„Блажен муж, иже не иде на совет нечестивих и на пути грешних не ста, и на седалище губителей не седе, но в закони Господни воля его, и в законе Его поучится день и нощь.”

Псалом 1:1-2

Първи почини за канонизация

Ето че идва времето да бъдат извадени от забрава онези, които бяха „похарчени” за идеята на световната революция и с които се извърши сатанинският курбан върху жертвеника на масонството. През 1884 г. З. Стоянов пише биография на Левски и след това на Ботев. Така той пръв проговаря за тях и става техен възвеличител, бидейки „евангелистът” на Революцията.

На стр. 17 в неговата биография четем: „И в двете свободни Българии, ... не е настанало още онова време, щото да се признае и той (Левски) за народен труженик. ... За нашия герой досега се е писало по-напространно само във в. „Селянин”, издаван в София, 1882 г. Безименният автор се е коснал твърде повърхностно до живота и деятелността на Дякона. ... Но при това пуснал е в ход и някои противоречия, а именно - като говори за някакъв си „Букурещки централен комитет”, от който Васил приемал заповеди и наставления. ... Така би постъпил всеки на негово място (на автора на писаното - бел. а.), непосветен в тайната.”^[1] Според З. Стоянов дошло е време да се ваят кумири, а разни хора, „непосветени в тайната”, почват да изваждат неприятни истини, та ще се наложи да ги изпреварим, преди тези истини да са станали известни.

Още преди това през 1875 г. Христо Ботев издава стенен календар. Като загърбва "калугери и попове", поетът записва срещу датата 9 март: "40 мъч. и ВАСИЛ ЛЕВСКИ МЪЧ.". Номерът обаче не минава. Пускайки подобен допълнен „църковен” календар, Ботев си мисли, че може сам да произвежда и „канонизира” светии и за това дело не му е нужна Църква, нито „попски формалности”, докато се опитва да върши именно „попска” работа. За да бъде въведен Левски в лоното на светците, трябва да му се напише и житие, да се състави служба и нарисува икона. Не след дълго, както виждаме, през 1884 г. се слага началото на този процес с „житието”, което пише З. Стоянов.

След Освобождението му строят паметник, един мрачен черен масонски обелиск със змии и волски черепи на плакети около образа му. В инициативния комитет е и Иванчо хаджи Пенчович. Комунистите пък ще довършат култа към него и съратниците му с построяването на безброй каменни и бронзови истукани и дори цели пантеони на героите-освободители из цялата страна, както и на един „пантеон на възрожденците” в Русе – масонско капище с цял набор от деятели на българската масонерия – Н. Обретенов, З. Стоянов, баба Тонка – майка на първия и тъща на втория, Л. Каравелов, Ангел Кънчев и др. За целта е съборена църквата „Вси светии” в старото гробище на Русе, а на нейно място е издигнат този култов комплекс на „всичките масонски светии”, допълващ палитрата от „нови езически капища на България”, каквито са „църквата” на Ванга, обезобразената църква на Царевец, тамплиерските храмове и светилища (Нисово) и ред други, дублиращи православните, символи.

Атаките, разбира се, продължават и в нашето бездуховно време. След Христофор Събев и разколниците през 90-те, днес сред настояващите за канонизация най-активен е останал да се откроява като че ли само масонът-архонт Слави Бинев. Но Бог, Който Сам прославя Своите светии, не случайно не е допуснал образите на Левски и Ботев в православните храмове. Затова пък днес те се веят единствено на знамената на футболните агитки – съвременните български хъшове и хъшлаци. И това сякаш е Неговата мълчалива оценка за тяхната „святост”. А ако Бог е „забравил” да прослави Своите Си с благодатно нетление, с чудеса, свети мощи или поне с памет за техните гробове, дали народът ги е тачил като такива?

В общи линии образът, който те са имали в очите на своите съвременници, както се вижда и от изложението на З. Стоянов, не е бил особено благоприятен и е следвало да се промени. Затова още оттогава никак не е случайно, че като „пътеводни звезди” и „духовни водачи” чак до днес на българския народ са натрапвани все революционери. Дали обаче народът и обществеността от онова време са гледали на лъжеапостолите като на свои „спасители”?

