Борбата за унищожаване на съществуващите държави чрез въстания и революции през ХVІІІ-ХІХ век е вече в ход, въпреки че по същество тя е лишена от вътрешна логика. Защото на практика означава, че народите сами желаят собствената си гибел и разрушаването на държавния порядък, който са съграждали с толкова много труд в продължение на векове. На нас обаче ни беше внушавано точно обратното. Според възторжените „внушители” на тази идея, френският народ например бил пожелал сам да унищожи блестящата си и благоденстваща страна и да гилотинира собствения си крал в момент, когато цяла Европа му завиждала за благосъстоянието, подражавала му и говорела на френски.

Английските колониалисти пък на американския континент също сами решили да воюват срещу собствената си държава Англия и английската корона, с усилията на която те завладели тези територии и благодарение на която от бедни моряци и докери се превърнали в едри земевладелци и притежатели на обширни имения от нейните задокеански територии. Една Австрия, на която дори замъците й бивали наричани с имена като „сан суси” (безгрижие) и която научи останалия свят да прекарва времето си по виенските кафенета, изведнъж в пристъп на безумие грабна един нож и се разпори на две части, а после се накълца на още по-ситни парчета. И накрая, руските аристократи и помешчици от любов към екстремното пожелали да се превърнат от богаташи, незнаещи броя на богатствата и скъпоценностите си, в тълпа от затъпели пролетарии, работеща в колхози и заводи за парче клисав хляб. Всички тези народи, ни казваха „мислителите” Русо, Дидро, Волтер, Маркс, Ленин, Вашингтон и техните кукловоди А. Вайшоп, Парвус, Ротшилд и др., вече били узрели за „бунта” и заедно, по общо съгласие помежду си, въстанали срещу себе си и собствените си закостенели порядки, като с ярост се нахвърлили срещу собствените си държави, разрушавайки ги до основи.

По-страшната последица от това внушение е не толкова фактът, че уж идването на „новото време” било неизбежно, колкото че благодарение на него, хората накрая наистина повярвали в сърцата си, че имат нужда от революции и се превърнали в революционери по душа! По този начин държавите привидно се запазили, но хората в тях били духовно отровени. Те повярвали на тези, които се борели срещу всичко, що Бог е благословил и по този начин се отрекли от Христа. Чрез революциите от ХVІІІ-ХХ век било извършено най-масовото богоотричане в по-новата световна история, което било своебразен противовес на масовото покръстване на християнските народи на Европа през ІV-V и ІХ-Х век. Цар, държава, семейство, училище и Църква се превърнали в най-омразните неща за всеки революционер.

Така било и у нас. Плеяда публицисти-общественици подготвяли и разоравали тази отровна нива, като щедро сеели в нея драконовите зъби на чуждите идеологии, и от която съвсем скоро щели да дадат горчив плод модели на поведение и мислене, напълно непознати на българина. Те рисували уродливи, карикатурни образи на духовниците, предизвикващи погнуса и отвращение. Осмиването на всички християнски ценности, но особено на духовника – свещеник или монах - под една или друга форма - става неизменна тема в произведенията на нашите „възрожденци”, а по-късно и класици, като започнем от Л. Каравелов, П. Р. Славейков, З. Стоянов, Хр. Ботев, и стигнем чак до Елин Пелин. В такава хранителна среда се развивали нашите млади бунтовници.

Те съзнателно усвоили схемата, предложена им от западните шамани на световната революция, според която „потиснатият” народ сваля с държавен преврат или революция омразния монарх и го екзекутира. Впрочем тази схема днес гъвкаво се прилага по следния начин, както се вижда от ставащото в арабския свят: недоволство от местния диктатор, международно възмущение и намеса на Великите сили, водещи до ожесточени и кръвопролитни междуособни войни и закономерните, желани от "прогресивната общественост" екзекуции на монарсите-тирани. Моделът-прототип, зададен при Великата Френска революция с нейните кървави ешафоди и отрязани глави от стърчащите из цяла Франция гилотини, успешно се доразвива през следващите векове.

Няма да навлизаме в подробностите на тези планове, ще споменем само един любопитен факт, а именно, че за първи път в масонството се налага образът на „духовника”-революционер. Изразител на тази идея станал Мацини. Мистика и светско поведение били смесени в една обсебваща и покоряваща съзнанието на младите хора сплав. Този модел е наложен от самия Албърт Пайк. Чрез едно свое „Окръжно” известие той се разпорежда да бъдат привличани по-често към ложите свещеници, понеже увличали хората и те им се доверявали най-лесно.

И тук, у нас, като по поръчка се появява един млад и ниско разряден функционер, далеч от нивото на М. Балабанов, Л. Каравелов или Т. Райнов, да не говорим за Ив. Касабов или още по-високо поставения 33 степен масон - протестанският мисионер от Малта и агент на английското масонство в дунавския вилает - Иван Ведър. Този младеж бил известен като „Дякона” и за всички бил пример за подражание - аскетичен, по своему морален, суров и целеустремен. Все качества, неприсъщи на онази пасмина от лумпени, хъшлаци, авантюристи и волни наемници, която съпътства всяка една революция от Марсилия до Петербург. В тази среда, който не пуши, не пие и не псува, тутакси бива обявен за светец.

