14. Не, загубилата смисъл философия на външните мъдреци не служи за постигане и възвестяване на божествената мъдрост, а и как би могла, като чрез нея светът „не позна Бога” (1 Кор. 1:21). Ако и да говори на друго място Павел, че „те, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог”, то наследникът на даруваното от Христа предвечно съгласие не води война със самия себе си, а просто иска да каже, че те макар и да стигнали до познание за Бога, то не било такова, каквото подобава Богу. Те не Го прославили нито като Всеизвършител, нито като Всемогъщ, нито като Всевиждащ, нито като Един Безначален и Несътворен. Затова, бидейки изоставени от Бога точно от онези времена, които те считат за блажени[1], те както и Павел посочва, били „предадени на извратен ум”, „служейки на творението повече, отколкото на Твореца” и валяйки се в мръсотията на срамни и гнусни страсти, дори нещо повече, те установявали закони и писали книги – уви, какво падение и измама! – ласкаещи демоните и поощряващи страстите (вж. Рим. 1:21-32).

Не е ли ясно, че философията на светските философи изначално и сама по себе си съдържа в основата си безумие, а не става такава само на базата на някакво сравнение? С две думи, Същият Който някога я низвергна от небето като отпаднала от истината, и сега, идвайки на земята, справедливо я обезсмисли като противница на простотата на евангелската проповед. И ако някой отново се прилепя с ума си към нея, надявайки се под нейно ръководство да стигне до богопознанието или да достигне душевна чистота, то той бива сполетян от същата участ и се превръща в глупец, [външно] оставайки си мъдрец.

Несъмненият общ и пръв признак на такова падение е, когато те не приемат с вяра преданията, които в простота сме усвоили от светите отци, разбирайки, че те са по-добри и по-мъдри от човешките изследвания и размишления и че те са явени с дела, а не доказани с думи, за което всички могат да свидетелстват, защото могат не само да ги следват, но и на дело да получават от тях полза и на основа на собствения си опит да видят, че „онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците” (1 Кор. 1:25).

15. Но това е само първият и най-общият от явните признаци на безумната мъдрост. Вторият и главен признак е, когато със силата на поразеното от глупост и обезсмислено слово воюват против мъжете, които в простотата на сърцето си са приели тези предания; когато по примера на онези, които са пренебрегнали преданията и така тварта е въстанала срещу Твореца, изопачават духовното Писание и под неговото прикритие нападат тайнствените енергии и действия на Духа, които са по-силни от словото и смисъла и които действат в живеещите в Духа мъже[2]. Третият и най-несъмнен признак е, когато говорят, че те, лишените от мъдрост мъдреци, били мъдрували от Бога подобно на пророците, макар сам Платон, възхвалявайки онези, които у тях се смятат за най-превъзходни, в началото на похвалата поставя доказателството за тяхната способност към неистовство: „Ако някой, казва той, без внушение от демоните пристъпи към поетически речи, то нито той, нито неговата поезия ще имат успех и творенията на благоразумните ще бъдат затъмнени от творенията на безумстващите”[3]. А и самият Платон преди в „Тимей” да започне да философства за природата на мирозданието, се моли да не каже нещо, което е неугодно за боговете[4], а нима угодната на демоните философия може да бъде Божия или дадена от Бога? В Сократ е имало демон, който го бил посветил в своите тайни. Явно е, че той е свидетелствал, че Сократ превъзхожда всички с мъдростта си[5]. Омир също призовава богиня, която чрез него да възпее човекоубийствения гняв на Ахил[6], позволявайки на този демон да го ползва като оръдие и посочвайки го като източник на своята мъдрост и красноречие. На Хезиод пък се сторило недостатъчно, тъй като той съчинил „Теогония”, да бъде обсебен само от един бяс и той ту от Пиерия, ту от Хеликон привлича върху себе си девет наведнъж и не напразно, защото когато той „пасял свинете в полите на планината и ял хеликонски лавър”, бил „изпълнен с всяка мъдрост”, дарувана му от тях[7]. Друг пък някой от боговете, „изпълнил със своята сила”[8]. Друг свидетелства за себе си: „Аз съм научен на всичко от богомъдрата муза”[9]. А друг пък призовава цял хоровод от музи, уви! да танцуват в собствената му душа, за да може от седмопътната пиерийска Плеяда да познае седемте небесни пояса и седемте блуждаещи звезди с техните свойства, всичката останала астрология – от другите им божества, които надзирават долния свят, а от зевсовата Урания – всички земни дела[10].