По онова време народът се интересува предимно от Църковния въпрос, на който е посветил сили и внимание. През 1874 г. в Скопие става дори бунт срещу гръцкия митрополит Мелетий, в който разярени жени ограждат църквата и със сила възпират изпратения там корпус от низами; от 1862 г. до 1875 г. българската Екзархия пък е залята от писма на миряни, които настояват или за отстраняването на гръцките владици от постовете им или за намеса срещу протестантските и католически мисионери.

Затова пък против тези тежнения на българина разпалено се борят и недоволстват П. Р. Славейков, Драган Цанков, Любен Каравелов, Г. С. Раковски и Хр. Ботев, изписвайки безброй укорителни памфлети, фейлетони, статии и стихотворения. Те недоумяват защо този народ не се вълнува нито от Френската комуна, нито от „светлите идеали” на революцията, нито от Манифеста на Комунистический интернационал. Него вълнуват още и най-обикновени битови проблеми и драми, какъвто е например случаят с шуменската изгора на Панайот Волов и нейната женитба за някакъв белгийски инженер по железниците.

Тази сърцераздирателна  драма занимава цялата общественост на града и прераства в малко въстание две години преди истинското. Негов организатор е самият П. Волов, който повдига българското гражданство против „чужденеца-натрапник”. А уж в цялата страна трябва да има вече повсеместен „революционен кипеж”, не любовни трепети и драми! Поне така ни увещават всичките хронисти на революцията. Показателно е обаче, че същата година в Стара Загора Стамболов събира чета едва от 20 души!!! Което не пречи на „летописеца” Захарий да обяви това „грандиозно събитие” за въстание, а старозагорци да обвини в робско покорство. Тези същите старозагорци обаче само две години по-късно ще окажат такава отчаяна подкрепа на руските войски, че градът им ще бъде сринат до земята от Соломон (Сюлейман) паша. Избити ще бъдат 14 500 души – почти три пъти повече от тези в Батак. И това е същият този „робски народ”, както презрително го наричат революционните комити.

Същият нищожен брой доброволци от 20-30 човека се записват и в легията на Раковски^[2]. Нещо повече, дори в навечерието на самото Освобождение от Руската армия българинът продължава да живее добре и сякаш нехае за революции и въстания, което е странно, но е забелязано дори от Достоевски, който, недоумявайки кой и как е успял да създаде в Русия образа на разорената и опустошена България, след като реалността в действителност се оказва далеч по-различна, пише „За руската завист към българите”^[3]. В същото време революционерите са считани в цялата страна от всички за фармасони, хъшлаци, разбойници, хаймани и хайдуци. В Русе например си плюят в пазвите, когато покрай тях минават такива като Н. Обретенов, З. Стоянов, Т. Икономов или Иван Ведър, а на портите на баба Тонка рисуват катранени кръстове, за да се пазят хората като от вещица. Излиза, че революционерите искат да му правят добро на тоя прост народ, да го поевропейчат и еманципират, а той не ще и да чуе за такива неща и окото му все или в школото или в Църквата и в нейните „проклети” за всеки революционер икони, канони, правила, благочестие и послушание.

Ето един пример как са изглеждали „революционните будители” в очите на някои по-видни наши общественици от онова време. Найден Геров пише до Евлоги Георгиев в писмо от 2 декември, 1872 г.:

„Господине Евлогие,

... Местните началства най-после издирили хайдутите, които са българе. ... Всичко това е работа на бивший дякон Василий Левски, карловец, който 3-4 години ходи из България да проповядува, че уж има някакъв комитет, който приготовлява освобождението на българите, и е излъгал мнозина да му се поведат...”.

Самият Захари Стоянов признава, че до 1870 г. Левски не е имал никакви успехи в разпространението на революционните идеи както сред българския елит, така и сред народа^[4]. Върнал се, докладвал в Букурещ за това и тогава решили заедно с Каравелов и Ценович да си послужат с измама. Написали прокламации уж от някакво „привременно българско правителство”, издадени уж от Женева, направили си печати, билети и пр. Както пише и сам З. Стоянов: „Те (тримата) били и привременно правителство и председатели и всичко...”, т.е., същото, което свидетелства и Н. Геров. Разбира се, за Захари Стоянов тази измама била голямо геройство.