Принципът „убий с чужд нож”

В Талмуда съществува един важен принцип за водене на война с християнския свят. Той се състои в използването на вътрешните ресурси на дадена страна за водене на война със самата нея. Ползват се нейните финансови и човешки ресурси, нейните институции (съд, училища, армия и т.н.), за да бъде разядена и унищожена отвътре. Най-сигурният начин е чрез предизвикване на вътрешни противоречия и конфликти, които да доведат до пълен хаос и самоунищожение. Във всяка страна се създават звена от млади революционери, верни до смърт на идеята за социална „промяна”, която може да бъде осъществена само чрез разрушаване на съществуващия от столетия обществен порядък, като за целта той бива изкаран като „закостенял”, „упадъчен”, „ретрограден” и „спъващ прогреса”.

По тази схема е извършена революцията на Кромуел в Англия през 1645 г., във Франция от 1789 г., разделянето на Австрия през 1847 г. и т.н. Но предизвиканите граждански войни, екзекуции на монарсите (в Англия и Франция) и предизвиканите междусъседски войни (Австрия срещу Италия, Франция срещу Англия, Англия срещу Испания, Прусия срещу Франция, САЩ срещу Англия и т.н) се оказват недостатъчни, за да се промени геополитическата карта на Европа и света и най-вече европейците да бъдат принудени да се откажат от вярата в Бога и предаността към своя монарх. Необходима била широкомащабна и съгласувана акция по разпада на европейските християнски държави в дотогавашния им вид и създаването на атеистични режими-диктатури.

Най-активни на този първи етап били масонските ложи. Те подготвят почвата за идването на революционерите, а те – на комунистите, комунистите пък на демократите, демократите - на атеистите, а те - на антихристите^[1]. Мрежата от масонски ложи на Балканите обхваща последователно Гърция, Турция, Сърбия и Румъния. От тях България е последната заразена с бацила на революцията. В Турция, според турския историк Абдул Кадим Залум, на висши държавни постове по онова време действали свободните  зидари Мустафа Рашид паша, Али паша, Фуад паша, Мидхат паша  и Тал ат паша, които били използувани от Англия за унищожаване на ислямските държави. Всъщност те не воювали конкретно срещу исляма, а просто целели създаването на атеистични държави с републиканска форма на държавно управление. Самите масони в Османската империя са организирани в 11 английски, 7 шотландски, 2 ирландски, 1 полска, 2 испански, 5 немски, 15 италиански, 2 гръцки, 6 френски, 1 унгарска и прочее клонове към тях.

От висшите масони интерес за нас представлява Митхад паша. Той както и много други „братя” е уреден да заеме висши административни и съдебни постове от самия Рашид паша, който дълго време е бил Велик везир. Негов (на Рашид паша) най-голям успех е възстановяването на масонските ложи, забранени от султана през 1837 г. Впоследствие бива отстранен, но протежета му запазват постовете си. Като валия на Дунавския вилает Митхад паша е човекът, който ще организира обучението на Н. Обретенов в „Робърт Колеж” в Цариград, издигането в пост на Иванчо х.Пенчович, назначаването на Стоил Попов за редактор на в. ”Дунав” и осигуряването на политически чадър над дейците на БРЦК в България.

В масонската организация ключово място заемат вербовчиците. Това са хората, които имат за задача да привличат млади и неопитни, но будни момчета, като стават техни духовни наставници и ментори и постепенно ги въвличат в тайните на организацията. Такива са самият Митхад паша, д-р Странски, Иван Ведър, Г. С. Раковски, Т. Райнов, Ив. Касабов, Стоил Попов и др.

Основен контингент на тяхната пропаганда са момчета, напуснали своя бащин дом на по 15-16 години, често пъти без бащи, повечето от които стават хъшове. Това е особено важен елемент в дейността на агентите, тъй като те неусетно заместват липсващото семейство на тези деца. Такъв е случаят с В. Левски (16-18-годишен), Хр. Ботев (15-годишен), Г. Бенковски (15-16-годишен), Н. Обретенов (15-годишен), самият Г. С. Раковски (15-годишен) - когато се среща с Мацини в Марсилия е едва на 21 години, Ив. Касабов (само на 14 години!), З. Стоянов (15-16-годишен), Ангел Кънчев (16-годишен), Ст. Стамболов и много други, напуснали по различни причини бащиния дом. Всички те без изключение са „прихванати” от масонската агентура в чужбина, когато са далеч от роден дом и семейна среда, едва на по 15-17 години.

Малко известна снимка на Васил Иванов и Георги Странски от 1864 г. от архива на д-р Странски. На нея се вижда, че са още деца. Същото потвърждава и самият Левски пред съда през 1873 г., когато казва за себе си: "Сега съм на 26-27 години*."

Децата и техните ментори: на Левски – това са Д. Ценович, д-р Странски (вероятен прототип на Странджата от „Хъшове” на Ив. Вазов), Стоил Попов, Йосиф Дайнелов, а по-късно и П. Хитов; на Ангел Кънчев, който е вербуван за „Али коч” в Русе – вероятно Ив.Чорапчиев и П. Златарев - все хора на Митхад паша, ментор му е също и Г. С. Раковски, а преди това покровителстван от Драган Цанков, на Хр. Ботев – Ив. Драсов, на Васил Друмев отново Г. С. Раковски още в Семинарията в Одеса; за много от тези деца ментор е и Д. Ценович, за когото Левски свидетелства и пред съда, че го е вербувал, войводата Цеко - за повечето момчета в четите; княз Ив. Кулин за младия, едва 14-годишен Ив. Касабов, въвел го лично в ложата „Али коч”; Митхад паша за младия Н. Обретенов и Иван Ведър, който по-късно ще стане учител на неговите деца и други.

