Вход

Православен календар

Котката

 

 

Зима, буря. Връщаме се от града с колхозната кола: шофьорът, председателят и аз, — те пътуваха по свои служебни дела, аз — по мои. Спира ни пътен инспектор: водачът излиза, показва си документите, започва се разговор. Председателят вдига рамене: „Та ние нищо не сме нарушили”, — и излизаме заедно от колата, за да подкрепим шофьора.

Инспекторът, все още не е предявил никакви претенции: мълчаливо разглежда нашата уазка, която наистина не е в първа младост, но пък е в пълна изправност. Проверява с нокът колко е дълбок грайферът на гумите, дали работят фаровете, габаритите, стоповете, но всичко е наред. Накрая, застанал пред колата, казва:

— Да проверим номера на двигателя.

Шофьорът отваря капака и всички застиваме от изумление: при мотора — котка! Трицветна — на рижи, черни и бели петна. Тя вдига глава, оглежда се наоколо, после изскача на пътя и изчезва в заснеженото поле.

Ние всички изпадаме в нещо като временен паралич... Първи се окопити инспекторът и мълчаливо подаде документите на шофьора, хвърли обиден поглед и към нас, след което тръгна към своята кола. Държеше се така, сякаш го бяхме предали.

Председателят на колхоза също излезе от вцепенението си:

— Кой може да я е натикал вътре?

— Тя сама си е влязла, — прошепна шофьорът, смръщил замислено чело, — когато сме спрели пред магазина, навярно…

— И какво? — не разбра председателят.

— Влязла е отдолу, под колата, за да се постопли, — по-уверено продължи шофьорът, — а после като сме тръгнали се е изплашила и не е успяла да скочи, затова се е свила вътре.

— И се е возила четири часа? — пресметна председателят.

— Там някъде — потвърди шофьорът.

Сега вече ние окончателно дойдохме на себе си и се разсмяхме от все сърце.

— Всичко това е много чудно и не беше случайно, — каза председателят, — инспекторите не проверяват толкова често номерата на двигателите, пък и днес този номер никой вече дори даром не би фалшифицирал, а сега изведнъж…

— Самите небесни сили са пожалили котенцето, не друго, —  предположи водачът.

— Но тогава, — замисли се председателят — те също са го сложили и под капака? Интересно с каква цел?

Кой можеше да отговори на този въпрос? Ние седнахме обратно в колата и поехме по пътя си.

Тази случка, колкото нелепа, толкова и смешна, скоро беше забравена поради своята незначителност. Само че след година или две тя имаше неочаквано продължение.

Този път беше през лятото. Докараха ме в едно отдалечено селце при една тежко болна старица. Живеела несретната сама, никакви родственици не й били останали наблизо. Впрочем над леглото върху опушения тапет бяха записани с молив два градски адреса: на сина и на дъщерята, — но, както ми обясни фелдшерката, или адресите били сгрешени, или остарели, а децата на бабката никой от много години не ги беше виждал в селото и дори не се знаело дали изобщо са живи.

Фелдшерката, поради естеството на своята професия или от вродена доброта на християнската си душа, а може би и поради двете, не оставила болната и търпеливо се грижела за нея.

— Колко се боях, че няма да успеем, — рече, след като свърших маслосвета. — Тя тръгна да умира още преди три дни! Аз веднага позвъних по телефона във вашата пощенска станция, а служителката ми каза, че сте заминал за някаква отдалечена енория и не се знае кога ще се върнете. Позвъних тогава в тази енория, а оттам отговарят, че точно сте си тръгнал на обратно. „Ах, - мисля си, - нима моята бабичка ще умре без покаяние? Тя толкова искаше и се молеше Богу да я сподоби да се причасти и да й направят маслосвет!”

Останах при нея до вечерта, а после трябваше да се прибера у дома, за да сготвя нещо. За кравата не се притеснявам, има кой да се погрижи – снаха ми идва в къщи, но мъжа трябва да нахраня, а също и сина - скоро ще бъде в девети клас… Сварих супа, картофки и преди лягане пак реших да отскоча до бабката.

Идвам, а тя будна и ми вика: "Аз, — казва, — вече умирах." Да, да, точно така рече. „Докато спях, сърцето много силно ме заболя, а после болката стихна и ми стана едно такова леко леко… И изведнъж! — продължава, — нещо почна да ме гъделичка по носа и по бузите. И хоп, — вика, — тая лекота изчезна и пак почна да ме боли".

Събудила се от гъдела, а на гърдите й лежи котка и я гъделичка с мустаци: нали котките все душат с нос, не като кучетата, разбира се, но все пак... И явно котенцето е надушило нещо, което не му е харесало в бабката и замърдало с носле, а мустаците погъделичкали старицата и ето че тя се събудила! И добре, че се събудила, та си пила лекарството и така останала жива. Пък на сутринта аз почнах да търся кола, за да пратя при вас, но никой не се нае да тръгне. После обаче успях да ги придумам от хоремага. Така че само благодарение на котката бабичката ви и дочака.

Като излязох на верандата за малко да настъпя една дребна котка, която се шмугна в избата: рижите й, бели и черни петна ми припомниха случката на пътя през зимата. Аз се позаинтересувах откъде се е взела — местна ли е или е дошла отнякъде.

— Че кой я знае? — отговори равнодушно фелдшерката. — Това да не е крава, че даже и прасе не е – взела се е отнякъде, може и от другаде да е дошла.

— А колко е от вас до града?

— Двеста и петдесет километра — автобусът пътува цели четири часа.

Когато се върнах, разказах за случката на председателя и неговия шофьор. А те само поклатиха глава и нищо не продумаха.

Сборник рассказов "Отказываться не вправе", Москва, 2000.

Превод: Десислава Главева

module-template9.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти