Защо мисля, че писмото на студента е актуално? Най-главното е, че там е указана опасността от опитите за „възвръщане” към така наречените „норми на живот в древната Църква”. Съвременните неофити-интелигенти се изявяват като своеобразни „старообрядци”. Те се запознават с църковния живот не пряко и не от опит, а по книги, и виждайки някои различия в практиката на древната и съвременната Църква, лесно възприемат мисълта на о. Шмеман за повреденост на Православната Църква, и вместо да се учат, започват да претендират за ролята на учители. При това не забелязват елементарни неща.

Отец А. Шмеман говори за ежелитургийно причастие. Приемайки неговото учение, те с възторг узнават, че за това е учил и св. Иоан Златоуст, доказвайки по такъв начин, че „не могат да различат разбойника от лекаря”*. Те не виждат, че Златоуст учи на личен подвиг, самоизпитване, страх Божий и благоговение. А техният кумир о. Шмеман напротив, издевателства над свещениците, които учат своите енориаши на благоговение, и счита идеята за личното спасение разрушителна за Църквата и нейното единство, отнася се с презрение към оценката „достоен – недостоен” и призовава, отвръщайки на „любовта с любов”, християните да се причащават ежедневно „с весело и чисто сърце” (вж. Деян. 2:46).

През 1998 или в началото 1999 г. в саратовския вестник „Благовест” бяха публикувани писмата на о. Николай Генералов за честото причащение. След като ги прочели, младите обитателки на един от женските манастири започнали да искат от старшите сестри разрешение да се причащават на всяка Литургия. Понеже се познаваме, обърнаха се към мен да напиша какво мисля по въпроса. Отговорих им с писмо, в което накратко се повтарят мислите от писмото ми до студента. Спрях се по-подробно на каноническите правила по този въпрос. В писмото си до монахините се позовах на един сборник, съставен от о. Иоан Крестянкин, където св. Теофан Затворник съветва една монахиня да се причащава не повече от шест пъти в годината, за да не загуби благоговението към това велико тайнство. Съзвучно с горното бе и казаното от един вярващ човек по повод ежедневното причащение: „Така не бива! Празник, който се празнува всеки ден, се превръща в делник”.

Виждайки, че вълните на шмемановата епидемия са готови да залеят нашето тихо градче, реших да се върна към тази тема, още повече че полемиката по повод моето писмо до монахините дава възможност да се прояви вредоносната същност на изказванията на поддръжниците на шмемановото свръхчесто причащение.

Писмо до монахините:

До всечестната майка игумения и сестрите на обителта!

В изпълнение на Вашето желание пиша какво мисля за изпратените от Вас писма на о. Николай Генералов относно честото причастие.

Смятам, че няма да се изненадате, когато ви кажа, че се отнасям към тях рязко отрицателно. Главното, което не ми харесва там, е осъждането на изработената в Православната Църква практика на говеенето, тоест усърдната подготовка за приемането на Светите Христови Тайни, състояща се в усилване на поста и молитвата, в изпитването на своята съвест и завършваща с Тайнството Изповед. Отец Николай съвсем справедливо отбелязва, че както и да се готвиш, никога няма да бъдеш достоен за тази велика Светиня, но прави лъжливия извод, че затова не трябва и да се готвиш. Напълно разбираемо е, че ако Царят пожелае да влезе в дома на нищия, Той ще види неговата нищета. И нищият разбира това. Но се старае да направи всичко възможно: и пода да измие, и праха да обере, и паяжините да махне, и покривка на масата да постели, пък била тя износена и на петна. Иначе рискува да си навлече гнева на Високия Гост.

За това, как този гняв се проявява в реалния живот, говори св. ап. Павел: Затова, който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня.  Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне” (1 Кор. 11:27–29). Осъждането, за което говори апостола е вечно, но има и временни последствия: „Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста” (1 Кор. 11:30).