16. И какво? Нима ще кажем, че хората, говорещи за себе си такива неща са притежавали божествена мъдрост? По никой начин. Не и докато ние в своя ум служим на истинската премъдрост, която не влиза в душа, изкусна в злото и угаждаща на демоните, а дори и да би влязла, би отлетяла при нейното изменение в посока към злото. Според Соломон, който бил щедро обдарен с Божествена мъдрост и написал за нея в своята книга: „Светият Дух на премъдростта ще се отдалечи от лукавство, ще се отвърне от неразумни умувания” (Прем. 1:5). А какво би могло да е по-неразумно от гордеещите се с посветеността си в тайните на демоните и това, че ги имат за водачи към мъдростта?

Но ние сега говорим не за всяка философия сама по себе си, а само за философията на подобни люде. Ако според Павел никой не може „да пие Господня чаша и бесовска чаша” (1 Кор. 10:21), как тогава е възможно да притежаваш Божия мъдрост и да черпиш вдъхновение от демоните? Това не може да бъде. Тъй че, когато Павел говори, че „светът ... не позна Бога в премъдростта Божия” (1 Кор. 1:21), тук той нарича Божия мъдрост не мъдростта, която владеят безумните мъдреци, в никакъв случай!, а тази мъдрост, която Творецът е внедрил в Своите творения. Който е познал нея като ангел и Божий вестител, той е познал и възвестявания от нея Бог, има истинно знание за съществуващото и, познавайки Божията мъдрост, притежава божествена мъдрост в друг смисъл на тази дума. „Истинските философи”, казва великият Дионисий, „трябвало обезателно чрез познанието на съществуващото да се издигнат до Виновника за съществуващото”[11].

17. Това означава, че ако истинският философ възхожда към Виновника, то невъзхождащият не е истинен и притежава не мъдрост, а някакъв измамен призрак на истинската мъдрост: не мъдрост, а отрицание на мъдростта, а нима можем да наречем божествена мъдрост отрицанието на мъдростта? Впрочем дори умът на демона, доколкото той е ум, е благо, но тъй като се ползва противно на предназначението, се явява зло[12], макар той да познава по-добре от нас законите на космоса, орбитите и положенията на движещите се тела, но ползвайки се от знанието не боголюбиво, той става ум безумен и помрачен. Точно тъй и светската мъдрост, която, забравяйки, че от нищото не може нищо да възникне, се опитва да докаже чрез внедрената в творението божествена премъдрост, превръщаща гибелта на едно нещо във възникване на друго, че Бог не е Господар на вселената и не е Творец на мирозданието[13]; която е отхвърлила по този начин почитанието на истинския Бог и пак според великия Дионисий „нечестиво приложила Божието против Божието”[14], ставайки така безсмислена – що за мъдрост е тя? Затова и апостолът казва, посочвайки че има два вида мъдрост: „със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия”. Виждаш ли, че при него едното е Божията мъдрост, а другото е просто мъдрост, причина за непознаването на Бога? Ето тази, която изобретили елините, тя не е еднаква с божествената, което се изразява с двоякото значение на думата „мъдрост”. Всъщност, какво казва богомъдрият апостол малко по-нататък? „Ние проповядваме Божията премъдрост”. И какво, единодушни ли са с апостола елинските философи или той с тях? Съвсем не. Неслучайно той сам отрича това, като казва: „Мъдрост проповядваме между съвършените, ала мъдрост не на тоя век, нито на преходните властници в тоя свят”, мъдрост, „която никой от властниците на тоя век не е познал” (1 Кор. 2:6–8). Тази мъдрост пребъдва и у нас благодарение на Иисуса Христа, „Който стана за нас премъдрост от Бога” (1 Кор. 1:30).