Веднъж вербувани те заминават за новите си назначения. Първата спирка е Белград, в легията на Раковски. Там намираме през 1862 г. младия Левски заедно с друг бъдещ духовник - Васил Друмев. Тук е и бъдещият му верен съратник поп Кръстьо от Ловеч - уредник във в. ”Дунавски лебед”. Трима духовници и тримата легионери!

От Белград на „Дякона” му заръчват да се прехвърли в Румъния, където ще му обяснят как да изгражда революционни мрежи. След убийството на княз Обренович от сръбската ложа на „Омладинците” (ложата „Млада Сърбия”), Любен Каравелов е хвърлен в затвора по подозрение в съучастничество. За подобни подозрения, но в Русия, той преминава преди това и през Одеския затвор. После е освободен от „приятелите” си и изпратен за Букурещ, където е по-спокойно. Там масоните вече са отстранили княз Йон Куза с преврат през 1866 г., като го принуждават да абдикира.

В Букурещ обаче Левски се чувства като лъв в клетка. Той иска незабавно да действа и снове из Браила, Галац и Букурещ, но никой не му дава фронт за работа, а и той не успява да събере хора, дори за свикването на едно учредително събрание. Левски не разбира защо всички стоят по кафенета и кръчми, ядат народна пара и бездействат. Той наистина си мисли, искрено и чистосърдечно, че там са се събрали български патриоти, които искат свободата на България и следователно само от тях зависи това да се случи. Също така не разбира, че учредителните събрания не ги свикват такива като него, луди глави, препускащи на кон между Браила и Турно Мъгурели, а онези, които той сам в едно свое писмо ще нарече „по-горните”. „Питаш ме, познавам ли те? Как не! И вази, и г-н Панайота, Райнов, Живков, Кършовски, Д. Ценович, Каравелова и пр. и пр. Нали додох нарочно из Българско да ви представя народното мнение ... върху което цяла година мнения давахме. Нали сте Вие, горните? Помните ли всичките си думи...”.^[2]

Но макар да демонстрира по детски познанствата си с известните тогава фигури и функционери и макар да се подписва с гръмки имена като Васил Лъвский и прочие, в Букурещ по онова време не му обръщат почти никакво внимание. Всъщност там „горните” чакат инструкции от още „по-горните”, които се намират в този момент в Лондон. Всички очакват завръщането на споменатата вече българска делегация начело с Ив. Касабов, Р. Гръблев, М. Балабанов. Чакат, но чакат и следят и турските шпиони на „Черния кабинет”, които ще напишат своите рапорти съответно на 2 и 10 януари 1870 г., чака и руската агентура, която пък е написала вече своя таен доклад № 56 на Офемберг още на 29 юли 1869 г., в който е всичко, което се е случило в Лондон, чакат и хората от „Добродетелната дружина” на Христо Георгиев, които ще изискват крути мерки от румънското правителство за заглушаване дейността на ложата „Млада България”. Всички те знаят защо чакат. Защото предстои важно заседание в самия край на годината - на 30 декември 1869 г., на което са изпратени представителите на Мацини - господата Линденберг и Бидискини, и на което предстои да се обсъди подготовката за въстание и в България. На съвещанието присъства също тайният агент на турското разузнаване^[3].

Съвещанието е и репетиция за организирания през следващата година IV конгрес на „Международната лига за мир и свобода”, на който трябва да бъде препотвърдено решеното в Букурещ от емисарите Линденберг и Бидискини или по-точно: постигане на независимост на България и Русия (!), Сърбия, Босна и Херцеговина, и Хърватско, както и потвърденото вече решение за Полша. В „Лигата” членуват Дж. Гарибалди и Великият магистър на „Братството на монасите от Сион” - Виктор Юго. Последният ще отговаря за разгласяването на въстанията, както в Англия отговорен за международния отзвук ще бъде публицистът Стаумфилд.

Ето така в края на 1869 г. цари пълно безветрие, в което нервите на всички заинтересовани страни са опънати докрай в напрегнатото очакване. В този момент момчето Лъвский обикаля из цяло Влашко в необуздан революционен патос, гневен и сърдит на всичките по-стари дейци. Те, разбира се, са съсредоточени в предстоящите събития и не му обръщат никакво внимание. Накрая идва денят на заседанието от 30 декември 1869 г. и в резултат на неговите решения Левски е изпратен в България на опознавателна обиколка, за да не пречи с ентусиазма и въпросите си. Подобен „нерегламентиран” ентусиазъм, проявен от Сергей Нечаев в Русия за малко не коства разпада на подготовката за революция и довежда до скоротечно замразяване дейността на ложите там и минаването им в нелегалност. В Австрия обаче вече е направен пробив и от 1867 г. тя е дуалистичната държава с възможност за промяна в конституцията.

Започва краткият (1870-1872) и труден път на Левски по друмищата на България.