Ето го и текста: „В Букурещ нашият герой бил посрещнат, както подобавало на един апостол, чрез устата на когото трябвало да говори цял български народ. ... Разисквали и нареждали много въпроси. Дошли до заключение, че ако се яви човек пред простолюдието малко по-тържествено, с шарено пълномощно, украсено с печати, написано вътре с лъвове, полумесеци и сабли, с билети и пр., изпратен уж от някакво си привременно правителство или Централен български революционен комитет, то ще да има по-голяма цена в очите на всеки отсам Дунава българин. ... И така сам Левски, Каравелов, Ценович и пр. съставили страшния Букурешки централен комитет! Те били и привременно правителство и председатели, и всичко.”^[5].

Излиза, че без никой да знае за неговите и на братята му масони в Букурещ планове, изведнъж само за година и малко повече, от средата на 1871 г. до към края на 1872 г. Левски е извършил истинско чудо, като е разпространил комитетските дела из цяла България и е настроил революционно и народ, и общественост!^[6]

Но защо тогава народът се дърпал и не искал да върви след лъжеапостолите, защо не им се доверил и ентусиазирал, дори когато на простите селяни от с. Мечка и Батак им показвали разни фокуси със симпатично мастило и трикове с цифри и букви като „Туркия ке падне = лето 1876”? Въпреки че „апостолите на сатаната” добре са усвоили от своя учител такива тарикатлъци, усилията им останали напразни, защото народът помнел Христовите думи: „Пазете се от лъжливите пророци” (Мат. 7:15)^[7]. Затова пък още при вида на православните воини на Дунава и при първите гърмежи на руската и румънска артилерия българският народ веднага разпознава своите истински освободители и се присъединява към тях без много да го канят.

За Дякона Левски Христо Георгиев пише в едно свое писмо: „Главният шпионин Теофан Райнов ... тръгна за Париж. ... Какъвто Райнов, такъв и Дяконът, и двамата за пари и баща си продават!”^[8]

Затова не е странен фактът, че бившият иеродякон при залавянето си в Къкрина е хванат с 4 500 лири в себе си. Колосална сума за онова време (с такива пари е можело да се построят две къщи), а в къщата на поп Луканови - цели 100; по-късно са намерени в тайник още 1 500 турски лири – същите, за чието присвояване несправедливо е обвинен поп Кръстьо, докато за този тайник е знаел само Левски^[9].

Както свидетелствува и Захари Стоянов, в саморъчно съставения документ от А. Кънчев и В. Левски през март 1871 г. и с който документ те започват да обикалят и изнудват по-богатите българи за пари, пише буквално следното: „...но за да извършиме това велико дело, нам са потребни две неща: хора и пари. Хора ние имаме, а пари нямаме. ... Нашият главни народни комитет е избрал нас за събиране потребните за нашето освобождение пари и ние ще да ги събереме. И така ние предлагаме и вие да пожертвувате веднаж завсякога, щото можете и колкото можете. ... Ние имаме хора навсякъде и познаваме всекиго из вас, познаваме състоянието ви и даже духа ви, следователно ние ще да намериме възможност да ви се явиме. ... Но вие можете да кажете: ”Нямаме пари”. Вземете назаем, продайте стока, заложете къщата си и дайте първия билет, един знак. ... Когато нашите юнаци станат под байрака, ... то тежко томува, който им не покаже билета и знака си! ... Ако изнесете навън нашите желания и ги разкажете на някои наши български изроди, или ако търсите причина, за да не дадете това, що искат от вас, ... то страшно ще да ви се отмъсти.” (1871 год. Марта 10, от Б.Р.Ц.К., печат: Привременното правителство в България.)

