Така от IV в. Църквата постепенно се отказала да задължи всички вярващи да се причастяват на всяка Литургия, но не и от изискването всички причастяващи се да пристъпват достойно към св. Дарове. Това с времето довело до налагането на задължителното и явно самоизпитване преди причастие чрез тайнството Покаяние, с което дори нямащите ревност за водене на чист живот били принудени да се съобразяват и причастяват само след подготовка.

Очевидно подготвеността и честотата на причастяване се намират в пряка зависимост, което исторически е довело до формирането на две различни, но принципно съгласни една с друга литургични практики: при доброволно обвързване с непрекъснати покайни трудове и следващата от това постоянна подготвеност (обикновено при клириците и монасите) - често причастие без задължителна изповед; а при изискването на такива трудове, за да бъде постигната подготвеност - предимно през постните периоди, като най-удобни (при верните с по-малко ревност) - по-рядко причастие със задължителна изповед. И в двата случая обаче се цели достойното приемане на св. Дарове.

При рядко причастяване към изповедта бива прибавен и още един задължителен елемент. Както е отбелязано в “Служебника”, вярващите миряни “се причастяват след изповед и надлежно приготвяне, което се нарича говение”^[32]. В пояснителната бележка към този текст се обяснява, че “говението обикновено продължава една седмица. В туй време говеещият трябва да съблюдава установения пост, да усили църковната и домашната молитва, да се старае да обуздае страстите и греховните привички - изобщо да води живот строго въздържан, покаен, смесен по възможност с дела на любов и християнско добротворство и да се подготвя по такъв начин към достойно изповядване на греховете си. В случай на нужда указаният срок на говение може да бъде съкратен на три и дори на един ден”^[33].

За мнозина обаче задължителният пост и честото причастяване се взаимоизключват. Според архим. Даниил Аеракис специален пост, който е задължителен за всички, които се причастяват не съществува^[34]. В бележката под линия към неговия текст, преводачът Т. Енчев пояснява следното: “става ясно, че ако човек желае да се причастява редовно, трябва да пости 365 дни в годината. Освен това думата “обикновено” ни подтиква да запитаме: а в другите случаи, когато “не е обикновено” една седмица, колко време трябва да продължи този пост? Накрая пък се споменава, че указаният срок може да бъде съкратен до три или един ден. Това пък означава, че човек може да пости дори само в събота и след това в неделя да се причасти! Но като знаем, че каноните (64 апост. правило) предвиждат низвергване и отлъчване от Църквата за пост в съботен ден, тогава възниква следният въпрос: Кой, съгласно кои канони и съгласно кое решение на вселенски или поместен събор относно поста е написал този коментар към “Известие Учителное” в Служебника?”^[35].

По този въпрос архим. Даниил Аеракис се позовава на св. Никодим Светогорец, който казва, че “от свещените канони пост преди причастие не се определя”^[36], макар св. Никодим да не отхвърля напълно поста и да го включва в необходимата подготовка за причастие наред със съкрушаването, изповедта и очистването с епитимия^[37].

По-важно в случая е дали една литургична практика може да бъде определена като неправилна, ако не е установена чрез канон или съборно постановление? Тук ще напомним, че такива канони и съборни решения няма и по отношение на Коледния, Богородичния и Апостолския пост^[38], което не пречи на архим. Даниил Аеракис да ги приема за задължителни: “В дните на пост, определен от Църквата, всички които могат са длъжни да постят: и тези, които се причастяват редовно и онези, които поради сериозни пречки не се причастяват редовно”^[39]. При подобен законнически подход, още по-озадачаващо е според решенията на кой вселенски или поместен събор той задължава вярващите да четат Причастния канон^[40].

Днес спазваме големите пости, четем Причастния канон преди да се причастим, а при по-рядко пристъпване към св. Тайни се изповядваме и постим, не защото това е установено със съборно решение, а поради изискванията на живото църковно Предание, което би трябвало да вземат под внимание настояващите по една или друга причина за реформи в литургичните практики на Църквата.

