„Но какво понятие ще си съставиш за Бога, ако се довериш изцяло на доводите на разума? Докъде ще те отведе изпитващият разум теб, безумно възгордели се философе на философите и богослове на богословите?”

Григорий Назиански, „Пет богословски слова”

6. Свободата като такава

Друг от интересните възгледи, които се представят на нашето внимание в романа „Бесове”, е възгледът за свободата, изразен основно чрез думите на Кирилов: „Не разбирам, как досега атеистът е можел да знае, че няма бог, и тутакси да не се самоубие? Да осъзнаеш, че няма бог, и тутакси да не осъзнаеш, че ти си станал бог, е глупост, инак непременно ще се самоубиеш. … Три години търсих атрибута на моята божественост и го намерих: атрибутът на моята божественост е Своеволието! Това е всичко, с което мога да покажа непокорството си и страшната си свобода в най-главното. Защото тя е много страшна. Самоубивам се, за да покажа непокорството си и новата си страшна свобода.”^[1]

И това наистина е страшно. В буквалния смисъл. Целият монолог на Кирилов и трескавото състояние, в което авторът ни го показва, сочат нездравословно състояние на ума, обърканост, бездна на отчаянието и страх. Сцената извиква неприятни чувства, тя е мрачна и потискаща. От тук до „Бог умря” на Ницше има само една крачка. Ето какви плодове се раждат понякога от липсата на внимание и контрол върху произволната гимнастика на ума.

Какво казва Православието за свободата? „Иисус им отговори: истина, истина ви казвам: всякой, който прави грях, роб е на греха. А робът не пребъдва вечно вкъщи; синът пребъдва вечно. И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни” (Иоан 8:32-34).

„Човекът не бива да забравя, че е твар. Той не може да бъде в положението на властелин, независим от когото и да било. Той може само да си въобразява, че е всевластен разпоредител над себе си. Всъщност, щом се откъсне от Бога, той неизбежно се свързва с дявола, независимо от това, че може би дори не признава съществуването Му. Отхвърли ли игото на благия Небесен Баща, той става жалък послушник на новия си невидим властелин. Не е дадено на човека да има пълна самостоятелност. Затова Христос не определя свободата на човека като някаква автономност, а като свобода от греха (срв. Иоан. 8:32-34). Никой не може да слугува на двама господари; - учи Христос - защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре (Мат. 6:24). Въпросът тук, както виждаме, се свежда не към това, дали и как можем да бъдем абсолютно независими. Такъв въпрос не съществува. Целият проблем е в това - кому да слугуваме: на Бога или на мамона (срв. Мат. 6:24), на Христа или на Велиара (срв. 2 Кор. 6:15), на Най-Добрия или на най-злия! Ако не искаме да бъдем доброволни роби на Бога, ставаме неволни роби на греха. Доброволното слугуване на Бога ни прави свободни от дявола. И обратно: отделянето ни от Бога ни превръща в жалки роби на дявола, наречен не случайно враг на нашето спасение (срв. Мат. 13:39; 1 Петр. 5:8).” ^[2]

За свободата се говори и в така наречения връх в творчеството на Достоевски, а именно „Легендата за Великия инквизитор”. От литературна и особено от философска гледна точка вероятно това е справедливо. Но така ли говорят за Бога православните писатели като свети Василий Велики, свети Иоан Златоуст? Може да се каже, че това е пак неспокойният ум на Достоевски, който се забавлява да си играе с понятията, да пренарежда Вечния пъзел, да си представя „какво би било ако…”. Само че тази игра не винаги е безопасна, както лично за него, така и за читателите му. Отец Амвросий казвал за Фьодор Михайлович, че той е един каещ се грешник и няма причина да не се вярва на светия старец. Вярата на писателя в Бога и отношението му към Него са лично дело. Но за православния християнин е важно да се съсредоточава в изправяне на живота си, в борба с греховете, в очистване на сърцето. Да, има призвани свети отци и учители на Църквата, които са прославяли Бога – свети Иоан Дамаскин, свети Иоан Богослов, свети Григорий Богослов. Но те са писали химни, славословия и молитви. Те не са жонглирали с понятията, не са писали богохулства, за да покажат иносказателно кой и какъв е Богът наш. Думата им е била: „да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия” (Мат. 5:37).

