Изповед на една ясновидка
Писмото на бившата "изцелителка" беше изпратено в редакцията на православния вестник "Исцелись верой” от кандидата на филологическите науки – Пьотр Матвеев Станиславович.
Здравейте, уважаеми Пьотр Станиславович, от четири години следя Вашите публикации в пресата и изяви по радиото, повечето от които са посветени на възраждането на духовността в Русия.
Себе си аз лично не бих определила като духовно развита, по-скоро обратното. Жалкото е, че го разбрах съвсем наскоро, а преди това всички Ваши статии против екстрасенси, целители и магове предизвикваха у мен протест, а често и озлобление. Това беше, защото аз самата в продължение на седем години се занимавах с „изцелителство” (във всеки случай тогава смятах, че лекувам хората, а не, че ги увреждам). Вероятно и досега щях да мисля така, ако не беше едно „но”...
Това „но” се заключава във факта, че преди две години реших да изкарам курсове за развиване на екстрасензорни способности, в частност – ясновидство. Взех това решение, понеже клиентите, които идваха да ги лекувам, съвсем не бяха много, а нали хората все тичат повече по предсказатели, ясновидци и гадатели, отколкото по целители, и затова реших да усвоя още едно „магическо изкуство”, каквото е ясновидството. Преди това, през 1991 г. бях завършила полулегалните тогава курсове за „окултно лечение”, т.е. „изцелителство”.
Курсовете по „ясновидство” не бяха дълги - едва три месeца, но ми се видяха като три години. Ето защо: преподавател ни беше един на пръв поглед невзрачен човечец, който привличаше вниманието единствено с това, че ходеше прегърбен и се обличаше само в черно. Тези детайли му придаваха твърде необичаен вид. Преди първата лекция той ни се представи като „магистър международна категория по психоенергосугестология и хипноза”. Званието си „магистър” той потвърди, като ни показа и диплома.
Още от първото занятие почувствах, че този човек действително притежава необяснима сила и власт над хората, както и умение да ги управлява. На мен, както и на останалите, това се проявяваше по следния начин: докато го слушахме, всички изпадахме в някакво вцепенение, без да ни се ще да мислим за странични неща, затова всички лекции напълно безпрепятствено проникваха дълбоко в нашето съзнание. Между другото още в началото „магистърът” ни предупреди, че тетрадки за записки няма да ни трябват, понеже всичко, което той ще ни преподаде, ще се запечата самò в нашата памет под въздействието на неговата свръхестествена сила.
Действително това се потвърди, понеже оттогава минаха вече две години, а аз и досега помня всяка негова дума и действие. Вие, Пьотр Станиславович, наричате това в своите статии „кодиране”. Сега съм напълно съгласна с Вас, това наистина е кодиране, понеже да се избавиш от него със свои сили е невъзможно!
Но да караме по ред. На последната лекция преди завършването на курса „магистърът” ни увери, че сега всички ние сме записани в „космическата база данни” и притежаваме свръхспособността да общуваме с Космоса и Висшия Разум, но ни предупреди, че това няма да стане веднага, а чак след известно време, през което ние ще трябва да се занимаваме с медитация – упражнения, които той ни показа преди да се разделим.
Аз усърдно последвах съветите на „учителя–магистър”, като започнах да се занимавам с медитация всеки ден - сутрин и вечер по два часа. След две седмици почувствах, че това е недостатъчно, някаква сила ме караше да ставам и посред нощ, за да произнасям заклинания и мантри. Домашните ми помислиха, че полудявам, затова се опитах да прекратя медитациите през нощта, но издържах само една нощ, защото на следващия ден забелязах, че психическото напрежение в мен и раздразнителността към близките ми нараства до полуда. В този ден за първи път, откакто се занимавам с медитация, чух глас, идващ неизвестно откъде, да ми казва: „Това ти беше за непослушанието”. Разбира се, в началото реших, че имам слухова халюцинация, но когато този глас започна да се обажда все по-често и по-често, разбрах, че обещанията на „магистъра” вече се сбъдват. Те се потвърдиха окончателно, когато възобнових „целителската” си дейност.
