„Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал!”

Лука 12:49

Най-главното нещо в християнството според ясното учение на Словото Божие е огънят на Божествената ревност, ревността по Бога и Неговата слава – тази свята ревност, която единствена е способна да въодушеви човека за трудове и подвизи на богоугождение и без която няма истински духовен живот и не може да има истинско християнство.

Без тази свята ревност християните само по име са християни – те само „носят име, че са живи”, но в действителност са „мъртви”, както било казано от светия Тайновидец Иоан (Откр. 3:1). Истинската духовна ревност се изразява преди всичко в ревност по Божията слава, на което ни учат думите от Господнята молитва, стоящи в самото й начало: „Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята!”

Ревнуващият по славата Божия и сам от все сърце слави Бога – и в мислите, и в чувствата, и с думи, и с дела, и с целия си живот – и естествено горещо желае всички други хора също така да славят Бога, както и той, и затова, разбира се, не може равнодушно да търпи в негово присъствие по един или друг начин да се хули Божието Име или някой да се поругава със светинята. Ревнувайки по Бога, той искрено се стреми сам да угажда на Бога и Нему Единому да служи с всичките си сили и да е готов до самоотречение, дори жертвайки самия си живот, всички хора да привежда към богоугождение и служение Богу. Той не може спокойно да слуша кощунствени слова и затова не може да поддържа общение и да дружи с кощунници, хулители на Божието Име и поругатели на светинята.

Жив и изключително ярък пример за такава ревност по Божията слава дава още назад във времето на Стария Завет великият Божий пророк - пламенният Илия, който скърбял в душата си, виждайки богоотстъпничеството на своя народ начело с нечестивия цар Ахав, въвел в Израиля езическо поклонение на Ваал вместо поклонение на истинския Бог. „Пламнах от ревност за Господа, Бога Саваота, така нееднократно възклицавал той, давайки израз на скръбта си, „защото Израилевите синове оставиха Твоя завет, разрушиха Твоите жертвеници и с меч убиха Твоите пророци; само аз останах, но и моята душа търсят да вземат” (3 Цар. 19:10).

И ето тази свята ревност го подтикнала с почиващата върху него Божия благодат за наказание на отстъпилия от Бога Израил да заключи небето (3 Цар. 17:1; 18:42-45 и Иак. 5:17-18), тъй че нямало нито роса, нито дъжд три години и шест месеца.

Тази ревност подтикнала след това Илия да изколи лъжливите пророци и жреци на Ваал след чудесното падане на огън от небето на планината Кармил, за да не отвръщат повече тези измамници синовете Израилеви от истинското богопочитание (3 Цар. 18:40).

Със силата на тази ревност по Бога св. Илия направил да слезе огън от небето, който изгорил изпратените от царя с цел да го хванат петдесетници и техните войници (4 Цар. 1:9-14).

А че всички тези неща са били проява на свята ревност угодна Богу е засвидетелствано от факта, че св. пророк Илия не умрял от обикновената за всички хора смърт, а бил чудесно възнесен на небето на огнена колесница, което било знак за неговата истински огнена ревност по Бога (4 Цар. 2:10-12). Но още тогава във времената на суровия Стар Завет все пак Сам Господ показал на верния Си служител, че към такива строги мерки може да се прибягва само в краен случай, защото „не в големия и силен вятър, който цепи планини и събаря скали ... е Господ” и „не в земетръса е Господ” и „не в огъня”, а в „лъх от тих вятър” (3 Цар. 19:11-12).

Ето защо когато особено горещо ревнуващите за славата на Божествения си Учител Иаков и Иоан поискали, подражавайки на св. пророк Илия, да свалят огън от небето, за да накажат самаряните, които не пожелали да Го приемат, когато Той на път за Иерусалим минал през едно самарянско село, Христос им забранил, като казал: „Не знаете, от какъв дух сте вие; защото Син Човеческий дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси” (Лука 9:51-56).

И при все това (на вниманието на неумерените миролюбци!) Сам Господ Иисус Христос, Който казвал: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце (Мат. 11:29), понякога смятал за нужно да проявява голяма строгост и да прибягва до сурови мерки, учейки така и нас, че кротостта и смирението не означават безхарактерност, че не трябва да се огъваме пред явното зло, че истинският християнин трябва да бъде далеч от сладникавата сантименталност и да не отстъпва пред злото, което нагло надига глава, а трябва винаги да бъде непримирим към него, борейки се с  всички достъпни нему средства и способи, за да пресича решително разпространението и укрепването на злото сред хората.