18. У езичниците тази мъдрост отсъствала, но тя се намирала в изследваното от тях творение. Изучавайки цял живот неговите закони, те достигнали до някаква представа за Бога, тъй като природата и творението дават за това немалки основания. Демоните с бесовски умисъл не препятствали това, защото нима биха ги почитали като богове, ако в човешкия ум не проникне никаква представа за Бога?

Накратко, изследвайки природата на чувствено постигаемите неща, те стигнали до представа за Бога, но представа, недостойна за Бога и не отговаряща на Неговата блажена природа, защото „неразумното им сърце се помрачи” (Рим. 1:21) от злокознените внушения на лукавите демони. Но пък от друга страна нима биха продължавали да почитат тези демони като богове, нима биха вярвали в тях, в тези учители по многобожие, ако в човешкия ум се появеше достойна представа за Бога? Затова пленниците на безсмислената и безумна мъдрост и невежественото знание оклеветили Бога и природата, като възвели нея в положение на господство. А Него, доколкото зависело от тях, низвергнали от господстващо положение и приписали на демоните имена на богове. Те се оказали при това толкова далеч от придобиването на така желаното и важно за тях познание за съществуващото, че нарекли неодушевените неща одушевени, при това получили душа по-висша от нашата, а неразумното - разумно, защото било способно да вмести човешка душа. Те считали, че демоните са по-висши от нас и че – о, нечестие! – те са наши творци и са съвечни на Бога, че несътворени и безначални са не само материята, тъй наречената от тях световна душа и то душа умопостигаема, която няма телесен обем, но дори и нашите души[15]. И какво? Нима ще кажем, че хората, философстващи по такъв начин за тези неща, са обладавали Божия мъдрост? Или поне човешка мъдрост? Но никой от нас не изпада в такова безразсъдство. По думите на Господа „не може добро дърво да дава лоши плодове” и аз като разсъдя, не считам това за мъдрост дори просто човешка, тъй като тя толкова си противоречи, че едно и също нещо назовава одушевено и неодушевено, на разумни и неразумни неща, които по природа не могат да чувстват и въобще нямат орган за подобна способност, приписват способност да вместват нашите души. И ако апостол Павел понякога назовава тази мъдрост „човешка мъдрост”, той казва: „словото ми и проповедта ми бяха не в убедителни думи на човешка мъдрост” или още: „това и проповядваме не с думи, научени от човешка мъдрост” (1 Кор. 2:4, 13), само че той удостоява обладаващите такава мъдрост с названието „мъдри по плът”, „обезумели мъдреци”, „разисквачи на този век”, а самата им мъдрост със сходни имена, казвайки, че тази мъдрост се е обезсмислила, че тя е „обезсилена мъдрост”, „празна измама”, „мъдростта на тоя свят”, „мъдрост на преходните властници в тоя свят”.