Всичките подобни заявления на нашите „поборници” и познавачи както на „състоянието, така и на духа” на богатите „български изроди”, от тяхна страна остават неподплатени - ни един от тях не е известно сам да е дарявал пари или имот, да е заложил стока или имане, както сами изискват от другите. Нещо повече, само за три месеца Н. Обретенов и Ст. Заимов ще свалят по три кожи от наивните врачани и ще съберат астрономическата за онова време сума от 77 000 златни франка, 1 100 турски лири, 65 рубли и още 2 000 наполеона, взети от наивния тогава Г. Бенковски за пушки (поискани били още 4 000 наполеона, но тях им ги отказали), които ще потънат в масонските каси отвъд Дунава. За тях Врачанския комитет ще получи всичко на всичко 8 пищова и 100 патрона срещу броените отделно на Иваница Данчов 400 наполеона и още 210 лири взети от оряховските села, а простите селяни ще се наредят с волски коли от Ряхово и Козлодуй до Борован в ожидание на невъобразимото количество пушки и джепане. Уви, пристигналите „апостоли” им отговарят, че лодките се обърнали в Дунава и сичкото оружие потънало там! Дано им прости Бог за тези лъжи!

Та наложило се значи да съберат отново пари. Този път селяните, като нямало що, дали им лой и пастърма да продадат във Влашко. От нея те изкарали допълнително 13 000 златни франка и около 1 000 турски лири. Тези пари не туряме в сметката на онези 2 285 наполеона и 65 рубли дадени лично на ”апостолите” за техни потреби, ни в онези, събрани през годините на Левски, ни в онези от обраната хазна в Арабаконак, ни в другите източени от „Черния кабинет” на султана и т.н. и т.н.

По този начин, когато малко по-късно друг един наш наивник Хр. Ботев, се появил на Козлодуйския бряг, то гласът му минал „тихо като през пустиня” по целия път от Козлодуй до Борован. Никой не излязъл да посрещне другите лъжеапостоли с техния воевода. Затова на Милин камък и на Веслец неудобните му въпроси към съ-„братята” не закъснели, не закъснял и техният отговор към него и развръзката на Вола.

Ето защо мнението на техните съвременници и съграждани остава отрицателно.

"Длъжен съм също да кажа, че Стамболов, слабо на вид и нефелно момче, много живо схващаше и преценяваше обстановката и положението, та той ме навеждаше на мисълта "да уредим преди всичко своите работи и тогаз народните, т.е. да се обогатим от комитета и тогази да помагаме на народа си." (Михаил Греков)

"На Стамболова за комиталък съм дал пари за един хаджилък, а той излезе магаре. Виж даскал (Бачо) Киро ги даде за пушки”. (Поп Иринчо Петров)

Често пъти дори самите революционери си го признават:

„И ние в Русе си съставихме такова едно дружество, гдето от крадение на пари да можем да си набавим потребните, ... като бяхме оскъдни откъм финанциална страна, бяхме принудени да ходим да крадем от чуждите дюкени и лозя.” (Захари Стоянов)^[10]

Но нека дадем отново думата и на очернения от писатели и „съратници” поп Кръстю Никифоров: „Вий на времето с голи ръце ся каняхте да ся биете с неприятеля, като ся обещавахте да пожъртвувате сичко, а в последно време шарлатанията ви излезе на лице, защото когато велика Русия кръв проливаше зарад нас, вие след гърбът й тичахте по плячки, по грабежи и спекулации, като продавахме едно парче хляб за 1-2 фр. и то на оногова утруденаго рускаго солдатина, който вървеше напред с пушка в ръка и тегли най-големи трудности, за да ни освобождава! - Кажете ми кой от вас взе участие в битката тогава, когато сичко имахте, и пушки, и топове, и пари без да имахте нужда хазни да разбивате и къщи да обирате? Отидоха, наистина, и взеха участие някои Българчета, но кой? Вие тикнахте други да отидат да ся бият, да страдат и да гинат; от които днес живи осталите презирате да ся скитат голи и боси, а вие като ся бояхте да не би новоосвободеното ни отечество да остане без управители, държахте ся за такива и, още ся не освободило едно място, или град, вие ся събирахте на тумби зад гърбът на освободителите Руси и правехте съвещание за кой какъв пост ще замести в управлението, като ся превземе това, или онова място”^[11].

