той ту мярва сред нея така жадуваното Лице, ту Го загубва от поглед. “Измъчиха се очите ми да чакам Бога (мой)” (Пс. 68:4), стене той в сърцето си. Но Закхей трябва, просто трябва на всяка цена да Го види, затова притичва напред, съзира една смоковница и под присмехулни погледи и иронични усмивки се покатерва на нея, пък да става каквото ще. Закхей не се интересува какво ще си помислят хората, не се срамува че постъпва като дете - той, началникът на митарите, и че очите му някак неволно се замрежват от сълзи, които сам не усеща. Онзи Човек се приближава, спира под клоните на смоковницата, вдига поглед нагоре и неочаквано за покатерилия се казва: “Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти” (Лк. 19:5). Невярващ на очите си Закхей слиза и приема Човека, а ушите му пламват от ропота на тълпата: “отби се при грешен човек” (19:7).

Евангелист Лука не предава какво са си казали Началникът на живота и началникът на митарите, но нали знаем как протича изповедта на душата застанала гола пред своя Създател: “Господи, аз съм грешен човек. Ограбвал съм вдовици, глух съм бил за писъка на сираци и риданията на бедните не са трогвали сърцето ми, аз хвърлях зад гърба си техните вопли и чувах единствено звънът на среброто. Но душата ми, Спасителю мой, е преситена от злото, което вършех, “няма мир в моите кости от греховете ми; защото беззаконията превишиха главата ми, като тежко бреме ме притиснаха” (Пс. 37:4-5), затова “ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно” (19:8). 

***

Имало някога в древния Иерусалим порти наречени “Иглени уши”. През тях минавали и хора и камили, но последните трябвало да коленичат, за да се проврат, защото тези порти били доста ниски и тесни. Такъв бил пътят, по който минал и Закхей. Път, който фарисеите не могат и до ден днешен да извървят, и който си остава все така тесен. Но друг път няма. Та нали Сам Спасителят е казал, че “ако не станете като деца, няма да влезете в царството небесно” (Мат. 18:3),защото богатите мъчно влизат там (срв. Мк. 10:24). Богатият не само на пари, а и на знания, на дарования, на обществено положение, или дори онзи, който си мисли, че е богат на добродетели трудно ще се пребори със своето тщеславие и гордост, самомнение и самохвалство. Той никога няма да падне толкова ниско, че да се покатери на някакво си дърво. Но Закхеевата смоковница е всъщност висока, много висока, тя не може да се измери нито с кипарис, нито с кедър ливански, нито дори с онези гигантски стометрови секвои, защото стигнала неизмеримо по-високо. Стигнала до самото Небе.

Когато някой дом, храм или сграда бъдат възобновени, обикновено на фасадата се слага паметен надпис: “Обновен в тази и тази година”. За обновената душа на Закхея Христос казал: “Днес стана спасение на тоя дом” (Лк. 19:9). Да, днес този човек намери пътя към своя истински, небесен дом, днес той намери своето истинско богатство, днес той се роди за нов живот.

Тези, които се мислят за богати, ще обеднеят (Пс. 33:11 - слав.), тези, които “пият вода с пълна чаша” (Пс. 72:10), ще ожаднеят, само “ония, които дирят Господа, не са лишени от никое благо” (Пс. 33:11).

***

Закхей умира мъченически за Името Христово в Рим заедно със св. апостол Петър в 67-ма година. А неговата простичка история неизменно се чете всеки път, когато се освещава нов дом. Тя е Евангелското четиво от чинопоследованието в свещеническия Требник. Но този разказ винаги се чете и в предшестващите Великия Пост дни, когато скръбната душа отново ще търси Своя Създател и Спасител, за да намери онзи покой и утеха, онази чудна обнова, на която се е радвала и порасналата Закхеева душа. Близо са дните, в които ще запеем: “Душо моя, душо моя, стани, защо спиш! Краят приближава и ще се смутиш. Но стани, за да те пощади Христос Бог, Който е навсякъде и всичко изпълва”.

Защото нашият Бог затова и дойде на тази грешна земя, "за да подири и да спаси погиналото" (Лк. 19:10).

2005 г.