19. Помня едно изречение от отците: „Горко на тялото, когато не му дават храна и горко на душата, когато тя не приема благодат свише”. Много правилно. Защото тогава тялото загива и преминава в числото на неодушевените предмети, а душата, отклонила се от предначертания път, бива увлечена от бесовски [демонични] образи на живот и мисъл. Ако някой казва, позовавайки се на природното основание на философията, че тя е дадена от Бога, той казва истината, не влиза в противоречие с нас и не снема вината от неразумните й ползватели, принизяващи я до служение на противоестествени цели. Те получават още по-тежко осъждане и заради това, че не използвали боголюбиво това, що е от Бога. Както бесовският ум, бидейки създаден от Бога, също има природна разумност, но ние не казваме, че неговото действие [енергия] е от Бога, макар дори самата възможност да действа, той да е получил от Бога и неговата разумност би било справедливо да бъде наречена неразумност[16], така също и умът на външните философи също е дар Божий и у него също е вродена здрава мъдрост, но бидейки извратен от внушенията на лукавия, той превърнал своята мъдрост, която измислила подобни учения, в мъдрост празна, лукава и наистина безумна. Ако някой все пак каже, че дори стремежът и знанието у бесовете не винаги да е съвършено зло, доколкото те се стремят да съществуват, да живеят и да мислят[17], то първо, с още по-голямо основание ще отговорим, че напразно ни досаждат, когато ние заедно с брата Господен наричаме приетата от елините мъдрост „бесовска” (Иак. 3:15), тази мъдрост, гъмжаща от противоречия и побрала в себе си почти всички зли учения, като отделило се от истинската цел богопознание. Значи тя също би могла да бъде причастна на благото в някакво отдалечено смътно негово отражение. А второ, както предполагаме, богословът имал предвид и това, че всяко зло е зло, не защото съществува, а защото е отпаднало от съответстващото и подобаващото му действие и от целите на това действие.

20. Какво е делото и каква е целта на изследователите на вложената в творенията мъдрост? Нима не придобиването на истината и прославата на Създателя? Несъмнено. Но науката на външните философи отпаднала и от едното и от другото. А има ли в нея нещо полезно за нас? Има много дори. Защото и в отровата, извличана от змийското тяло, има полезни и целебни вещества, и познавачите на лечителското изкуство смятат приготвеното от тези вещества лекарство за добро и полезно, също както и за приготвянето на тайни отрови се взема нещо изключително вкусно, способно да скрие добавеното отровно вещество. С две думи, в светската мъдрост има много полезни неща, както в меда смесен с отрова, но има и много опасности и отделящите от тази смес меда, могат да не забележат почерпената заедно с него смъртоносна съставка. Ако разсъдиш внимателно, ще видиш, че всички или повечето от страшните ереси вземат началото си и основанието си от там, откъдето изхождат и нашите иконогности [„познаващи образа Божий”], казващи, че човек придобива образа Божий чрез знание и чрез знание за божественото се преобразява душата. Наистина, както било казано на Каин: „Ако праведно принесе, но неправедно раздели”[18]. А истински праведно могат да разделят малцина, при това само такива, които са изтънчили чувствителността на своята душа в различаване на добро и зло. Защо напразно да се излагаме на опасност, когато можем не само безопасно, но и с голяма полза за душата да виждаме мъдростта на Бога в Неговите творения? Живот с надежда на Бога и избавен от тревоги по естествен път издига душата към постижение на Божиите творения. Отдавайки се на такова постижение и задълбочавайки се в него, душата се изумява и непрестанно слави Твореца, и това изумление я води към нещо по-велико, защото, както казва свети Исаак, „тя намира съкровища, неизразими посредством езика”[19], и ползвайки молитвата като ключ, благодарение на нея прониква в тайни, които „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало” (1 Кор. 2:9), защото както казва Павел, те се явяват постижими само при посредничеството на Духа.

<< предишна || следваща >>

Из „Триады в защиту священно-безмолствующих”, Триады І, Часть 1, 14-20. Для чего и до каких пор полезно заниматься словесными рассуждениями и науками.

Превод: Свещ. Божидар Главев

[1] Св. Григорий има предвид обстоятелството, че за християните обетованото време е напред в бъдещето, а почти за всички антични мислители истинският „златен век”, „векът на Кроноса”, щастливата епоха на човечеството е неизменно в миналото.

[2] Палама нарича този признак на светското мъдруване главен, защото най-опасното и огорчително в исихастките спорове било това, че противниците широко се ползвали както от Свещеното Писание, така и от светоотеческите творения. Установяването на смисъла на едни или други изрази на великите богослови е една от главните задачи в Триадите.

[3] Това е неточно приведен вероятно по памет цитат от Платоновия диалог „Федър” (245 а): „А който без изстъпление под въздействие на музата пристъпва към вратите на поезията, надявайки се, че ще стане добър поет, благодарение на техниката, той не ще има успех и неговите благоразумни творения ще бъдат затъмнени от творенията на изпадналите в изстъпление”.