Страшни думи на един страшно неудобен човек. За методите и действията на комитетските деятели и на Левски, неговата оценка е също тъй безпощадна: „Ако тези народодвигатели ся наемаха да събудят народа на въстание то, с обирание къщя и хазни, и с убиване невинни хора ли трябваше да бъди? или тий мислеха че с това щът можат да набавят потребните на въстанието? Това може и едно малко дете да разбере че е глупост, или пък, че под булото на народното движение, ся криеше нещо частно интересно, което е и очевидно - благодарение на късогледството и глупавщината на тогавашното правителство, което не можеше да отличи бялото от черното, но го разбираше все едно”.

Тези думи не веднъж са казвани право в очите на Левски още през 1870-72 г., но никой не ги отбира. Дори напротив. За да не остава съмнение в намеренията на комитетските дейци В. Левски и А. Кънчев уточняват: „Предателите, чорбаджиите, изедниците и турските подлизурки ще висят на едно дърво с нашите неприятели”^[12].

„Освен ненавистта си към турците, пише пак Захари Стоянов, Левски мразел от душа и други няколко елемента в България. Те били: богатите, т.е. чорбаджиите, учените, калугерите и мустакатите бабаити. ... Когато България се отърве от турците, то трябва ... да махне от себе си кръстените турци, владиците и омразните калугери.”

Като вземем предвид настъпилите сериозни различия и пререкания с Каравелов, Хр. Георгиев и други революционери и деятели, чудно е, че въобще са останали хора от българското общество, които да не са били мразени.

Власт, пари, тайни общества, грабежи, убийства, ... какво още е вълнувало този наш „духовник”, та чак и „апостол”? Може би делата църковни, Псалтирът, Евангелието, спасението на душата?...

Отношението на иеродякона към проблемите на Църквата по онова време може да се определи само с две думи: пълно безразличие. Няма нито един ред, написан по църковния въпрос и има защо. Според някои сведения през 1864 г. иеродякон Игнатий е отлъчен на Епархийски съвет в Пловдив за извършване на „противодържавна дейност”, а през 1871 г. на Църковно-народния събор в Цариград е издадена заповед да се изисква дори със сила от Самоковския епископ подробна информация за дейността на Левски и съставяните от него тайни организации вътре в Църквата и в някои манастири.

Църковно-народният събор от 1871 г. е на практика тогавашното Народно събрание, най-висшият форум за изява на гласа на българската общност. Той се провежда в продължение на цели шест месеца и има представители от цялото българско землище – от Тулча до Битоля и Охрид, от Ниш до Серес и Лозенград. Той представлява и официалната институция на българския народ пред властите в Османската империя и пред света. Ако някой е смятал да изразява мнението на народа, би следвало да използва този форум и да поиска от него съответните правомощия, както и благословията на Църквата. Тайните общества обаче сами скришом определят кое е добро за народа и кое зло. Сами си се упълномощават да бъдат негови говорители, представители и дори правителство, което е избрало само себе си, както видяхме по-горе. А несъгласните биват убивани. Затова е тъжно, че точно един монах, какъвто е бил иеродякон Игнатий, пренебрегва Църквата и нейния форум Църковно-народният събор и сам си гласува правомощия, които никой не му е дал.

И така: никой в онези времена не припознава революционерите за освободители, а сетне и за светци, поне не и за периода 1862-1876 г. Това става доста по-късно, чак след 1884 г. и то чрез техните съратници - масоните-революционери, които почват да избелват почернелите им кости.

Често пъти ни възразяват, че има канонизирани за светци хора, които са убивали – бивши престъпници, разбойници, дори магьосници и гонители на християни. Твърди се също, че при подстрижението си за иеродякон Левски приел името на един подвизавал се в района местен светец Игнатий, който бил разбойник на младини. Това е така. Той е убил повече от 100 души, но след това се покаял, постъпил в манастир и до края на живота си живял за Църквата и вършел благодеяния на хората. За жалост обаче Дяконът от Карлово избрал обратния път - от монах станал разбойник и останал такъв до края на живота си. Ето затова, дори и да се е покаял преди смъртта си, той все пак не може да бъде канонизиран.

От всички наши бунтовници и революционери известно е само за един Левски, че е поискал преди смъртта си да се изповяда и покае за греховете. Другите сякаш не са могли или пък не са пожелали да го сторят, пропускайки тази последна възможност за облекчаване на задгробната си участ. И в това отношение той си остава самотен.

