Николское – фар на спасението

„Вие сте светлината на света” (Мат. 5:14) - в тези думи е дадена оценката на мисията, която е възложена на Христовите пастири: да бъдат източник на светлината на Истината, на истинските непреходни ценности, които не могат да бъдат погълнати от тъмнината на този свят.

И в това смутно време от историята на нашето отечество Господ поставя Николския старец да бъде светилник, нравствена опора за интелигенцията, за чиновниците, за мъжете, облечени във власт. При схиархимандрит Зосима се отправяли на поклонение лекари, учители, професори, генерали, народни депутати и държавни дейци, за да получат мъдър съвет или молитвена поддръжка.

По отношение на стареца можеше да се приложат словата от Писанието „станах всичко за всички” (1 Кор. 9:22). Всеки, който се докосвал до батюшката, усещал някаква жизнена сила, която струяла от него, а словото му било с власт. Понякога старецът нищо особено не казвал, но след беседа с него винаги ставало леко на душата и целият окръжаващ ни свят се виждал в други краски.

Особено място в старческото служение на о. Зосима заемало общуването с хора с духовно звание, с монашестващи, с подвижници на благочестието от нашето време. За духовен съвет към него се обръщали хора от всички краища на Светата Рус. Беседите с тези хора имали по-различен характер от тези с миряните: Иисусовата молитва, вътрешното делание, съдбата на Църквата – такива теми се разисквали в тях.

През 1993 г. се състояла среща между о. Зосима и новомъченика иерей Пьотр (Боярски)*. „Аз съм много щастлив, че Господ ми показа Своя избраник, този ангел в плът. Той предстои пред Божия престол”, свидетелствал за мъченика старецът. А отец Пьотр след беседата с о. Зосима казал на своите духовни чеда: „Аз видях истината”. Какво говорят тези дълбоки слова на Христовия мъченик, който също обладавал дар на прозорливост и благодатна молитва? Светият Дух е наречен Дух на Истината и отец Пьотр искал да подчертае, че в схиархимандрит Зосима обитавал Светият Дух.

Особена радост за стареца в последните години от живота му било общението с архимандрит Модест – известен духовник от Новочеркаск. „Господ ми даде това общение за подкрепа и утешение”, казвал батюшката. Те се разбирали от половин дума, а формата на тяхното общение била съвместната молитва.

Архимандрит Модест винаги се отнасял с благоговение към стареца. Веднъж при поредното си идване в Николское, когато о. Зосима бил в реанимацията, по време на проповед пред паството на Николската обител архимандрит Модест казал следните думи: „В тази обител на о. Зосима са събрани повече от двеста частици от мощи на свети Божии угодници. А ние знаем колко трудно е да получиш дори една само частица. За какво говори това? За тази святост, с която се е сподобил о. Зосима. Светиите се стремят към светията. Пазете стареца, ценете го”. И сам архимандритът в своите беседи със стареца винаги стоял пред него на колене, съзнавайки духовното му величие.

Схиархимандрит Зосима с особено почитание и трепет се отнасял към Псковскопечерския старец архимандрит Иоан Крестянкин. „Това е любимият ми старец. Слушайте го, четете книгите му, чрез о. Иоан Сам Господ говори на Своята Църква”.

Батюшката бил ревнител на Православната вяра и най-главното поучение, което повтарял на всички без изключение, било твърдо да се държат за Руската Православна Църква, защото само в нея е спасението. Той предупреждавал, че в нашето неблагоприятно време идват разколи, нови разделения на Христовия хитон. „Дяволът ни е приготвил тежки времена”, казвал той и много пъти повтарял завещанието на великите старци и свои духовни наставници – винаги и във всички случаи да се държим за Русия и Московския патриарх.

В тежките времена за Православието в Украйна, когато разколникът Филарет предал Църквата заради политически интереси, Николският пастир решително издигнал гласа си против беззаконната автокефалия, давайки пример за стоене във вярата. Когато още течала подготовката за разкола, Филарет обикалял епархиите и уговарял пастирите да направят разкол. Веднъж когато Филарет събрал благочинните за разяснителна работа (сред тях бил о. Саватий) и ги убеждавал за необходимостта от автокефалията, старецът го попитал:

- Владико, а Вие попитахте ли народа дали му е нужна автокефалия?
- Но какво е народът? Народът е стадо добитък.
- Е, ако за Вас народът е стадо добитък, то Вие за мен не сте архиерей! – мъжествено отвърнал старецът и напуснал събранието.