Това се прояви по следния начин: дойде една стара моя позната, която често се „лекуваше” при мен преди и каза, че сърдечните й пристъпи се възобновили и тя се чувства по-зле от преди. Аз вперих поглед в нея и пред очите ми изплува картина, в която видях следоперативен шев, а в същото време гласът предсказа: „Ще има операция”. Аз неуверено произнесох: „Надя, предстои Ви операция на сърцето”.
Същото се случи и с други пациенти. Чрез моята уста невидимият глас предсказваше на едни скърби, а на други - радост. Слухът за моите способности бързо се разпространи в нашия район и двустайният ми апартамент вече едва побираше клиентите. Няма да крия, че за това вземах пари и то не малко. Понякога се чудех как живеехме преди с инженерската заплата на мъжа ми (синът, който беше вече голям, живееше в друг град), а сега при такива сериозни приходи все ми се струваше, че парите ни са малко и трябва да вземам повече, което се потвърждаваше и от невидимия глас: „Взимай повече, иначе ще загубиш този дар”.
Само след година си купихме голям апартамент в центъра на Москва и продадохме малкия в покрайнините. Месец след преместването загубих едновременно мъжа си и сина си, който идваше със семейството си да ни погостува. И двамата загинаха при катастрофа. По време на погребението същият глас каза: „Това беше нужно на Космоса”. След това „невидимият глас” изчезна за известно време и се наложи да прекратя приема на посетители. Затова пък вместо „гласа” започна да ми се явява насън загиналият ми мъж и да повтаря все едно и също: „Престани да дружиш с дявола, ние страдаме заради теб”.
Не бих придала на тези сънища голямо значение, ако не беше се случило следното: веднъж, когато бях на гробищата и скърбях за тежката загуба, дадох воля на сълзите. Тогава при мен дойде една възрастна жена, която ми каза: „Ти, дъще, не плачи така, на тях от твоите сълзи не им става по-леко – себе си мъчиш, а и тях също! Грехота е да се убиваш така за умрелите, по-добре се помоли на Бога за тях”. Тогава аз й разказах своя сън. Тя, като разбра с какво се занимавам, отскочи назад и започна да ме прекръства с ръка, а на мен така ми призля от нейното прекръстване, че паднах по гръб на гроба като вцепенена и не можех да помръдна, а само гледах с очи. Тръгвайки си, жената каза: „Ти си предала душата си на дявола, предала си му също сина си и мъжа си. Трябва да отидеш веднага в църква и всичко да разкажеш на свещеника, иначе лошо ти се пише”. Ах, ако знаех, че с гибелта на моите близки скърбите ми няма да се свършат, по-скоро бих предпочела смъртта, отколкото да преживея онова, което ме очакваше впоследствие!...
Дълго време след това все не успявах да отида на църква и да разкажа на свещеник за своето занимание с „целителство” и предсказание. И ето че дойде моментът, когато повече не можех да нося този камък в душата си, тъй като моят загинал мъж продължаваше да ми се присънва разгневен и да ме заплашва, ако не спра да се занимавам с „целителство”. Затова един неделен ден най-сетне реших да отида в храма, но още от сутринта се почувствах зле, вдигнах температура и започна да ме втриса. Помислих, че съм изстинала и отмених решението си. Най-удивителното беше, че още същата вечер се почувствах съвършено здрава, а на другия ден, както обикновено, приемах клиенти.
След седмица отново реших, че трябва да отида на църква. Беше събота и затова планирах да отида на следващия ден – в неделя. Същата вечер неочаквано ми дойде на гости моя стара приятелка, с която не бяхме се виждали повече от половин година. Тя беше в приповдигнато настроение, носеше шампанско, бонбони и мариновани гъби - собствено производство. Както после ми каза, внезапната й визита се дължала на това, че неотдавна се била омъжила. Прекарахме много приятна вечер, после тя си тръгна към 23 часа, а не след дълго аз легнах да спя. През нощта обаче се събудих от силни болки в корема и гадене.