Макар да няма категорични свидетелства за неговата последна изповед (поради тайната на изповедта), знае се в общи линии за три важни момента от нея, но те са напълно достатъчни: разкаянието за убитото момче на Денчо Халача, разкаянието, (а по-точно самооправданието) за това, че всички свои неправилни постъпки той е вършил с мисълта, че помага на отечеството си и накрая молбата да бъде запомнен като дякон, а не като бунтовник, т.е. неговото своеобразно „покайно предсмъртно писмо” за връщане в лоното на св. Православна Църква.

„По плодовете им ще ги познаете.”

За да можем днес след близо 250 години да преосмислим онова, което сме наследили от нашите наставници и водачи, редно би било да си дадем сметка какво представлява тяхното наследство.

Преди събитията от 1876 г. България е 6,5-7 милиона (около 1 млн. живее във Влашко) на територия близо три пъти по-голяма от днешна България, при общо 24-милионното население на Османската империя, и с прираст от над 3,5. Главен град е Цариград, в който от 200 000 души население над 70 000 (по някои сведения 100 хил.) са българи. В съвсем краткосрочна перспектива на България й е предстояло да утрои населението си за около 30-40 години и да стане автономно независима.

Някои твърдят, че без Левски и такива като него нищо не би се променило. Но всъщност единственият реален политически фактор тогава е била Русия, а тя решава да се намеси едва през 1877 г., макар въстания да е имало и преди – например през 1841 г. (Нишко) и през 1850 г. (Белоградчишко). Революциите и въстанията обаче разрушават много от това, което е било градено и пазено с толкова труд и мъка през всичките тези 500 години робство. Чрез 7-8 въстания, 5 войни и 5 преврата за по-малко от 40-50 години България е доведена до разруха и разкъсана на парчета. „Ние, пише идеологът Албърт Пайк, ще оставим нихилистите и анархистите да правят каквото си искат; ще провокираме насилствен обществен срив, който с целия ужас ще покаже на хората последствията от абсолютния атеизъм и раждането на жестокостта и кървавите безредици”.

България бе разделена на части, народът й беше разпилян, стопанският й живот - съсипан, децата й - прокудени или избити, Църквата й - доведена до схизма, а току що признатите й екзархийски граници (по-големи от Санстефанска България) - унищожени напълно и безвъзвратно.

Днес България е едно пушещо бунище с население от около 5 милиона, (без да броим другите етноси), което бързо се дебилизира, без работеща икономика, без истинска армия, с все по-некачествено образование и с около 5 % реално практикуващи вярата си православни християни, ако не гледаме официалната статистика. Това ли е „демократската република”, за която бяха хвърлени всичките тези усилия и жертви и струваше ли си?! Както е казано: „по плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей? Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове” (Мат. 7:16-17). Ето го резултатът, ето ги плодовете и те говорят достатъчно. Затова и народът на България не припозна българските държавни мъже и революционери от онази епоха за свои духовни водачи.

Пример за истински достойни и верни синове на този народ обаче можем да намерим сред пожарищата на Батак и Перущица, а не да пишат пламенни речи по вестници и списания в кафенетата на Букурещ и Браила. Те не се кръщаваха с гръмки имена като „апостоли”, „лъвове”, „борци”, но бяха заедно със своя народ в неговото страдание. Сред този сонм ярко блестят имената на дядо Трендафил, набучен на шиш и жив опечен от башибозука в Батак, отец Нейчо и закланите пред очите му седем дъщери, отец Петър, свещениците Георгий и Никола и другите новоселски монахини Сусана, София, Елисавета, Ефросиния, Христина, Калиста, Екатерина, Сусана Чорбаджиева, с избодени и запушени с вар очи, пожертвали живота си за своята вяра, както и десетките други като тях обикновени хора, учители, свещеници, първенци.