И когато Денисенко, окуражаван от политиканите, повдигнал метеж против Църквата, преминавайки от уговорки към заплахи и действия, несъвместими с духовния сан, Николское станало този фар на спасението, който указвал на разпръснатите пастири и на разпръснатия народ Божий пътя към истината, към истинската Христова Църква. И за това, че Донецката епархия е една от първите, която съхранила верността към Майката-Църква, голямата заслуга е на о. Зосима, както за това свидетелствали много пастири, в това число и митр. Иларион**.

През 1997-1998 г., когато разколникът Денисенко наново взел да обикаля Украйна и да сее смутове и раздори, благодарение на авторитета на о. Зосима Донецката земя не приела този съвременен Иуда. Както си спомня инокиня Олимпиада, непосредствена участница в тези събития, Божият народ не му позволил да отслужи в Донецк своята беззаконна и кощунствена „служба”:

„През 1998 г. след Пасха в Неделята на Светите Жени Мироносици, разказва тя, при нас в Донецк пристигна бившият митрополит Филарет и сегашен разколник Денисенко. Той трябвало да служи в разколническата църква свв. Петър и Павел. Знаейки от по-рано за неговото пристигане, много от вярващите по благословението на батюшка Зосима начело с управляващия архиерей и сегашен митрополит Иларион и свещенството извършиха Кръстен ход към централния площад на гр. Донецк, където се намира областната администрация в знак на протест против идването на Денисенко в епархията.

Управляващият архиерей заедно с батюшка Зосима и няколко свещеника отидоха при заместник кмета на Донецк, за да изразят протеста си по повод пребиваването на разколника в нашия град. Като обяснили какви са настроенията на хората и като се позовали на църковните канони, те настояли властите да не пускат Денисенко в епархията. Докато течеше разговорът свещенството и паството пееха пасхални песнопения и очакваха излизането на владика Иларион и батюшка Зосима. Независимо от всичко обаче Денисенко все пак беше допуснат и събитията се развиха по-нататък.

На сутринта на празника пред разколническата църква се бяха събрали много хора, за да не допуснат бившия митрополит Филарет да служи литургия. Той пристигна придружаван от няколко агресивно настроени военни. Опитвайки се да разчистят пътя на Денисенко, юначагите приложиха сила основно на местата, където стояха жени и деца. Жените обаче стояха като щит срещу таран. Много от тях получиха физически травми. Дойде и конница, имаше постоянно движение на военни лица. В продължение на много часове хората удържаха Денисенко да не влезе в храма. Чувстваше се необикновената сплотеност на хората и тяхната ревност, бидейки не равнодушни към каноните на Руската Православна Църква.

Дойде и батюшка Зосима и започна да ни укрепява. Кой знае, може би по неговите молитви всичко се разреши по мирен път, независимо от присъствието на военни части и постоянното нажежаване на страстите. В три часа следобед автомобилът с разколника Денисенко си тръгна. Беше му дадено ясно да разбере, че ние не приемаме разкола.

Независимо от това тържество на Православието в борбата с разкола схиархимандрит Зосима, предвиждайки бъдещето предупреждаваше, че се задава външно „законна” автокефалия, която по същество ще бъде беззаконна – там благодат няма да има. Че ще се кръщават хора, но ще останат некръстени, ще прощават грехове на изповед, но хората ще си останат непростени – едно чисто обредоверие ... И пази Боже дори само една минута някой от нас да се окаже в това безблагодатно общество. Ето от какво реално трябва да се боим, - казваше старецът, - а не от някакви мними кодове, с които сега плашат Божия народ разни лъжестарци, това е ревност не по разум, политиканство ... Но бесовете ще се надсмеят над тези лъжеревнители. Тези, които най-силно крещят против кодовете, първи ще приемат печата на антихриста”.