На сутринта ме взе „Бърза помощ” с диагноза „отравяне”, така че и втория път не успях да отида на църква. Направих още пет такива опита, но или имаше порой и буря, или поледица, или нямаше транспорт заради лошото време, или отново се разболявах... През всичкото това време, когато се опитвах да отида на църква, забелязах, че тези препятствия не бяха случайни, но че някаква неведома сила не ме пускаше там и от тези мисли ме обзе голям страх. Почувствах се напълно подчинена на тази сила, на която практически не можех да се съпротивлявам. И навярно така и не бих могла да отида в църква и да разговарям със свещеник, ако не се беше случило едно чудо.
Да, това наистина беше чудо! В продължение на една година аз все правех опити да отида в църква и все не успявах. Веднъж, когато бях на балкона, видях до нашия вход да спира кола, от която слезе един свещеник. Придружаваше го някакъв мъж, с когото влязоха във входа. В този момент ми „просветна”, че мога да поговоря с този свещеник. Помислих си, че това може да е единствената ми възможност и да нямам друга такава.
Излязох от апартамента и тръгнах да търся свещеника по етажите. Намерих го на третия етаж да освещава апартамент на вярващи новодомци. Когато той излезе, се обърнах към него и накратко му обясних защо искам да разговаряме. Той се заинтересува и се съгласи да се качи за малко при мен. Разговорът ни продължи около час, след което свещеникът строго ми заръча да се подготвя и в най-скоро време да отида на изповед без никакво отлагане. Каза също да изгоря всичката сатанинска литература, от която се бях учила на „целителство и ясновидство” (книгите и записките) и повече никога да не се занимавам с това.
Веднага след разговора почувствах огромно облекчение в душата и в този момент бях твърдо решена да приключа със своята „професия”, но не мина и час, когато ме обзе униние и започнаха да ме измъчват мисли с какво ще преживявам, ако изоставя своя „бизнес”. Измъчена от терзания, накрая реших да продължа да приемам клиенти и да отложа за известно време изповедта, надявайки се, че всичко ще се нагласи от само себе си. Посетителите, желаещи да узнаят своето бъдеще обаче, ставаха все по-малко и по-малко и накрая стана така, че за месец имах едва по двама-трима клиенти. Започнах да скучая - сама в този огромен апартамент нямаше с кого една дума да си кажа!
Съседите не общуваха с мен - дали поради завист или защото не одобряваха моето „лечителство”, смятайки ме за „вещица” – не зная. Съвсем измъчена от самотата в един прекрасен ден се сетих, че имам снаха, която с четиригодишния си син (моя внук) замина за Вологодска област при майка си веднага след смъртта на сина ми. Аз й написах писмо, в което я убеждавах да дойде да живее в Москва, а не да стои забита на село. Не мина и месец и снаха ми с внука се премести при мен. След още един месец я назначиха на високоплатена работа, а аз с внука останах у дома.
Отдавна бях забравила, че гледането на дете може да ти отнеме всичкото свободно време и да те лиши от възможността да се занимаваш с нещо друго. Като се грижех за внука си от сутрин до вечер, аз съвсем занемарих своите занимания с медитация. За известно време ми се струваше, че така даже бе по-леко да се живее, бих казала, че ми беше по-свободно на душата, но това продължи три месеца, след което с мен започнаха да се случват разни неща. Внукът ми започна да ме дразни. В душата ми се появи някакво озлобление към него и към снаха ми без абсолютно никаква причина. Започнах за нищо и никакво да се дразня и на двамата, а снаха ми работеше от сутрин до вечер без почивни дни, за да може да ни издържа. Въпреки това злото в мене нарастваше. Забелязах, че то беше насочено към моя внук и макар че момчето беше добро, все ми се искаше да го ударя или да му се скарам. Почувствах, че ставам и неуправляема, поради което реших отново да започна медитациите, които ми помагаха да свалям психическото напрежение. По време на една от тях ми се случи нещо странно: яви ми се едно светещо същество, което ме попита: „Искаш ли да бъдеш всемогъща и приказно богата?”, на което аз отговорих утвърдително. Тогава съществото каза: „Аз съм този, който може да ти даде всичко това, но ти трябва да ми дадеш най-скъпото”. След тези загадъчни думи то изчезна. По време на следващите медитации се опитвах отново да се свържа с него, за да ми обясни какво имаше предвид, когато казваше: „трябва да ми дадеш най-скъпото”, но то така и не се появи. Мина известно време и аз малко се поуспокоих.