И ако днес ни е трудно да различим едните от другите, то нека винаги да държим пред себе си ликовете на нашите светци, и сравнявайки подвизите им с делата на възрожденците, сами ще видим разликата. Можем ли да си представим св. Иван Рилски да обикаля паланки и села, да основава комитети, да говори против болярите-изедници, както правели по негово време богомилите, и да организира заговори за сваляне на тиранина-цар? Можем ли да си представим св. Петка да шие като Райна княгиня знамето на революцията или как търсят двамата по росни поляни „духа на Караджата”? Ще кажете: това е кощунство! И ще бъдете прави - кощунство е! Но точно такива кощунствени промени ни се предлагат от 150 години насам. Опитват се да ни внушат, че така трябва да изглеждат светците на Православната ни Църква и затова трябва да променим „закостенелите” си и „архаични” представи, та да можем най-накрая в този пресветъл сонм да вкараме и такива като Левски, Ботев и Караджата. Но погледнете иконите на българските светии и се опитайте да си представите изтънчените им от пост и молитва тела, препасани с пищови, ками и ножове! Нима това ни харесва и кой би се молил пред такива „икони”? Да си спомним и как противостояха светите 26 Зографски мъченици на католическата пропаганда през 1278 година? Въпреки натрапената от императора уния, те не се опълчиха срещу него и патриарха като борците ни за църковна независимост, които на онзи „побългарен” Великден през 1862 г. поменаха турския султан (!), вместо каноничния патриарх и то не поради канонически или догматически отклонения или ерес, а от чисто политически съображения. Не, те просто предадоха телата си за чиста жертва Богу и така защитиха Православната вяра.

Заключение

Още в самото начало о. Паисий Хилендарски изградил своята творба неправилно, като я разделил на две части. В първата говори за държавниците, във втората - за духовниците. В този втори дял с болка и горест той пише за духовното оскотяване на българина, който не просто не почитал своите светци, но дори ги бил напълно забравил. Но въпреки това и неговият фокус, за съжаление, също не е там. Той е и си остава в първата част, където е разкрита силата и могъществото на Българската държава, а не в духовната й светлина.

Борбата за мъртвото тяло на Левски, което се влачи вързано от бандата масони за бесовската им колесница, с която те обикалят за кой ли път стените на Православната ни църква, все още не е завършила. Защото тя всъщност е борба не за мъртвото му тяло, а за безсмъртната му душа. И ако ние днес не осъзнаваме, че е безкрайно важно да не оставяме то да бъде положено в „пантеона на служителите на сатаната”, то е в резултат на това, че през последните 140 години сме живели като народ с обърнати посоки.

Левски днес няма нужда от величания, нито пък трябва да бъде превръщан в идол за сляпо подражание. Единственото, от което има нужда днес той, е молитва към непосрамващата Застъпница на християнския род – Божията Майка, още повече, че е бил обесен в деня, когато се чества нейната свята икона „Търсене на погиналите”. А какво му предлагаме ние - вместо молитва и свещица за упокой - френетични крясъци на величание, венци и гръмки речи. Но вместо подписки за канонизация, по-добре панихида за прошка на волните и неволни прегрешения на този, когото според последната му воля сме длъжни да наричаме иеродякон Игнатий, а не „дякона Левски”. Тогава и само тогава все още би имало надежда за него като човек, а и за нас като народ!

<<предишна

^[1] Захари Стоянов, Съчинения, Том втори, Биографии. Четите в България, Васил Левски (дяконът), Черти от живота му, с. 17.

^[2] „Дневник на писателя”. 1877. Година II. Ноември. Втора глава. II. Заглавието е на Ф. М., Цитира се по Достоевски, Ф. М., Събрани съчинения в дванадесет тома, т.11. С.: Народна култура, 1989 (с. 344 - 348): „в наши най-сериозни вестници .... излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население” ... и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия ... и изведнъж срещате човек, по-здрав и от вас, седи си на масата, обядва, с радостен вик ви кани да седнете и се смее на вашата фалшива тревога, на станалото qui рrо quo.”. Разбира се, тук Достоевски критикува остро руската политика на Балканите и английското политическо безочие, но наблюденията му за живота у нас са съвсем преки: http://www.anapest.org/publication.php?publid=53&project_id=5.

^[3] Захари Стоянов, Пос. съч, с. 50-51. До средата на 1870 г. той не се ползвал с грамаден успех. ... Наскоро се върнал Левски в Букурещ и дал отчет на своите дела.”