Самият Достоевски признава следното: „Работата е там, че тази книга е кулминацията в моя роман, нарича се „Pro и contra”, а нейният смисъл е богохулството и опровержение на богохулството. Богохулството вече е завършено и изпратено, а опровержението ще изпратя в юнската книга. Това богохулство го взех така както го чувствах и разбирах, силно, т.е. точно както в момента то се среща в Русия ... Това опровержение (не пряко, т.е. не от лице към лице) ще се появи в последната дума на умиращия старец.” ^[3]

За съжаление, пряко или непряко, такова опровержение в романа не се появява и читателят пак е оставен да гадае на чия страна застава всъщност Фьодор Михайлович…

7. Героите на Достоевски и Христовата любов

Ако искаме да служим на Единия Бог, трябва да изпълняваме Неговата заповед за любовта, дадена ни от Неговия Единороден Син Господ Иисус Христос. Но какво ни казва Достоевски за любовта към ближния, чрез Иван Карамазов? „Аз … никога не съм могъл да разбера как може човек да обича ближните си. Именно ближните, според мен, е невъзможно да се обичат, а може би само далечните … За да обикнеш човека, той трябва да се крие, а щом покаже лицето си – пропада любовта … Според мен, Христовата любов към хората е в известен смисъл невъзможно чудо на земята … Отвлечено все още може да се обича ближният и понякога дори отдалеч, но отблизо - почти никога.” ^[4]

По времето на Достоевски може би е имало хора, които са разсъждавали по подобен начин. Във всеки случай от гледна точка на нашето съвремие тези разсъждения определено могат да се приемат за справедливи. Днес алиенацията се е превърнала в ксенофобия, а виртуалното общуване само засилва усещането за страх от непознатия „ближен”. Така или иначе тези идеи имат малко общо със смисъла на християнския живот, чиято цел е да се ръководи от Божиите заповеди, една от които е: „да любите един другиго; както Aз ви възлюбих, да любите и вие един другиго” (Иоан 13:34).

„Любовта към далечното, към човечеството въобще, изразява същността на хуманизма, приложен от „болезнено” развитата индивидуалистична личност, която не желае да се раздели със своя душевен комфорт.” ^[5] Според казаното може да се направи заключението, че в този случай героят на Достоевски е заразен от идеите на хуманизма.

„По учението на епископ Теофан Затворник, хуманистичната любов е егоистична; при нея, обичайки другите, ние обичаме самите себе си. Тя действа в нас посредством страстите тщеславие, користолюбие и поради страха от общественото мнение, тоя съвременен идол.” ^[6]

Какъв контраст с Божията любов! „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Иоан 3:16). Разбира се, да се постигне любов, поне малко подобна на Божията любов към нас, е задача трудна, която изисква много и дългогодишни усилия.

„Ако нашето слово към самите себе си беше така силно, че веднага щом си кажем: „Отсега ще обичам Бога и ближните”, любовта да се възцари в сърцето ни, би било добре. Но на дело повечето пъти става съвсем иначе. Когато мисълта и езикът говорят: „Ще обичам”, сърцето върви срещу тези думи и намерения и когато се появи възможност за дела на любовта, се отказва от тях - даже в моменти на увлечение по филантропски дела. Защо е така? Затова защото сърцето е закалено с егоизъм, гордост, чувственост, корист, които не могат да се изгонят само с новомодни фрази. Защото Апостолът, когато пише за любовта, казва: стремете се към любов (1 Тим. 6:11), тоест усилено се стремете към любовта, или облечете се в любовта (срв.: Кол. 3:14) - употребете напрегнат труд за нейното придобиване и се молете Бог да ви дарува дух на любов (вж.: 2 Тим. 1:7), защото любовта е от Бога (1 Иоан. 4:7), излива се в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светии (Рим. 5:5). А дарът на Духа трябва да се заслужи и привлече, което не може да се постигне само с думи.” ^[7]

И, разбира се, в духа на хуманизма, Иван Карамазов се оказва изключително разтревожен, потресен и загрижен за малките невинни деца, далечни нему и чиито личица и сълзици той никога не е виждал, които са пострадали от насилие и понасят несправедливост, и затова страдание естествено обвинява Бога, в Когото не вярва.