Да си спомним и с какви сурови и изобличителни слова се обръщал Господ към духовните водачи на еврейския народ книжниците и фарисеите, осъждайки ги за тяхното лицемерие и беззаконие: „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери!” и ги заплашвал със Съда Божий (Мат. 23:39).

А когато думите се оказвали недостатъчни, Той прибягвал до въздействие върху беззаконниците на дело. Така например, виждайки „в храма продавачи на волове, овци и гълъби, и менячи на пари седнали”, Той „като направи бич от върви, изпъди из храма всички, също и овците и воловете; и парите на менячите разсипа, а масите им прекатури”. (Иоан 2:14-15; Мат. 21:12-13). А и малко ли други примери от Свещеното Писание и Църковната история знаем, когато само убеждаването на думи се оказвало недостатъчно и за пресичане на злото било необходимо да се прибягва до по-сурови мерки и решителни действия?!

Важно било само в подобни случаи в човека да говори действително единствено чистата и свята ревност за славата Божия, без всякакъв примес от себелюбие и каквито и да било изкривявания по линия на човешките страсти, прикриващи се зад светата ревност по Бога.

С такава истински свята ревност и непримиримост към злото се прославил в историята на Църквата великият светител Христов Николай архиепископ Мирликийски Чудотворец, чиято памет честваме на 6/19 декември. Кой не знае дивния Христов светител Николай?! Познават го и благоговейно почитат не само християните, но и мохамеданите и езичниците като велик православен чудотворец и бърз помощник в беди и напасти. Който е бил по бреговете на Черно море сигурно не веднъж е виждал иконата на свети Николай на турските рибарски корабчета. Тя може да се види и в бедните колиби и юрти на многочислените другородци, населяващи северните и източни краища на Русия чак до Манджурия и Китай.

Най-характерната черта на светителя Николай, която му донесла такава слава, е неговото необикновено християнско милосърдие. „Николай Милостиви” бил наричан обикновено сред простия руски народ на основание на данните от неговото дивно житие и безбройните случаи на молитвена помощ. И ето, този велик светител прославил се толкова много с милостивото си отношение към ближните, веднъж си позволил постъпка, която до голяма степен смущавала, а и досега смущава мнозина, макар нейната достоверност да е засвидетелствана в Църковното предание и запечатана в Православната иконопис и богослужение.

Съгласно Преданието светител Николай взел участие в Първия Вселенски събор в Никея, на който бил осъден еретикът Арий, отхвърлящ божествеността на Втората Ипостас на Св. Троица – Сина Божий. По време на пренията св. Николай не могъл равнодушно да слуша богохулните думи на обзетия от гордост еретик Арий, който унижавал Божественото достойнство на Сина Божий, и пред целия събор му зашлевил плесница. Това предизвикало такова всеобщо възмущение, че отците на Събора постановили дръзновеният светител да бъде лишен от епископски сан. Ала в същата нощ били вразумени от дивно видение: видели как Господ Иисус Христос подава на светителя Николай Своето Свето Евангелие, а Пречистата Божия Майка да възлага на плещите му архиерейския омофор. Тогава отците разбрали, че свети Николай в своята постъпка бил ръководен не от някакви лоши, страстно-греховни подбуди, а единствено от едната чиста свята ревност по Божията слава. Тогава светителят бил помилван и наказанието отменено.

Привеждайки този много красноречив пример, ние съвсем не искаме да кажем, че и всеки от нас може и трябва да следва буквално този пример. За това е нужно самият човек да е такъв велик светител, какъвто е бил св. Николай. Но това безусловно би трябвало да убеди всички нас да не дръзваме да оставаме безразлични и да се отнасяме равнодушно към проявленията на злото в света, особено когато се касае до славата Божия, нашата свята Вяра и Църква. В такъв случай ние трябва да бъдем непримирими и да не дръзваме да допускаме някакви лукави компромиси, примирение, било то и чисто външно, или каквото и да било съгласие със злото. На личните си врагове по Христовата заповед ние сме длъжни всичко да прощаваме, но с Божиите врагове никакво примирие не можем да имаме! Дружбата с Божиите врагове и нас самите прави врагове на Бога*. Това е предателство и измяна спрямо Бога, под каквито и да било благовидни предлози тя да се извършва, и тук никакво лукавство и хитро самооправдание не може да помогне!