Схимникът със своето духовно зрение ясно виждал бъдещите времена и не благославял на своите духовни чеда да четат книги за края на света: „Всичко това са фантазии – не така, няма да стане така ... Четете Лаврентий Черниговски – при него всичко е описано”. За главен признак за идващия край на света старецът считал повсеместното отсъствие на вяра, съгласно написаното в Писанието: „Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята” (Лука 18:8)?

Именно светата непорочна Православна вяра, казвал батюшката, е най-великото чудо, за което сме длъжни постоянно да благодарим на Господа и да го пазим като най-драгоценно съкровище. За вярващия нищо не е страшно: „Каквито и сили да въстанат срещу Църквата, вярвайте, че нищо няма да й надвие. Шепа народ от нас ще остане, но тази шепа ще победи всички вражи сили!” – тези думи старецът често обичал да повтаря, утешавайки и укрепявайки във вярата своето паство.

Кръстният подвиг на схиархимандрит Зосима

„Чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите” (Марк 10:39), обещал Спасителят на Своите ученици, а чрез тях и на всички, които намерят в себе си мъжество да тръгнат по Неговите стъпки. Страданията и скърбите са дял на всички Божии избраници, защото тези страдания са състрадания на Спасителя. Схиархимандрит Зосима от утробата на своята майка-изповедница до праведната си кончина бил велик страдалец. Именно в тези страдания и скърби в пълнота се разкрило величието и небесната красота на неговия дух.

А неговите болести били такива, че както казвали докторите, стигали да уморят десетима. И първото, което изумявало и привеждало в трепет било това, как старецът при тези болести не само още бил жив, но служел и сам утешавал страдащите. Краката му били болни още от Александровка, но след мъченията и разпитите по тях се появили рани, колкото големи монети, от които течала кръв. Но батюшката все още можел да ходи и да служи в Божия храм.

В началото не лекувал болестта и възпалението прогресирало дотолкова, че през 1995 г. раните по краката вече стигали до костите и той почти непрекъснато имал висока температура: 39, 40, 41 градуса - често стигала до 42. Но той, без да обръща внимание на тежкото си състояние, с нечовешки усилия, преодолявайки немощта на плътта, извършвал своето старческо служение, молел се и приемал хората.

„Беше дванадесет часа през нощта, когато попаднах при батюшката, спомня си Владимир, той разговаряше непринудено, шегуваше се и изведнъж неочаквано като че изключи и затвори очи. Замрях, боейки се да не разтревожа уморения батюшка. След две-три минути о. Зосима дойде на себе си и каза думи, които ме поразиха: „Прощавай, имам висока температура, около 42 градуса, не издържам, съзнанието ми изключва”. Получил съответните наставления, около 12 часа излязох от стареца. Благославяйки ме преди сън, той каза: „Е, хайде отивай, аз имам да си довърша схимническото правило”.

Както казвала монахиня Агапита, батюшката си лягал след своето вечерно правило около два часà, а в четири часà сутринта лампичката при него отново светвала. Той четял утринното правило. А понякога и въобще не спял, както се случило на Богоявление през 2002 г. „След нощната празнична служба, спомня си Владимир Николаевич, старецът благослови братята да отдъхнат до обяд, а самият той отиде да посреща гостите. Нас ни благослови да отидем при него вечерта. Влязохме в пет часа – беше зает. В осем часа – приема хора и чак след десет успяхме да влезем при него за благословение. „Батюшка, вие още ли не сте почивал?”, попитах аз стареца. „Та мога ли да си почина от вас? От вас ще си почина чак на оня свят”, добродушно се засмя старецът и добави: „Но май и там няма да ме оставите на спокойствие...”.

Батюшката умееше да дарява радост на хората. Умирайки и изнемогвайки, той утешаваше всеки с прости и добри думи, и със своя ведър хумор ободряваше нашите унили души. „И никой не знаеше, какво му коства това”, казваше матушка Агапита, която беше на послушание като лекар при о. Зосима. „В мига щом излезеха посетителите, старецът веднага отпадаше, вдигаше температура, често стенеше – болките му бяха непоносими...”.