Впрочем липсата на канони относно поста преди причастие и изтъкването на тази липса като причина за неговото отхвърляне се дължи по-скоро на недоразумение. Както видяхме по-горе, всъщност този пост се явява част от покайната подготовка не за причастието, а за “достойно изповядване на греховете”^[41]. Под думата “говение” се разбира известен период от време с действия и настроение, съответстващи на природата на покаянието. Срокът на това приготвяне не е строго определен, но понеже за причастие, а същевременно и за изповед, се пристъпва обикновено в дните на св. Четиридесетница или другите пости, когато най-удобни за причастие са или неделния, или съботния ден - като обичай се е установило говението да обхваща седемдневен срок. От само себе си се разбира, че поради субективния му характер един или друг срок не може да има формално значение за него^[42]. С това Църквата цели две неща: първо, да даде известна свобода на избор по отношение времето и начина на подготовка; и второ, да подчертае, че духовният пост стои над телесния т. е., че постът не е просто въздържание от определени храни, а въздържание от злото^[43]. Говението като подготовка чрез въздържание и себеизпитване обаче е винаги необходимо, бидейки доказателство за отношението на изповядващия се към изповедта не само като към акт, имащ външно значение, но с искрено съзнание за своята греховност.

На практика, в обичайната реч говението се възприема като подготвително самоизпитание не толкова за изповедта, колкото за причастието, така че неговият смисъл обхваща и самата изповед. Вероятно от историческа гледна точка говението така и би трябвало да се разбира, защото този акт, като предшестващ собствено изповедта, може да бъде признат за установил се едва от момента, когато изповедта се е превърнала в conditio sine qua non по отношение приемане на св. Причастие^[44]. Текстът на “Поучителното упътване” в нашия “Служебник” само повтаря “Известие Учителное” в руските служебници от ХIХ в.: “Който извън четирите обичайни поста пожелае да пристъпи към св. Причастие, седем дни преди това да пости, като пребивава в църковна и домашна молитва и се готви за чинно изповядване на греховете си. Преди осмия ден да изповяда пред иерея всичките си грехове; при нужда може да пости три, или един ден”^[45]. Но предписания за пост преди причастие могат да бъдат открити в достигналите до нас ръкописни служебници още от ХV в., които отразяват една вече установена по това време практика^[46].

Като друг аргумент в полза на честото причастяване и против задължителните пост и изповед, обикновено се дава за пример съвременният начин за причастие на клириците, с подготовка, която не включва тези два елемента^[47]. И понеже клирици и миряни действително са равнопоставени пред св. Дарове, предписанията за пост и изповед при често причастяване, отнасящи се до първите би трябвало да важат и за вторите, поради което е уместно тук да бъдат разгледани.

Що се отнася до изповедта, в “Поучителното упътване” е казано следното: “Изобщо всякакъв грях - особено смъртен (гордост, сребролюбие или лихоимство, нечистота или блудство, чревоугодие, леност, гняв), който лежи на съвестта на свещенослужителя, съставлява за него пречка за извършване на Литургия. Ето защо, който се готви да свещенодейства не трябва да пристъпва към извършване на това тайнство, докато не очисти съвестта си чрез покаяние и сърдечно съкрушение, а така също и чрез устна изповед пред духовник”^[48]. Това предписание би могло да се отнесе напълно и към често причастяващите се миряни. По думите на св. Анастасий Синаит: “ако те (причастниците) имат някои малки, простителни прегрешения, като например: съгрешават с езика, слуха или окото си или пък с тщеславие, печал, раздразнителност или с нещо подобно, но осъждат себе си и изповядвайки греховете си пред Бога приемат св. Тайни, такова причастяване ще им послужи за очистване на греховете”^[49]. Честото причастяване без изповед в древността изисквало или чистота, или ако такава нямало, тогава се изисквала изповед. В “За църковните догмати”, блаж. Августин казва: “Ежедневното причастие аз не хваля и не осъждам; обаче съветвам и убеждавам да се причастяват всички неделни дни, ако само душата няма греховни страсти, защото имащият намерение да греши, причастявайки се повече се отегчава, отколкото да се очиства. Затова, макар някой да е бил уловен от греха, но ако няма намерение да греши и пристъпва към причастието със сълзи, молитва и упование на Господнята милост, и ако изповяда греховете си (подразбира се на Самия Бог), тогава да пристъпи към причастието спокойно и без трепет. Но това аз казвам за тези, които не са свързани с тежки смъртни грехове. Ако някой след кръщението си е попаднал в смъртни грехове, такъв убеждавам да принесе открито покаяние и да му бъдат разрешени (опростени) от свещеник и тогава вече да пристъпва, ако желае причастието му да не се превърне в съд и осъждане”^[50].