(Уважаеми Пьотр Станиславович, сигурно Ви уморих с моето дълго писмо, но вече се приближавам към развръзката и започвам да описвам това, което никога не бих извършила в живота си, но в резултат на което сега се намирам на място, откъдето да излезеш нормален е практически невъзможно.)
Никога няма да забравя този ден – беше 13-ти февруари. Както обикновено бяхме двамата с внучето, аз подгъвах новите пердета, а внучето си играеше в стаята на покойния ми мъж. Изведнъж оттам се разнесе оглушителен шум и звън на стъкла. Втурнах се в стаята и видях изплашения ми внук, а до него лежеше счупеният портрет на мъжа ми и разпадналия се на множество парчета немски порцеланов сервиз, подарък за сватбата ни. Не зная какво ми стана в този момент, но започнах безмилостно да бия детето и да му крещя какви ли не ужасни неща, а то, понеже беше много изплашено, се опитваше да се скрие на места, където да не мога да го достигна. Като се пъхна под дивана, внукът ми притихна, а аз отидох в кухнята и се опитвах да се успокоя, ала нищо не се получи.
Обезсилена от гнева си, седнах във фотьойла и, както ми се стори, задрямах. Като през мъгла видях ярка светлина, а след няколко мига можех вече да различавам контурите на „светещото същество”, което се приближи до мен и рече: „Днес ти трябва да докажеш своята любов към мен. За това ще те възнаградя с могъщество и сила да управляваш хората, но ти трябва да принесеш жертва, за да ми докажеш своята любов”. Аз разсеяно попитах: „За каква жертва става дума?”, а съществото приглушено отговори: „За кръвта на детето – твоя внук”. Аз закрещях: „Това не мога да направя!” и внезапно се събудих. Тогава гласът - вече наяве - ми отговори: „Аз ще ти помогна!”
След няколко минути като по команда станах от креслото и се отправих към дивана, под който се скри внучето ми. Погледнах под него и видях, че детето не е там. Започнах да го търся из целия апартамент, но чух шум от балкона и погледнах навън. Детето беше там и въпреки студа, си играеше в пясъчника. Обхвана ме някакъв неописуем гняв и не с моя глас произнесох: „Ти си този, когото трябва да убия!”
Да бях се въздържала в този момент, да спра, да се успокоя, но гневът ми нарастваше и нямах сили да го обуздая! Машинално дръпнах шперплата, закриващ решетките на балкона, тъй като още не бяхме успели да го ремонтираме напълно, и бутнах малкия оттам (апартаментът ми се намира на шестия етаж)...
Няма смисъл да описвам подробно събитията след това. Първо попаднах в следствения отдел, а сега съм в психиатрията, където в скоро време ще се произнесат дали съм вменяема или невменяема, а след това... след това ще ми е все едно къде съм – в затвора или тук. И в двата случая обаче за мене живот вече няма! Сега съм напълно съсипана, както физически, така и душевно, въпреки че и това не е вярно, защото дори душа вече нямам... Останаха ми само слухови халюцинации, по време на които чувам нечовешки кикот (да, да - не смях, а именно кикот!) на невидимото същество.
Мисля, Пьотр Станиславович, че моето писмо до Вас е единственото, на което сега съм способна. Знам, че след това, което ще научите за мен, ще Ви бъде противно дори да го държите в ръце, но това е Ваше право...
Простете!...
Газета „Изцелись верой”
Превод: дякон Пенко Колев