Апостоли на сатаната

Новата идеология

От Лондон са се върнали вестоносците и разпалено обясняват новите директиви на „Черния папа”. Разменят се кодове, връзки с другите ложи в Османската империя, усвоява се новата терминология. От този момент нататък всички революционери ще носят името „апостоли”. Така нарича сам себе си Мацини, така ще се наричат и неговите сътрудници в отделните държави - мисионерите на революцията. Ключовите думи в техния речник са „свобода”, „равенство”, „братство”, ”демократска република”, „ново зидание” и др. Това е „евангелието” - „благовестието”, което тези лъжеапостоли ще проповядват. Ще кълнат и заклеват съмишленици върху Светата Библия с кръстосани револвер и кама – новите символи на новото време – времето на революциите и анархията.

Въоръжен с тях и с много листовки, емисарят на демократската свобода Васил Лъвский, започва да изгражда своята мрежа и да влиза нощем в хорските къщи. Всеки, който се противи, го чака възмездие. Лозунгът на баварските илюминати „свобода или смърт” се разбира буквално - или ни давате свобода на действие или ви чака смърт! След време друг един негов последовател и идеен съмишленик (Гоце Делчев) ще заяви: "Не сме роби вече на турската държава, а на европейските сили!". В новия устав е записано още: „... с една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република”. (Из „Нареда на работниците за освобождението на българския народ”.)

В писмо-дописка до Каравелов в Букурещ, писана преди 28 януари 1871 г. пък се казва: „Г. редакторе на в. “Свобода”, бай Каравелов, ... Ние, българите, бяхме честити чак отсега да се сдобием с вестник пълно свободен, през когото да (се) дава правото на всеки народ, да представим народното ни мнение пред светът, че и ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни, там, дето живее българинът: в България, Тракия, Македония; па и от каквато и да е народност да живеят в тоя наш рай, ще бъдат равноправни с българинът в сичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише: “Свята и чиста република”. Същото желаем и на братята сърби, черногорци, ромънци и пр., да не останват след нас, в едно и също време да дадат гласът си. Време е с един труд да спечелим онова, което търсили са и търсят братята французи, т. е. млада Франция,  млада Русия и пр.”. Тук се визират директно масонските ложи „Млада Франция”, „Млада Русия”. А Левски ще напомня и в други свои писма: „и гледайте да работите по-скоро, защото усилва своята дейност и комитета „Млада Турция”. И още: „ще съсипем гнилата и страхлива държава, та да съзидаме друга ... по новото зидане.”^[4]

Убийствата на Левски

„Наредата” е новият Типик на новия „апостол на свободата”. Кое е най-важно в нея? Това, което изглежда е най-важното за една „свобода” - наказанията! Всъщност наказанието е само едно единствено - СМЪРТ, СМЪРТ И СМЪРТ! За всеки вид неподчинение новите „благовестници” възнаграждават единствено със смърт.

Много от тези разпоредби са стряскащи, но впечатлява особено една от тях: „ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система ”демократска република” и състави  партии за деспотско-тиранска и конституционна система, то такива ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват със смърт”. Какво означава това? Ами просто, че ако някой не е съгласен бъдещата форма на държавно управление да е република, ще бъде екзекутиран. Не днес, не след съд или допитване, а веднага, само заради това, че не е съгласен за нещо някъде в бъдещето! Преди дори да има даже създадена държава! (З. Стоянов споменава за едно такова извършено убийство само по едното подозрение.) Това гласи параграф 3 от прословутата "Нареда". Но такива са и останалите параграфи:

Параграф 1: „Ако някой ... дръзне да издаде нещо ..., ще се накаже със смърт!”

Параграф 2: "Ако някой от по-влиятелните българи ... поиска да ни попречи на работите под какъвто и да е начин, ... за него смърт!"

Параграф 4: "Ако някой не признае Централния Революционарен ... комитет ... за него смърт!"

Параграф 5: "Ако някой член на тайната полиция се откаже ... да извърши по заповедта на комитета някое си наказание, ще се накаже със смърт!"

Параграф 7: „Ако някой от служащите ... злоупотреби със служебна власт, ... повторном ще се извади съвсем, ... ако и така не изпълни, ще се накаже със смърт!”

И действията по „Наредата” не закъсняват. Първото убийство е знаково и е на дякон! То е на дякон Паисий от Ловеч, екзекутиран от тайната полиция на Левски по подозрение, че може би говори против революционерите! Дякон Паисий дори не членува в комитет, той е просто един духовник. За този случай поп Кръстю ще напише в дописка до в-к ”Марица” следното: „Кой и защо уби дякон Паисия, когато той беше невинен човек и, който и при издъхването си не изказа убийците ако и да ги знаеше кои са? Кой и защо уби невинното младо момче в Лович (в Денчовата къща) и защо отиде там? Народ ли да събужда, или къща да обира и хора да убива?”

След това първо убийство Левски ще напише на Каравелов в едно писмо от август 1872 г.: „Тайната полиция стори сефтето да убива. От днес нататък ще бъде евтино”. Това е предупреждение и към самия Каравелов, но и една цинична констатация. Тя бележи печалното начало на политическите убийства в България. Левски е първият в новата ни история, който започва политически убийства над българи и слага началото на нашия национален канибализъм, който в следващите петдесетина години ще вземе хиляди и хиляди жертви. А в началото са убити седем-осем души само за няколко месеца. Захари Стоянов пише:

„Някой си Стоян Пенев, словослагател при Любен Каравелов в Букурещ, докато се накани да предаде приятелите на своя господар в Турско, намери се една нощ заклан и обезобразен на улица Диш-Варош."