Тук, чрез своя герой, Достоевски извършва най-чудовищното издевателство върху своя читател. Ничие сърце не може да остане безучастно към ужасните сцени, които писателят описва. Възниква въпросът: кому е нужно такова подробно, покъртително, натуралистично описание на детските страдания? Защо е това многократно повтаряне на думите „малки юмручета” и „детски сълзици”? Не обслужват ли тези описания една-едничка цел – да се внуши мисълта, че Бог не е нито милостив, нито справедлив?

Така, оказвайки силен психологически натиск върху своя млад и неопитен брат Альоша, Иван Карамазов настоява и изисква от него още там, веднага, на момента да осъди и да вземе страна. И Альоша издава смъртна присъда, забравяйки думите на Господа: „Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.” (Мат. 7:1-2). На другата страна в този задочен спор изобщо не е дадена думата. Христос мълчи. Той като цяло мълчи в двата романа на Достоевски (за разлика от лукавия). Няма нито дума за повредената от греха природа, за това, че светът лежи в зло, за неразкаялите се грешници, за самозваните съдници, за изпитания, за удостояване с венци и вечен живот с Бога.

8. Православието в двата романа

Очевидно е, че за човек, който вярва в Бога, дилемата има ли Бог или няма, не съществува. По същия начин за вярващия в Христа Бога е ясно, че не всичко е позволено, защото като човеколюбец Отецът е поставил чрез своите заповеди ограничения пред Своите чада, за да ги предпази от погиване и да ги подкрепи в стремежа им към спасение. За атеиста Иван Карамазов обаче тези истини изобщо не са очевидни и за постигането им той заплаща с психическото си здраве.

Дилемата пък на Митя Карамазов, описан като пройдоха, гуляйджия и побойник, е да избере между два образа – дали да стане крадец или да си остане „само” подлец … Би могло да бъде смешно, ако не беше трагично. Все пак той е единственият от основните герои на Достоевски в двата романа, комуто хрумват някакви мисли за изпитания, изкупление и спасение. Но макар да изглежда, че, изправен пред опасността да бъде осъден и заточен в каторга, Димитър Фьодорович стига до някакво покаяние, всъщност неговата страстна душа си остава в плен на Карамазовската сила, на светското и земното.

Отново и отново трябва да се подчертае, че авторът на тези обемни, многолюдни, описателни, пълни с трагедии и нещастия романи, е като един гид в галерия с картини – той само показва и евентуално обяснява, но никога не взема страна. Дори заявката, направена още в самия увод, че романът „Братя Карамазови” се пише заради Алексей Карамазов, си остава една празна декларация. Този образ е изключително схематичен и неясен. В романа той изпълнява ролята на куриер и посредник между лица и събития, наблюдател и внимателен слушател, но нищо повече от това.

Носител на Православието в двата разглеждани романа на Достоевски, наравно с всички други „изповедания”, е старецът Зосима. Но дори и той е поставен в центъра на конфликт относно руското старчество - дори и зад този свой герой Достоевски не застава на сто процента. Тук също едни тълкуватели виждат стареца Амвросий, други смятат, че Фьодор Михайлович е описал сам себе си, но основното е, че въпреки правдоподобното звучене в разказа на стареца Зосима, в романа го няма православният дух. Думите на истинския старец Амвросий са прости, но и горят и изцеляват, а душата се успокоява. А в думите на стареца Зосима няма мир, те разпалват чувствата и предизвикват страстни преживявания.

Много често в живия живот вярата на човека минава през съмнения и обрати или пък той навлиза в нея постепенно. В разказите на стареца Зосима всички изведнъж биват осенени от просветление (и брат му, и той самият). В този смисъл е и доста наивната представа на писателя за бъдещето на Православна Русия. „Мечтая да видя и сякаш вече виждам ясно нашето бъдеще: защото ще бъде така, че дори най-развратният наш богаташ накрая ще се засрами от богатството си пред бедния, а бедният, като види това смирение, ще разбере и ще му отстъпи с радост, и с ласка ще отговори на благолепния му срам. Вярвайте, така ще стане накрая: натам върви.” ^[8] Не става ясно точно как и от какво е обусловена тази „вяра” на стареца-„монах”, но става ясно, че образът на Зосима е много далеч от образ на истинския монах. Тук пророческите дарби на Достоевски явно му изневеряват.