А що се отнася до поста, св. Иоан Кронщадски съветва: “Застави чревото да пости постоянно, ако се причастяваш често, и тогава ще усетиш особена радост от причастието; от чревоугодието сърцето постоянно надебелява и не напуща старите страсти: самолюбие, самоугаждане, користолюбие, раздразнение, гняв, тщеславие, честолюбие, леност, равнодушие към Бога и към бедните, болни и нещастни хора. Да не бъде безплодно твоето често причастяване с Божествените свети, страшни Тайни!”^[51].

Изобщо придобиването на изискваната за често причастие чистота и утвърденост в доброто е невъзможно без подвижничество, а от друга страна колкото се може по-честото причастяване със св. Христови Тайни се явява едно от най-необходимите условия за успешност на подвига^[52]. За съжаление днес желаещите да се подвизават далеч не са толкова много. Докато служението и обетите сами по себе си налагат подвижничество при клириците и монасите, поради което “те всеки ден трябва да бъдат готови и така да приготвят себе си, че винаги да бъдат достойни да приемат св. Тайни”^[53], това обаче трудно може да бъде изисквано от всички миряни.

В заключение ще се опитаме да дадем една по-обща оценка на разглеждания проблем. Опитите за възстановяване практиката на честото причастяване са само едно от средствата, с които някои богословски среди целят реформиране на църковния живот и преодоляване на еклесиологическата криза в Църквата. Според тях става въпрос за криза, породена от клерикализацията на Църквата - монашеско управление, разделянето на клирици и миряни като на посветени от непосветени, както и последвалата от това поява на разделящия ги иконостас, тайните молитви на свещенослужителите, множеството забрани към миряните да се докосват до свещеното (св. Олтар, св. Дарове и пр.) и, разбира се, не на последно място ограничаването на миряните в приемането на св. Причастие. Съответно завръщането на всички вярващи към богослужебно-църковния живот, според развиващото се в последните десетилетия евхаристийно богословие, предпоставя най-вече възстановяване практиката на често причастяване, като необходимо условие за евхаристийно и следователно църковно възраждане. Както вече видяхме, да се твърди, че клерикализацията е довела до появата на съвременната практика на рядко причастяване, е некоректно. Именно клирът отправя апели за често причастяване тогава, когато още през IV в. миряните започнали да го отбягват и това е станало не, защото някой им е забранил, а защото започнала да им липсва ревност винаги да са подготвени за достойно пристъпване към св. Дарове. Нещо повече, този процес засегнал самия клир - да си припомним, че 9-то апостолско правило заплашва с низвергване и отлъчване клириците, които присъствали на Литургия, но без да се причастят. Постепенно броят на присъстващите започнал да преобладава над този на причастяващите се и практиката на рядкото причастие станала доминираща. Канонистите от ХII в. вече я разглеждат по този начин и заявяват, че не е възможно всички верни да бъдат принуждавани да се причастяват на всяка Литургия. В последно време обаче се твърди обратното, защото “кой днес може да се оправдае, че няма възможност за правилно подготвяне и съзнателно пристъпване към тайнството св. Причастие?”^[54].

Всъщност тук става въпрос не за възможността, а за желанието и ревността на вярващите - от всички се изисква достойно причастие, но когато се заговори за постоянна подготвеност, това би могло да се окаже непосилно за по-голямата част от вярващите, както и се е случило в миналото. Авторите, подкрепящи идеята за честото причастяване, са твърде близо до позицията на древната Църква и дори си служат с нейните аргументи, поради което може да се очаква или да се съгласят като нея, че “думите на Валсамон “невъзможно е” са може би по-правилни от ежедневното причастяване”^[55], или че тази практика ще бъде наложена с цената на секуларизация и профанизация на църковния живот. Какво да кажем за онези, които нямат необходимата ревност да са винаги подготвени за често причастяване, и които днес са основният процент от вярващите? Трябва ли те да бъдат заплашвани с отлъчване от Църквата, понеже са имали възможност да бъдат причастни на Бога, но не винаги са намирали желание и сили за да я реализират?