Всъщност сред масонските убийства тогава освен на Стоян Пенев, убит на 1 март 1872 г., фигурират и „самоубийството” на Ангел Кънчев на 5 март 1872 г., и на Костаки Симеонов - на 7 март 1872 г. И трите са в Русе и за тях свидетелстват З. Стоянов и Н. Обретенов.

Дякон Дионисий (З. Стоянов греши името - става дума за дякон Паисий), също така предател, биде убит една нощ в Орхание с пушка. Над всичките работи на комитетите наблюдаваше Левски. ... Карловския капзамалин Ненко ... той сам взел на себе си труда да го накаже. ... С няколко още другари той наказва някого си Хаджи Мустафа от с. Асакьово. В Карлово живеел някой си даскал Митьо, човек с не празни ръце. Една прекрасна нощ Левски повел цяла дружина състояща се от Димитра Общия, Ив. Арабаджията, Макавей Хайдутина и Кузман Гатев, за да нападне даскал Митка. ... Чрез подобни средства, които ние напълно одобряваме в отношението на човек като Левски, той можал да събере достатъчно количество пари.”^[5]

И още, дейците Ц. Захариев и Хр. Даскалов свидетелстват: „Левски беше заплашил някои чорбаджии с убийство и наистина в това време беше убит Васил Козлов от Лясковец^[6].. Левски беше ходил сам в къщата на един тревненски чорбаджия (Кънчо Генков), открил му мисията си и го поканил да даде помощ. Чорбаджията нямало що да прави, дал 200 гроша.”^[7]

За заплахите пък да не говорим. Те смразявали онези, които общували с Дякона или както му викали по това време „Демона на империята". На един свой другар - още юноша, който не внимавал на комитетските сбирки, Левски заявил направо: „Още веднъж ако се явиш при нас, ще бъдеш убит.” ... Той наведе глава, без протест напусна ... и слeд няколко време се пресели в Свищов.”^[8]

При срещата си с Левски, бившите му приятели се парализират от страх: „А Стоил Попов в Русчук, комуто открил работата Христо Иванов, разтреперал се на мястото си и не пожелал вече да се срещне с някогашния си белградски другар. ... Останалите приятели по другите градове, макар и да приели участие, но желаели да държат пасивна роля. Тодораки Кесяков, чистосърдечно признал, ... че той не може да работи открито. Това същото направили и другите, а с Найден Геров работата дошла до скарване.”^[9]

И пак: „...отваряйте си очите и да не се срещат вече такива маскарлъци, дето не е очистен х.Иванчо ефенди и пр., и (дето) няма още пари. ... К о й т о  н е  е  ч и с т,  у б и в а м  г о, на неразбрания не му давам, което видя, че не е за него, изпитвам човек в работата и така го пускам по-нататък.”^[10] На Атанас Узунов нарежда пък да бъдат заклани чорбаджиите Саръиванов и Планински^[11].

В писмо до Сливенци по събиране на данъка пише: „Да събират пари от чорбаджиите, които не дават – смърт. Десятък на събирачите”. Вижда се, че „събирачите”, сиреч колячите, били добре възнаграждавани.

На писмото на Данаил Попов, който го обвинява в издадена присъда за убийство на Т. Начев, отговаря: „пристигна и другото ви писмо, ... в което ми казваш: „Решил си да убият в Оряхово Т. Начева неправедно.” ... В народната работа няма шега. Пазете се ви казвам! ... Тебе вземам за гаранция! Побързайте с гаранциите си!”

В писмото си  до комитета в Орхание още по-ясно е казано: „А и всеки трябва да даде бар най-малко десятъкът от имуществото си! Това е данъкът, ... ако се усети от после,че някой утаи или отрече помоща си, ще доде времето, ... ако сега се отърве от нашия нож. ... Следователно за него смърт, смърт и смърт!”

Словослагатели, дякони, даскали, търговци, чорбаджии, най-обикновени негови съграждани, общественици и дори идейни съратници, с които е нямало единомислие или поради лична антипатия, несъгласие или само по подозрение дори за някакви евентуални намерения – всички те падали под ножа на тайната полиция на бившия иеродякон, изкарван днес като „борец за народни правдини”. Само дето методите му да влиза по домовете на хората и да събира насила пари, а който не дава – да бъде отвличан или убиван, много приличат на методите на съвременните „борци”, които вършат същото. Тях обаче народът нарича „мутри”.

Особенно потресаващ е случаят с неговия верен съратник и другар бай Иван Арабаджията. Когато Левски, (когото бай Иван намерил веднъж да се гърчи от болки на една поляна, прибрал и лекувал дълго време, и след това подслонявал цели три години у дома си), виждайки, че стопанката на дома и майка на няколко „дребни дечица, не можела да гледа хладнокръвно как мъжа й (бай Иван) остава своята работа и къщата си без ока брашно, та ходи подир страшния човек, предложил му без да се двоуми да я очистят. ... Планът между Левски и бай Ивана бил скроен. Първият щял да дойде рано една заран да извърши престъплението, а бай Иванчо ще да извика: ”Тичайте съседи, нападнаха ни душмани”^[12]. Само спешното заминаване на Левски по други дела отложило това бесовско убийство, което щял да извърши „Демонът на империята”.