Представата за „розовото” бъдеще на Православна Русия върви ръка за ръка с идеята, че руският народ е „единственият народ-богоносец”. Тази идея е предложена и в двата романа, като в „Бесове” неин носител е Шатов, а в „Братя Карамазови” – старецът Зосима. Какво може да се каже по въпроса? Тирадата на Шатов е пълна с етнофилетизъм, гордост, стигаща до самозабравяне и обръщане на православните истини с главата надолу. „Всеки народ е народ само дотогава, докато си има свой собствен бог и отхвърля всички останали богове на света, без каквото и да било примирение; докато вярва, че със своя бог ще победи и прогони от света всички останали богове.” ^[9] Това са думи на човек, който не знае нищо нито за Единия Бог, нито за Неговия Единороден Син, нито пък е чувал за Едната Съборна и Апостолска Църква. Това са думи на човек, за когото „отхвърлянето на всички останали богове на света” е като някакво състезание, в което трябва да победи „нашият” отбор и то на всяка цена. Този човек явно никога не е чувал за думите на Господ Иисус Христос: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари” (Марк 16:15), или думите на св. ап. Павел: „в Негово име да покоряваме на вярата всички народи” (Рим. 1:5). „Няма разлика между иудеин и елин, защото един и същ е Господ на всички, богат за всички, които Го призовават” (Рим. 10:12).

Освен всичко казано, читателят също бива въведен в заблуда относно целите на старчеството. „И така, какво е старецът? Старецът е човек, който ви взима душата и волята в своята душа и своята воля. Като си изберете старец, вие се отказвате от своята воля и я отдавате нему в пълно послушание, с пълно самоотречение. Това изпитание, тази страшна школа на живота обреклият се приема доброволно, с надеждата, подир дългото изпитание да победи себе си, да овладее себе си дотолкова, че да може най-сетне да достигне, чрез послушание цял живот, вече съвършената свобода, тоест свободата от самия себе си, да избегне участта на ония, които са изживели целия си живот, без да намерят себе си в себе си.” ^[10]

Всичко е прекрасно до момента, в който писателят се опитва да ни обясни целта на това обричане от страна на послушника към неговия старец. Следват някакви мъгляви обяснения за намиране на „себе си в себе си”. А целта на това послушание, както и на всяко послушание в Православието, е постигането на Царството Божие. Старецът има за задача да води своя подопечен по пътя към горния Иерусалим и да го доведе до Божия престол, защото целта на християнския живот е да наследи Божието Царство, което е „правда и мир и радост в Светаго Духа” (Рим 14:17).

Ако към картината се добави и изпадналият в прелест монах Ферапонт, може с увереност да се каже, че непредубеденият читател ще придобие доста изкривена представа за монашеството и неговите цели.

9. „Спасение дебне отвсякъде”

Интересни са изявленията на двама от героите на Достоевски – Степан Трофимович от „Бесове” и Алексей Карамазов от „Братя Карамазови” относно спасението. На смъртния си одър Степан Трофимович споделя: „на мен Бог ми е нужен дори само поради това, че е единственото Същество, Което може да се обича вечно” и „Нима е възможно, щом веднъж съм Го обикнал и щом съм се зарадвал на тази си любов, Той да угаси в мен и радостта ми, и да ни превърне в нула? Ако има бог – аз съм безсмъртен!” ^[11]

Алексей Карамазов пък в самия край на романа уверено и възторжено заявява: „Непременно ще възкръснем, непременно ще се видим и весело, радостно ще си разкажем всичко, което е било.” ^[12]

Тези безгрижно смели мисли на двамата герои се доближават силно до протестантското схващане за спасението. Защото не любовта, била тя и искрена, била тя и към Бога, ни спасява. Само Бог може да ни спаси. „Като чуха това, учениците Му твърде много се чудеха и думаха: кой тогава може да се спаси? А Иисус, като погледна, рече им: за човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно” (Мат. 19:25-26).