Към считащия, че трябва да се настоява за това, би било уместно да се отнесат думите на св. Григорий Богослов от “Първото изобличително слово срещу Юлиан”: “Ти, най-мъдрият и най-разумният от всички, ти, който принуждаваш християните да се придържат към най-високата степен на добродетелта - как не можеш да разсъдиш, че в нашия закон едно се предписва като необходимо, така че, онези, които не го спазват се подхвърлят на опасност (подготвеността за св. Причастие)^[56], а друго се изисква не като необходимо, но е предоставено на свободното произволение, тъй че съблюдаващите го получават чест и награда, а несъблюдаващите го не си навличат такава опасност (честотата на св. Причастие)? Разбира се, ако всички бяха най-добри хора и ако биха достигнали най-високата степен на добродетелта, това би било най-превъзходно и съвършено от всичко. Но тъй като Божественото трябва да се различава от човешкото и за един няма добро, към което да не е причастен, а за друг е много и онова, което достига средните степени, тогава защо ти искаш да предпишеш закон за това, което не на всички е свойствено и считаш достойни за осъждане, които не го съблюдават?”^[57].

В днешно време съществуват две литургични практики на причастяване: често причастие с постоянно самоизисквана подготвеност, която произтича от ревността на вярващите за богоугоден живот; и рядко причастяване, подготовката за което се изисква от Църквата, поради недостатъчната ревност на причастниците. И двете практики имат една и съща цел - достойно причастяване със св. Тайни. Затова да се твърди, че едната или другата е неправилна може единствено по отношение на отделния вярващ, когато тази цел не се изпълнява.

<< предишна

Литература и бележки:

32. Служебник, С. 1985, с. 424.

33. Пак там, бел. под линия.

34. Аеракис, А. Цит. съч., с. 53.

35. Пак там, с. 53-54, бел. под линия.

36. Никодим Светогорец, Стремеж към съвършенство, Тесалоники, 1991, с. 111.

37. св. Никодим Светогорец въпреки това е категоричен по въпроса за изповедта: „Преди Причастието трябва чрез тайнството Покаяние и изповед да се очистим от всяка сквернота на греховете - както смъртните, така и несмъртните, и да изпълним онова, което при изповедта ни е наложил духовният отец, като прибавим към това твърдата решимост от цялото си сърце, от цялата си душа и с всичката си сила, и с цялата си мисъл да служим единствено на Господ Иисус Христос, и да правим само това, което е Нему угодно. В това тайнство Той ни дава Своето Тяло и Своята Кръв, заедно с Душата и Божеството Си, и с цялата сила на Въплътеното Домостроителство.” - Тайнството Евхаристия в делото на нашето спасение].

38. Чифлянов, Б. Цит. съч., с. 106-113.

39. Аеракис, Д. Цит. съч., с. 52.

40. Пак там, с. 68.

41. Служебник, с. 1985, с. 424, бел. под линия.

42. Алмазов, А. Цит. съч., с. 435-436.

43. Николов, Ив. Как да се готвим за светото Причастие, Костенец, с. 22-23.

44. Алмазов, А. Цит. съч., с. 436.

45. Служебникь, Москва, 1855, л. 367 об.

46. Служебник с требник, рък. ХV в., Соф. библ., № 836, л. 461-465.

47. Аеракис, А. Цит. съч., с. 55.

48. Служебник, С. 1985, с. 413.

49. Умното възношение. Сборник от поучения на светите отци и опитни извършители на Иисусовата молитва, съставен от игумен Харитон, С. 1997, с. 224-225.

50. Алмазов, А. Цит. съч., с. 428-429.

51. Архим. Методий, Цит. съч., с. 336.

52. Архим. Никон, Житие Преподобнаго Сергия Радонежскаго, Свято-Троицкая Сергиева Лавра, 1904, бел. 52.

53. Патр. Калист и Игнатий Ксантопул, Наставление към безмълстващите в стоглави, в: Добротолюбие, т. 5, Славянобългарски манастир "Св. Вмчк Георги Зограф" Света Гора, Атон, 2000, с. 458.

54. Аеракис, Д. Цит. съч., с. 37.

55. Афанасиев, Н. Цит. съч., с. 146.

56. Бележката в скобите е моя.

57. Григорий Богослов, Собрание творений, т. 1, Свято-Троицкая Сергиева Лавра, 1994, с. 108.

* Статията е публикувана за първи път в: Трудове на катедрите по история и богословие, Шуменски Университет "Константин Преславски", бр. 7, 2004, с. 112-123.