Друг, предвиден за убийство поради отказ да плаща, бил Денчо Халача, но по погрешка Левски убива неговия слуга Стойчо Гиргинов на 24 години. "Жално за невинното момче, но ако не беше така, инак беше оцапано на много страни", споделя Левски с Любен Каравелов и добавя: "Докато постигнем целта си, ще отидат и невинни хорица доста."

Този кандидат-светец съжалява не за самото деяние на убийството, но че просто не е убил, когото трябва.

От един момент нататък плановете за убийства започват да се множат. Замислени и поръчани са на „чистача” Христо Иванов Големия убийствата на Л. Каравелов, Христо Георгиев^[13], Тихо Обретенов, Димитър Общи^[14], а преди това даже и на Г. С. Раковски.

По спомени на Панайот Хитов, незнайно защо Г. С. Раковски също навремето си бил внушил, че Левски иска да го убие. „Но след 3-4 дена Раковски оттегли препоръката си и упорито настояваше да не поставям за байрактар Дякона. Аз бях изненадан от това променение в мнението на Раковски. ... Отсетне ... той ми обади, че [Раковски] ще да си е наумил, какво той Левски искал да го убива в Белград”^[15].

Всъщност Левски започва да убива още като четник при П. Хитов. По някаква „страшна ирония” той обесва собственоръчно един турчин^[16], а накрая сам завършва живота си, обесен от турци. Забравил е бившият дякон, че не бива да вади ножа от ножницата, „защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат” (Мат. 26:52). [Тези думи забравят и легионерите на Раковски при превземането на Белградската крепост. Там при обсадата на турците в калето те „се залепиха на прозорците и изпразниха своите пушки вътре в джамията върху натъпканото множество”, както сам разказва за случката друг един „апостол” Христо Иванов на „апостола-евангелист” Захари Стоянов. Същото ще ни се върне след няколко години с убийствата на беззащитни хора в църквата в Батак.]

Вторият убит още тогава от Левски е един четник, който не можел да върви и по тази причина станал неудобен за четата. Убиват го, режат му главата и го заравят под едно дърво (навярно някакъв си хайдушки ритуал, понеже и без друго не е имало как да бъде разпознат)^[17].

Подобни кроежи са се правили и за бащата на Н. Обретенов - Тихо. По-късно Н. Обретенов пък ще организира убийството на Ангел Кънчев, който е изпратен от Левски да иска отчет от ложата „Каран” в Русе по подозрения за злоупотреба с пари. По този начин в много кратки срокове старите масони в Букурещ и БРЦК биват изолирани и в България е изградена независима и самостоятелна мрежа. Левски става вече опасен за целите на организацията и тя се чувства застрашена, както ложите в Русия - от С. Нечаев. Време е за „отстраняване”^[18].

Пътят към София

Процедурата по отстраняване включва прикачването на „надзорник”. Такъв в случая е Д. Общи. В историята няма ясно и категорично обяснение как, кога и кой е наложил Д. Общи като помощник на Левски. Самият Левски, който явно не контролира този избор, роптае в последните си писма, но без резултат. Общи върши, каквото си поиска и не се подчинява на Левски, а очевидно на други хора. Към него се прилепва и Атанас поп Хинов (брат на Д. Попов), който започва да отваря писмата и кореспонденцията на Левски, влиза в конфликт с него и дори го заплашва с убийство. Воден от тези други хора в сянка, Д. Общи обира безпроблемно хазната в Арабаконак, но пак така безпроблемно е заловен. Както и днес, така и тогава хазна се обира, само когато отвътре ти дадат сигурна информация кой, кога и къде ще пренесе парите и дали ще има охрана. После същият „този” с вътрешната информация ще даде точно описание на „извършителя”, както и неговото местонахождение, за да бъде заловен. Той пък изплашен и на свой ред „посъветван” подходящо от „доброжелатели”, без да разбира какво прави, ще започне да издава цялата вътрешна мрежа на Левски. Така са изловени всички негови (на Левски) хора в организацията и тя вече е под контрол. Самият Левски е заловен лесно, като на полицията е подадена точната информация с портретна снимка. Левски е хванат в Къкринското ханче, наето от Христо Цонев - Латинеца (също масон), бързо е разпознат и изпратен в София. Там още по-набързо е осъден от комисия, в която „неволно” се оказва масонът Иванчо х.Пенчович (един от заплашваните от Левски)^[19].

По това време целият архив на Л. Каравелов – сам на два пъти заплашван от Левски - пристига по тайните масонски канали от Букурещ през Белград направо в съда в София. При вида на чувала с документи на БРЦК Левски млъква и спира да говори. Така преди султанът да успее да го помилва, комисията без да е следствие, прокуратура и съд, издава присъда и я изпълнява. Позовавайки се формално на чл. 55, ал. 1, чл. 56, чл. 66 и чл. 174, ал. 2 от Наказателния закон на Турската империя – Левски набързо е обесен. Комисията дори не изчаква присъдите срещу него и Общи да бъдат изпълнени и веднага се саморазпуска, за да елиминира възможността за промяна. Тези, които е трябвало да бъдат отстранени - В. Левски и Д. Общи – са отстранени, защото само те знаят за връзките с ложите в Турция и Букурещ, които започват да разкриват пред съда.