Интересно е да се отбележи, че тази постъпка на св. Николай никак не се харесва на днешните съглашатели със злото, на пропагандаторите на мнимата „християнска любов”, които са готови да се помирят не само с еретиците, гонителите на вярата и Църквата, но и със самия дявол в името на „всеобщия мир” и „единението с всички” – лозунги, които днес са станали много модерни. Заради това тези съглашатели се стараят да отрекат дори самия факт, че свети Николай е участвал на Първия Вселенски Събор, макар този факт да се приема от нашата света Църква и по тази причина от всички трябва да се смята за достоверен.

Разбира се, всичко е заради това, че у днешните хора, дори от числото на именуващите себе си християни, няма истинска свята ревност по Бога и Неговата слава, няма ревност за Христа, нашия Спасител, ревност за светата Църква и за всяка Божия светиня. Вместо това преобладава топлохладно безразличие и равнодушно отношение към всичко освен собственото земно благополучие, като се забравя за неизбежно очакващия всички нас нелицеприятен Съд Божий и откриващата се след смъртта вечност. А без тази свята ревност, както подчертахме в началото, няма истинско християнство, няма и истински духовен живот – живот в Христа. Всичко това сега се подменя с всякакви евтини сурогати, понякога съвсем долнопробни, но често отговарящи на вкусовете и настроенията на съвременния човек. Затова такива псевдохристияни, изкусно прикриващи своята духовна пустота с лицемерие, често имат голям успех в съвременното лишено от истинска духовност общество. А истинските ревнители на славата Божия биват презирани и преследвани като „трудни хора”, „фанатици, лишени от търпимост”, „хора, изостанали с векове”.

Сега пред очите ни протича „отсяване” и се решава кой докрай остава верен на Христа и кой лесно и естествено се присъединява към лагера на Неговия противник антихриста, особено когато настъпи часът на страшните изпитания за нашата вяра, когато именно ще бъде нужно да проявим с цялата пълнота и сила нашата свята ревност, от която днес мнозина се гнусят като от „фанатизъм”.

Но в същото време не бива да забравяме, че освен истинската свята ревност има също и „ревност не по разум” – ревност, която се обезценява от отсъствието в нея на най-важната християнска добродетел разсъдителността и затова вместо полза може да донесе вреда. А има също и мнима, лъжлива ревност, под външността на която се скрива кипежът на греховните страсти, най-често гордост, властолюбие, честолюбие, партийни интереси, подобно на тази, която играе основна роля в политическата борба и която не може да има място в духовния живот, в обществено-църковния живот, и която за нещастие, в наше време много често става главен подбудител на всевъзможни разпри и църковни смутове, чиито главатари и вдъхновители нерядко се прикриват зад привиден идеализъм, но в действителност преследват свои лични цели, стремейки се да угодят не Богу, а на своята самост, ревнувайки не Божията слава, а своята собствена и славата на своите партийни колеги и единомишленици. Всичко това от само себе си се разбира, че е съвсем чуждо на истинската свята ревност, то е противно на нея, греховно и престъпно, защото само компрометира нашата свята вяра и Църква!

И така, ние сме пред избор: с Христос ли сме или с антихриста.

„Времето е близко!” (Откр. 22:10) – предупреждавали светите апостоли нас, христяните. А ако то е било „близко” тогава, в апостолските времена, то колко ли по-„близко” е станало днес, в нашите зловещи дни на явно отстъпление от Христа и гонения срещу нашата свята вяра и Църква?!

И ако в тези съдбоносни дни ние твърдо решим да останем с Христос не само на думи, но и на дело, то за нас сега е абсолютно необходимо без отлагане да прекъснем всякакви дружески връзки, всяко взаимно общение със слугите на идещия антихрист, които вече са вербували толкова много хора с лъстивите си послания за „всеобщ мир” и „благоденствие”, а особено е нужно безусловно да освободим себе си от всяка подчиненост по отношение на тях и от всяка зависимост, дори от това да произтичат вреди за нашето земно благополучие или дори опасност за нашия земен живот.

Вечността е по-важна от нашето кратковременно земно съществуване и именно за нея трябва да се готвим! И затова светата ревност за Бога, за Христа, ревност без всякакъв примес от каквото и да било лукавство и двусмислено лукаво политиканстване трябва да ни ръководи във всички действия и постъпки. Иначе ни грози страшната присъда:

„Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си” (Откр. 3:16).

„И тъй, бъди ревностен и се покай!” (3:19).

„Современность в свете Слова Божия”. Слова и речи. Том 4.

Превод: свещ. Божидар Главев

* Но ти имаш това добро, че мразиш делата на николаитите, които и Аз мразя (Откр. 2:6) - бел. ред.