А как се отнасят към увереността, че с живота си са заслужили спасение, великите светци на Православието? „Преподобният Сисой Велики живял в пустинята шестдесет години. Когато вече бил на смъртен одър, заобиколен от братя, лицето му се озарило от светлина и той им казал: „Ангелите дойдоха да ме вземат, но аз ги моля да ме оставят още малко, за да мога да се покая.” „Ти нямаш нужда от покаяние, отче, - казали му братята. На това старецът отговорил: „Наистина, не зная дали съм положил поне началото на своето покаяние.” ^[13]

Светител Игнатий Брянчанинов казва за спасението следното: „Когато иудеите попитали Господ: „Какво да правим, за да извършваме делата Божии?”, Той им отговорил: „Делото Божие е това - да повярвате в Оногова, Когото Той е пратил” (Иоан 6:28-29). Живата вяра в Христа е дело, и то толкова всеобхватно дело Божие, че чрез него напълно се извършва спасението. Такава вяра се изразява през целия живот, чрез цялото същество на човека: тя обхваща мислите му, сърдечните му чувства, цялата му дейност. Вярващият с такава вяра „има живот вечен” (Иоан 6:47). „А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от тебе Иисуса Христа” (Иоан 17:3). Живата вяра е живот, посветен изцяло на благочестието и умъртвяването на себе си за света. Живата вяра е дар Божи. Този велик дар са изпросвали за себе си от Господа Неговите Свети Апостоли, когато Му казвали: „Усили у нас вярата” (Лука 17:5). Само чрез живата вяра човек може да се отрече от мнимите достойнства на своето паднало естество, да стане ученик и последовател на Господа с разум и дейност, подобаващи на обновеното естество.” ^[14]

Преподобни Антоний Велики се обръща към своите многообични чеда така: „Вярвайте ми, обръщам се към вас като към разумни (1 Кор. 10:15). Разберете добре това, което ви казвам и заявявам: ако всеки един от вас не постигне да намрази земните блага и да се отрече от тях с цялото си сърце, както и от всички зависещи от тях дейности, ако не успее после да издигне ръцете на своето сърце към нашия Отец на всички, за такъв няма спасение. Ако вие обаче правите това, което ви казах, Бог ще се смили над вас поради трудовете, които си налагате. Той ще ви изпрати невидим огън, който ще опали вашата сквернота и ще дарува на духа ви първичната му чистота. Св. Дух ще живее в нас, Христос ще пребъдва сред нас и ние ще можем да славословим Бога, както подобава. Докато желаем да живеем в мир със светските неща, ние ще бъдем врагове на Бога, на Неговите ангели и светии.” ^[15]

10. Заключение

Днес целият свят се намира в състояние на криза на ценностите. Единствено християните остават частично защитени, в зависимост от силата на своята вяра. Героите на Достоевски пък обикновено са обладани от различни страсти или се намират в някаква екзистенциална криза. Какво би намерил в произведенията на Достоевски един невярващ, но търсещ човек? Колко много се говори днес за самоубийства, особено сред младите и неукрепнали хора! Ами ако някой от тях реши „да стане Бог”, като „просто” се самоубие по примера на Кирилов?

Достоевски не осъжда своите герои и не е „добър пастир” на своите читатели. Той ги оставя сами да изберат на какво да вярват и как да тълкуват. За да чете и разбира правилно Достоевски, читателят трябва да има Христос в душата си и да е укрепнал във вярата в Него. В противен случай не само няма да получи нещо от неговите книги, но може да изгуби и това, което вече има. Фьодор Михайлович в крайна сметка си остава със стихията на човешката душа, в рамките на психологията. От неговите герои по-скоро можем да се поучим как не трябва да живеем.

Но възниква въпросът: защо Достоевски, след като сам е знаел Истината, не е вложил това знание в своите книги? Защо, бидейки сам православен, не е успял да предаде в книгите си този дух? Остава впечатлението, че във време, в което Руската Църква е притежавала отговорите на всички въпроси, които Достоевски е поставил в произведенията си, той с мрачно удоволствие ги е оставил отворени. С това, разбира се, се е прочул и прославил в целия свят. Но колко по-полезна би била една книга, която правдиво изобразява пътя към вярата и Църквата на един обикновен, грешен човек, който се е заблуждавал, падал и ставал, и който може да сподели своя горчив опит, за да бъде от полза за своите ближни.