Признанията

Пред съда двамата с Общи дават странно противоположни сведения. Д. Общи издава на практика цялата вътрешна мрежа и хората на Левски в страната, докато Левски отрича категорично да ги познава, като по този начин очевидно се опитва да ги запази, но затова пък с големи подробности разкрива имената на хората в Букурещ (тоест „старите”), като ги описва като лицата, от които е получавал нарежданията. Неправилно е да се смята, че това е било безопасно за тях (Л. Каравелов, например, бяга и се крие в Сърбия), след като там е било пълно с турски шпиони, които ги следят, и биха могли да ги убият или поискат екстрадацията им от васална Румъния. Изглежда така, сякаш единият работи за интересите на своите кукловоди в Букурещ, а другият - против тях. Изведен навън под предлог, че ще го карат в Търново за още разяснения, Димитър Общи вижда издигнатата на двора бесилка и разбира, че е измамен, но вече е късно. По спомени на очевидци, преди да го качат на бесилото започва да псува на сръбски...

*****

Годините след смъртта на Левски са особенно показателни - той е напълно забравен и неизвестен на българската общественост. Нещастното му семейство също има трагична участ. Големият брат умира като хъш преди него през 1870 г., самият Левски е обесен като престъпник малко по-късно, а майка му Гина Кунчева, живейки в крайна мизерия и загубила твърде рано съпруг, две невръстни деца, а после и двамата си сина, умира трагично: според една версия се самоубива в Карлово, като се хвърля в кладенец и е погребана без опело една година след Освобождението през 1879 г. Вуйчо му Васил също е зверски убит през 1874 година.

Малкият брат Петър е участник в Ботевата чета, заловен, осъден, избягал, а после участник в Руско-турската война, ранен на Шипка, останал инвалид, без един крак, полусляп и глух. След Освобождението не успява да вземе поборническа пенсия, въпреки че навсякъде се пише като Петър Левски. Това обаче не помага, защото никой не го знае, а съратниците на Левски - „братята”-масони не ги е грижа за него. Никой от тях не е участвал в Освободителната война, затова страданията на бедния Петър не ги трогват. Всички те обаче мъдро изчакват войната да свърши, за да станат министри, народни представители, съдии, държавни служители и пр. Така и малкият брат на тази злощастна фамилия умира от туберкулоза в нищета и мизерия, забравен от всички.

<<предишна || следваща>>

* Според официалната версия Левски е роден през 1837 г., което значи, че на съда би трябвало да е на 36 години. Други данни сочат обаче, че той ще да е бил по-скоро на 26-27 години, както и сам казва.

^[1]Интересна е например „еволюцията” на фамилията Заимови: Стоян Заимов - революционер, Владимир Заимов - комунист, Мартин Заимов - демократ. Тя е сякаш жива илюстрация на този процес.

^[2] „Свята и чиста република”. Писма и документи, съставители Ив. Унджиев, Н. Кондарев, 1971 г., Наука и Изкуство, сс. 120-126. (Виж също на с. 127 писмото до Д. Хр. Попов от 27 август 1871 г.) Това писмо е изключително важно за разбирането на отношенията между младия революционер и неговите „горни” началници. В него той отговаря на няколко въпроса, зададени му от групата във Влашко, показвайки, че не разбира по същество нито тяхната истинска роля и дадените им от Мацини правомощия, нито последствията от конфликта му с тях. На практика те го питат следното: „Ти знаеш ли кои сме ние („горните”)? Защо нямаме никаква информация за това, което правиш в Българско? Ние затова ли те изпратихме там? Ела в Букурещ, за да се разберем!” (заповед) и накрая: „Как смееш да си правиш сам печат и програма и да се разполагаш с тях в Българско?” На тези въпроси в писмото си от 20 юни 1871 г. Левски отговаря наивно и неадекватно. На първия въпрос просто изброява някакви имена, като признава, че за него те наистина са по-„горните”, без да разбира какво всъщност означава това. На следващите въпроси напълно самочинно отказва да отговаря: „Пък сега дето ме викате - няма за какво да дойда ... Вие нищо не знаете за работите ни в Българско”,  а по въпроса за печата и програмата дори си позволява да им обясни, че той и неговите хора в България са „голямата река” и че те трябва да се влеят в нея и още: „Чудя ви се на умовете ... по-гламаво от това да се съберете 20-50 души, пък от Българско, дето ще се пролива кръв, викате мен един, та да решаваме работи.” Всичко това показва не просто различия във възгледите, а недооценяването на ролята на гореизброените членове на БРЦК в задкулисните наднационални  масонски структури. Един наивен, макар и бивш духовник, сред хайка международни престъпници. Затова развръзката следва не след дълго.

^[3] Важно е да се отбележи, че в рапорта на турския агент, който е използвал лични контакти с Г. Живков, за да присъства на тайното заседание от 30 декември 1869 г., както и на следващото - от 2 януари 1870 г., не се споменава нищо за Левски. В рапорта били дадени много подробности относно 12-те български комитети в Румъния, структурата на организацията, както и взетите решения от съвещанията: че предстои изпращането на четирима агенти на БРЦК в България. Това говори, че като оперативен работник Левски е бил само уведомен за решението на Комитета да замине отвъд Дунава, без повече подробности. Подобно мнение застъпва и проф. Ал. Бурмов, който смята, че Каравелов ”действува от името на някаква организация, чийто пратеник е Жулвекур” и че от нея „зависи изпращането на Левски в България”, цит. по Ив. Унджиев. „Васил Левски. Биография”, Изд. „Наука и изкуство”, 1980 г., с. 138 (виж също сс. 136 и 137).