Тези непоносими болки били цената, която той плащал в духовната борба за спасението на човешката душа, която се обръщала към него за помощ. Батюшката измолвал тази помощ с кръв и пот, както Господ открил на някои негови чеда.

„Моята дъщеря Оксана имаше трудно раждане, на третото денонощие при детето бе установена патология. Докторите поставиха диагноза: перинатално хипоксично-исхемично поражение, синдром на повишена нервно-рефлекторна възбудимост, конюгационна жълтеница и конвулсивен синдром. Разстроена, тръгнах към о. Зосима с надеждата, че по неговите свети молитви всичко ще се оправи, понеже той много пъти ми бе помагал.

Когато влязох при него в килията му и му разказах всичко за внука си, той с увереност ми каза: „Вашият внук е обречен цял живот да бъде инвалид и да си отиде оттук като грешник. За него е по-добре Господ да го прибере сега”. Аз бях съкрушена, но старецът добави: „Но от Бога всичко може да се измоли, всичко, трябва да се помолим. Тук ще се молим с всички братя, а вие там също се молете”. След тези негови думи си тръгнах.

По светите молитви на батюшката детето ставаше все по-добре и по-добре. И аз пак заминах за село Николское. Когато се приближих до килията на стареца, цялата треперех. Тогава още не знаех, че нашето детенце вече е напълно здраво. На влизане в килията от очите ми се лееха сълзи и нищо не можех да кажа. Батюшката седеше в ъгъла и търпеливо ме чакаше да заговоря. Не знаейки какво става с мен, аз плачех ли плачех, и това бяха сълзи на благодарност, които Бог ми прати. Когато почти се успокоих, старецът заговори: „Да ви кажа, трудно го измолихме, а всичко това трябваше да се понесе. Вашето дете е напълно здраво”. А аз през сълзи казах: „Зная, батюшка, зная”. А той ласкаво ми отвърна: „Е, хайде, ела за благословение”. Приближих се и попитах: „Защо, батюшка, толкова се вълнувам, когато идвам при вас?” „Че какво има да се боиш? Аз съм един прост селянин”, отвърна той, а в главата ми пробягна мисъл: „Да имаше повече такива селяни”.

Излизайки от батюшката, още не на себе си от радост, седнах на пейката до неговия прозорец. Обмисляйки всичко станало, аз още не знаех с какви трудове батюшката е измолил нашето дете. И Господ ми откри. От килията излезе жената, която се грижеше за стареца и застана зад гърба ми, към нея се приближи друга и те нещо си заговориха помежду си, но аз не чувах какво си говорят. Чух само: „Каква служба, има едно легенче кръв”. Така разбрах какви трудове полага старецът, когато се моли за нас” (свидетелство на Божията рабиня Анна).

Когато архимардрит Модест с братята от Старочеркаск посетил схимника в реанимацията и със своето чувствително сърце постигнал смисъла на неговото страдание, от очите на беловласия старец потекли сълзи. Той не можел без сълзи да съзерцава великия подвиг на смирения страдалец.

След като о. Зосима преживя клинична смърт, при него настъпи облекчение. За радост на своите чеда той вече сам можеше да ходи и да извършва богослужение. Благодарение на своите благодетели схиархимандрит Зосима заедно с братята от манастира извършиха много поклоннически пътувания до великите светини на Православния свят – Света Гора Атон, Гроба Господен, а в Светата Рус – Киевопечерската Лавра, Задонск, Дивеево, Свето-Иоановския манастир в Санкт-Петербург.

Тези пътувания бяха духовно утешение и подкрепление за о. Зосима, което Всемилостивият Господ му даде, преди да възведе Своя избраник на неговата лична Голгота.

<< предишна || следваща >>

«Любовь превыше всего. Светлой памяти схиархимандрита Зосимы». Православный благовестник, 2004.

Превод: свещ. Божидар Главев

* Пострадал мъченически за вярата на 17 ноември 1993 г. – бел. прев.

** Управляващ Донецката епархия на УПЦ МП от 1996 г. – бел. прев.