Истината винаги е била, е и ще си остане в Единия Бог, в Неговия Единороден Син и Светият Му Дух, в Светото Писание и Предание, в Светата Църква. Това са правилните, истинските основи, върху които всеки човек трябва да изгражда своята ценностна система.

„Само Православната вяра прочиства и освещава човешката природа, омърсена от греха. <...> Само тя осветява потъмнялото, изцерява нараненото от греха, сгрява замръзналото и обединява отделилите се от Бога.

Нито едно християнско изповедание освен Православието не може да доведе християнина до съвършенство или святост, до пълно очистване от греховете и нетление, защото другите изповедания, неправославните, държат истината в неправда (Рим. 1:18) т. е. прибавили са към истината суемъдрие и лъжа и затова те нямат ония дарувани от Бога средства за пълно възраждане, каквито има Православната Църква. Всички божествени сили, необходими за живота и благочестието, са ни дадени в Православната вяра, а в другите вери и изповедания тези божествени сили произволно и дръзко, макар и не всички, са отхвърлени от лъжливите човешки мъдрувания.” ^[16]

„Дълг на всички християни – особено на онези, които са призвани да се посветят на духовния живот – е да се стремят винаги и всячески към единение с Бога, Който ги е създал, възлюбил, дарил с блага и Който Сам е тяхно най-голямо благо, от Когото и за Когото са били създадени. Това е така, защото главен стремеж и крайна цел на душата, която Бог е създал, трябва да бъде Сам Бог, единствен Той и нищо друго – Бог, от Когото душата е получила своя живот и природа и за Когото тя трябва да живее вечно” ^[17] и Комуто подобава слава, чест и поклонение, сега и винаги и във вечни времена! Амин!

<< предишна

Бележки:

^[1] Фьодор М. Достоевски, „Бесове”, София, 1983 г.

^[2] Арх. Серафим (Алексиев), „Молитвата на св. Ефрем Сирин в светлината на светоотеческото нравоучение”, София, 2003 г.

^[3] Ф. М. Достоевский, Собрание сочинений в пятнадцати томах, Санкт-Петербург, «НАУКА», 1996 г., Письмо Победоносцеву, 19.05.1879, http://www.rvb.ru/dostoevski/01text/vol15/01text/553.htm

^[4] Фьодор М. Достоевски, „Братя Карамазови”, София, 1984 г.

^[5] Димо К. Пенков, „Екзистенциални измерения на вярата в творчеството на Достоевски”, София, 2009 г.

^[6] Арх. Серафим (Алексиев), Пос. съч.

^[7] Светител Теофан Затворник, „Творения”, Том 1, „Врати на покаянието” (Слова и проповеди), 2009 г., Света Гора, Атон.

^[8] Фьодор М. Достоевски, Пос. съч.

^[9] Фьодор М. Достоевски, „Бесове”, София, 1983 г.

^[10] Фьодор М. Достоевски, „Братя Карамазови”, София, 1984 г.

^[11] Фьодор М. Достоевски, „Бесове”, София, 1983 г.

^[12] Фьодор М. Достоевски, „Братя Карамазови”, София, 1984 г.

^[13] „В памет на преподобния наш отец Сисой Велики”, http://www.pravoslavieto.com/life/07.06_sv_Sisoj_Veliki.htm

^[14] Архим. Лазар Абашидзе, „Какво е необходимо да знае съвременният православен християнин”, http://www.pravoslavieto.com/books/kakvo_znae_hristianin/index.htm

^[15] Преп. Антоний Велики, „Любовта прогонва страха”, Трето писмо, София, 2004 г.

^[16] Св. Иоан Кронщадски, „За Православието и православната вяра”, http://www.pravoslavieto.com/docs/duhovni_biseri.htm#православие

^[17] Св. Димитрий Ростовски, „За целта на християнския живот”, http://www.pravoslavieto.com/docs/duhovni_biseri.htm#цел