^[4] Дописка до в. „Свобода”, публикувана на 13 февр. 1871 г.; цит. по „Свята и чиста република”, Писма и документи, съставители Ив. Унджиев, Н. Кондарев, 1971 г., „Наука и изкуство”, стр. 35.

^[5] Захари Стоянов, Съчинения, Том втори, Биографии. Четите в България, Васил Левски (дяконът), Черти от живота му, сс. 58 и 61.

^[6] Инструкциите, дадени на Христо Иванов Големия след убийството на В. Козлов са следните: „За да се избавят затворените, трябва да се убие и син му сега, ако той не е чист! Ако с предателски думи е показан Марин и го са запрели, то не трябва да го маете. ... Пазете сатъри да не се хвърлят.” - с. 212, цит. по Р. Василев „Масонската ложа и братството на Левски”.

^[7] „Левски в спомените на съвременниците си”, събрал и изследвал Стефан Каракостов; Партиздат, София, 1973 г., гл. 13, „Цаню Захариев и Христо Даскалов за Левски в Трявна (1869-1871)”, стр. 94.

^[8] Пак там, гл. 6, „Как Левски хвърли расото. Спомени на Васил х.Караиванов. Бележки на Г. Гинин и на Захари Стоянов”, стр. 37.

^[9] Захари Стоянов, Пос. съч. с. 51.

^[10] „Свята и чиста република”. Писма и документи, съставители Ив. Унджиев, Н. Кондарев, 1971 г., Наука и Изкуство, стр.153.

^[11] Михаил Греков, „Как ние освобождавахме България”, Т. 1-2, Изд., „Отечествен фронт”, 1990.

^[12] Захари Стоянов, Пос. съч., с. 62-63.

^[13] „Левски ми каза ,че трябва да убием Христо Георгиев, защото спирал всичката работа в Букурещ”, цит. по Р. Василев, „Масонската ложа и братството на Левски”, стр. 212.

^[14] От заплануваните убийства на функционери е извършено само това на Тихо Обретенов, докато за Димитър Общи Левски се колебае. Въпреки че той два пъти не изпълнява комитетската заповед за убийството на дякон Паисий и по параграф № 5 от „Наредата” следва да бъде убит, Левски все пак не се решава. Той има съвсем практически притеснения и съобръжения: „Добре да го убием, казва той на Големия, ами кого да наместим на мястото му, когато бяхме четирима, сега останахме трима, и него да очистим, пък тогава да се гледаме и да се чудиме де по-напред да се върши работата”. „Левски в спомените на съвременниците си”, събрал и изследвал Стефан Каракостов, Партиздат, София, 1973 г. Из спомените на Христо Иванов Големия. Гл. 15, с. 116. По-късно, когато вижда, че след убийствата няма от кого да взимат вече пари и няма кой да изпълнява „мокрите поръчки”, т.е. „работата”, както се изразява „Апостолът”, успяват да склонят Д. Общи да убие дякон Паисий, а за поредния набелязан чорбаджия Левски се разпорежда така: „Дохождат два-три пъти известия, че имало у едного человека пари много. ... Да идеш да му вземеш парите и друго нищо не прави” (с. 116).

^[15] Пак там, гл. 10, „Панайот Хитов за своя знаменосец Васил Левски”, стр. 56.

^[16] Пак там, гл. 11, „Двама Хитови четници за знаменосеца Васил Левски. Васил Николов и Георги Н. Манов”, с. 66-67. „На мръкване бяхме до Осмар пазар ... уловихме един мухтар. Войводата го разпита. Мухтарът каза, че взел от един българин триста гроша силом. Осъдихме го на смърт. Левски намаза един канап със сапун, направи примка, тури я на врата на мухтаря и ми каза да държа едина край, а той улови другия. Протече малко кръв от носа. ... Хвърлихме го в един шумак...”.

^[17] Пак там, стр. 68, „Един от другарите ни се разболя. Казваше се Капитан Иван (Иван Тодоров Капитан - играл в театъра на Д. Войников в Браила, за да събира пари за четата) и понеже не можа да му се помогне един от четниците го закла, ... а Левски взе главата му ... и я зарови под един бук.

^[18] Постепенно ложата „Каран” в Русе ще отстрани един по един Н. Войводов, А. Кънчев (и двамата предадени и хванати на параходи в Русе), Левски, З. Стоянов, Иларион Драгостинов, Олимпи Панов. Ще останат само тези с високите степени - Иван Ведър, Н. Обретенов, Ст. Заимов. Както казва за такива случаи самият Ал Капоне „Не търсете убиеца - вижте кой остава жив”. За съжаление първата ложа в Русе е основана още през 1820 г. от някой си архимандрит Ефрем, член на Кишиневската ложа „Овидий”, в която членувал и Пушкин.

^[19] В спомените на д-р Стамболски намираме едно доказателство за членството на горепосочените: "Тук, в кантората на Кира Попова, който беше уведомен от Илича за дохождането на Левски и гостуването му вкъщата на х. Иванча (Иванчо х.Пенчович) на остров Халки, Киро си прехапа устните и се чудеше на смелостта и куража на гостенина, така и на гостоприемеца. Троицата се съгласиха да посъберат малко пари и от находящите се сега останали в Цариград верни приятели на тайната дружинка, за да ги занесе Илич на утрото в понеделник и ги предаде на Левски, тъй като във вторник последният трябваше да отпътува с парахода за Бургас."