[4] В началото на Платоновия диалог „Тимей” (27 с) питагореецът Тимей казва: „Всички, притежаващи поне малко благоразумие при всяко малко или велико дело непременно призовават Бога. И ние, готвейки се по някакъв начин да опишем вселената как е възникнала или как съществува дори невъзникнала, ако все пак не се заблуждаваме, трябва да призоваваме боговете и богините, да се молим да ни бъде дадено всичко, което кажем да бъде съгласно с техния ум, но и да не противоречи само на себе си”.

[5] Приемайки смъртната си присъда, Сократ признал пред приятелите си, че от детството си чувал „познатия за мен вещ глас на моя гений (демон), който във всичкото време досега е бил винаги много настойчив и рязко ми се противеше при всеки мой най-малък опит да направя нещо неправилно”, (а в продължението на съдебния процес, когато с речите си Сократ усилил ненавистта на своите обвинители, демонът-гений не го удържал по никой начин; «Апология Сократа» 31 d, 40 ab). За демона на Сократ се говори още и в „Теетет” (151 а), в „Евтидем” (272 е), в „Първи Алкивиад” (103 ab) и пр.

[6] Омир започва своята „Илиада” с думите: „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев”.

[7] В началото на „Трудове и дни” Хезиод призовава музите от македонска Пиерия близо до Олимп, родината на музите, а в началото на „Теогония” – от Хеликон, тяхната свещена планина в Беотия. В „Трудове и дни” той разказва, че когато той „пасял овце под свещения Хеликон”, олимпийските музи, „издялкаха чудотворна тояга от пищно зелен лавър, дадоха ми го и ми вдъхнаха дар на божествена песен”. Възможно е Палама съзнателно да го пародира: вместо овце, при него виждаме свини, а остарялата форма за минало време от глагола „давам” – εδων - „дадоха”, тук се дава като εδον, т. е. „ядейки” и се получава, като че Хезиод яде лавър.

[8] От съчинението „Безсъница” на Синезий, неоплатоник и поет от края на IV – началото на V вв. (PG 66, 1289 А).

[9] „Ти си научен на всичко, о, богомъдри Музей” – така започва предадено от византийския филолог от XII в. Иоан Цеца (Хилиади 12, 149) едно от обръщенията на легендарния певец Орфей към своя учител.

[10] За тези желания на езическите поети Палама вероятно също е чел при Иоан Цеца.

[11] Св. Дионисий Ареопагит. Послание 7: PG 3, 1080 В.

[12] Св. Дионисий Ареопагит. За божествените имена, IV 23: PG 3, 725 АВ.

[13] Св. Григорий Палама говори тук за атеистите, които обясняват възникването на света с редица последователни превръщания и при това не забелязват, че при всяко превръщане действа изкуството на Твореца.

[14] Св. Дионисий Ареопагит. Послание 7: PG 3, 1080 В. 29.

[15] Палама изрежда тук познатите и разпространени философеми или теологумени (в античността разсъжденията за Божественото начало също се наричали теология): звездите и планетите са живи същества; душата на света или световната душа е по-висша и по-пълна от индивидуалните души; при прераждането човешката душа може да се всели в животно и дори в растение.

[16] Св. Дионисий Ареопагит. За божествените имена VII 2: PG 3, 868 С.

[17] Св. Дионисий Ареопагит. За божествените имена IV 23: PG 3, 725 В: демоните „не са съвсем лишени от благото, тъй като съществуват, живеят и мислят, и у тях има някакво движение и желание”.

[18] Бит 4:7. В превода на 70-те: „Ако праведно си принесъл, но праведно не си разделил [тоест не си отделил човешкото, което е превратно и преходно, от Божието], не си ли съгрешил?”.

[19] Прп. Исаак Сирин. Слово 72: изд. Σπετσιερη (Αθηναι, 1882), с. 314; изд. Θεοτοκις (Leipzig, 1770), с. 463.