^[4] „Левски в спомените на съвременниците си”, събрал и изследвал Стефан Каракостов. Партиздат. София, 1973 г., гл. 12, Васил Левски във втората Белградска легия. Спомени на Михаил Г. Греков, стр. 74. „През лятото на 1867 г. в Белград се стекоха български младежи, ... не в значително количество. Простий народ не можеше да разбере значението на идеята ... и не побърза да изпрати в него своите синове. Тези бяха няколко души свищовлии, излезли да срещнат Тотевата чета и, като не сполучили, ... избягали в Сърбия...”.

^[5] Захари Стоянов, Пос. съч., с. 52-53.

^[6] Ив. Унджиев, „Васил Левски. Биография”, Издателство „Наука и изкуство”, второ издание, 1980 г., с. 330: „С тая година обикалям три години.”, свидетелства Левски пред съда. Тоест, една обиколка от 27 май  1870 г. до 19 февруари 1871 г. (опознавателна и безрезултатна, продължила осем месеца); втора обиколка - от 20 февруари 1871 г. до 13 април 1872 г. (една година); трета обиколка - от 1 юли до 23 декември 1872 г. (6 месеца, от които близо три в укриване и бягство). Общо година и три месеца ефективна подготовка със създадени от него и сътрудниците около 60 комитета, с членове около 300 души. Други изследователи дават цифрата от 1 100 човека, но дори тя да е вярната, дейността му си остава твърде ограничена като мащаб.

^[7] Те не можаха да вдигнат народа си на въстание, та трябваше насила да го извеждат от къщите му и после да ги палят собственоръчно, за да останат хората беззащитни и на произвола на башибозука и да има голямо клане с много кръв. За запалените къщи виж по-подробно в „Записки по българските въстания”, том II, гл. IV, сс. 455-456. Този метод е предложен и на Ботев за врачанските села, но той отказал. Също така няма да намерите „апостоли” в кланетата в Батак, Перущица, Брацигово и т.н., откъдето те „предвидливо” вече са се изнесли в посока Балкана, а сетне и Сърбия. Преоблечени в женски дрехи, „апостолите” Ст. Заимов, Ст. Стамболов и др. ще се изсулят към масонските си обиталища зад Дунава, а заловеният през 1876 г. З. Стоянов, ще се окаже „внезапно” на свобода още през 1877 г., „пуснат” от „верни приятели” масони. Същият заедно с „вербовчика” д-р Странски през 1885 г. ще си хортува на чашка кафе с Ахмед ага Барутанлията - главореза на Батак за това, какво да бъде неговото участие в предстоящото след няколко дена събитие, наречено „Съединение”. Обясняват му, че този път ще кротува, за което след като Англия подкрепи акта на Съединението, ще му дадат за награда цяло Кърджалийско. Така вследствие на Съединението България ще загуби още територии и излаз на Бяло море.

Избухналият скандал четири дни преди Съединението във в. ”Марица”, който повдига въпросите за съглашателството на „апостолите” с „касапите” от 1876 г. бързо стихва след него и последвалата братоубийствена Сръбско-българска война. (Виж подробности във в-к „Марица”, бр. 738 от 13 август 1885 г., бр. 739 от 16 август 1885 г. и бр. 740 от 20 август 1885 г., както и в-к „Съединение” - бр. 130 от 16 август 1885 г.)

^[8] Р. Василев „Масонската ложа и братството на Левски”, издателство „Персей”, 2005 г., с. 173.

^[9] Всъщност при очната ставка пред съда става ясно, че освен другите комитетски пари Д. Общи е предал на Левски още 25 000 гроша. Левски отговаря, че те били за „разноски” и за пращане „отсреща” (за сравнение годишната заплата на един учител е 300 гроша), Ив. Унджиев. „Васил Левски. Биография”, Издателство „Наука и изкуство”, второ издание, 1980 г., с. 342.

^[10] http://zora.freeservers.com/Nicola_Obretenov.htm.

^[11] Поп Кръстю в дописка до в. „Марица”, Ловеч, 1879 год. Ноември 29.

^[12] Писмо на БРЦК от 10 март 1871 г.