Този стих от посланието неочаквано бе илюстриран със случка от съвременния живот. Имам пред вид напечатаната във вестник „Православная Москва” (№ 39–42, декември 1998 г.) статия „Чашата крепи света” по случай стогодишнината от рождението на архим. Таврион (Батозки). В нея се разказва следното:

„Мнозина, които живели известно време в обителта (при о. Таврион – прот. В. П.) пожелали и в света да живеят по същия начин, не разбирайки, че за това трябва много да се потрудят, а и то не е дадено на всички. За известно време просъществувал един кръг от млади хора, които решили да се причащават ежедневно в света. Сподобили се с такава възможност, като се договорили с познат свещеник. Скоро били нападнати от такива изкушения, каквито изобщо не очаквали. Всички се разболели, а техният лидер полудял и попаднал в болница.  Били разхвърляни на разни страни, един от тях даже се отрекъл от Христа” (4-та колонка долу).

Както виждаме, до смъртни случаи като при коринтяните не се стигнало, но общо взето картината е подобна…

Схиархимандрит Андроник (Лукаш) казва: „Тези, които се причащават всеки ден, са хора в прелест. Така не трябва, това е от лукавия. Трябва да се причащават само един път в месеца. Необходима е подготовка преди Причастие, да се отсича своеволието, за да бъде Причастието за спасение, а не за осъждане. Всеки ден може да се причащава схимник, болен монах, дежурен свещеник”**. А старецът архим. Иоан Крестянкин се позовава на св. Теофан Затворник, който издал сборника „Настолна книга за монашестващи и миряни” (Псково-Печерский м-рь, 1998), където събрал наставления от различни личности с висок духовен живот и където в предговора пише: „Въпросите към мен като пастир бяха много и към пастира-монах не бяха по-малко. А отговорите в писанията на отците бяха проверени в моя дълъг монашески живот чрез личния опит и опита на други. И ето че сега искам да оставя този сборник като завет-назидание и практическо ръководство на монасите и миряните, на всички в чиито сърца гори любовта към тайнствения монашески живот в Бога” (с. 3). Приведеното от о. Иоан в тази книга писмо на св. Теофан е написано до една монахиня три седмици преди неговата смърт. Ето го:

„Божията милост да е с Вас! Започвайки говеенето през този пост, Вие пишете, че сте недоволна от своето говеене, макар да обичате да говеете и да желаете по-често да извършвате това дело на християнското благочестие. Тъй като не казвате от какво точно сте недоволна, то аз нищо няма да кажа за това, … само ще добавя: старайте се да извършвате говеенето така, че то да Ви удовлетворява. Можете да попитате своя духовник как да поправите своето говеене. Що се касае до Чашата, то не трябва да зачестявате, защото честотата отнема не малка част от благоговението към това велико дело, … имам пред вид говеенето и причащението. Струва ми се, вече Ви писах, че е достатъчно да поговеете и да се причастите през всеки от четирите поста. А в постите преди Пасха и преди Рождество по два пъти, ... а повече не търсете” (с. 341–342).

* * *

В разгорялата се в Интернет полемика, свързана с „Писмото до монахините” относно призивите за възвръщане към живота на древната Църква от първите векове и отхвърлянето по този начин на цялата по-късна литургическа практика на Православната Църква, много точно бе отбелязано, че „това е обновленчество и модернизъм. Ако отхвърляте по-късните наслоения, то вие отхвърляте благодатната кора на църковния дъб, оголвайки го до размерите на млада липичка в угода на вашата представа за младо дръвче. Можете да се оправдавате, както намерите за добре, но това деяние има антицърковен характер. Защото тази кора е плод на благодатното действие на Светия Дух, Който постоянно пребивава в Църквата, а не я е напуснал, отивайки в постоянно откриваните отново и отново папируси от апостолския век”.

От полемиката по повод моето „Писмо” накратко ще изтъкна основните погрешни мнения. Вярно е, че на тях вече им бе даден отговор в писмото ми до студента, но нали „повторението е майка на знанието” и „капката дълбае камъка не със сила, а с честота и постоянство”.

1. Моите опоненти твърдят: „Що се отнася до „Православното изповедание” на митр. Петър Могила, то е проникнато от силно латинско влияние”. Къса фраза, но пък достатъчна, за да посее недоверие към „Православното изповедание” и повлияния от него катехизис на св. Филарет Московски. На практика обаче, „Православното изповедание” е съставено от киевските богослови – борци срещу католицизма, преминало е сериозна редакция от гръцки богослови, и е обсъдено на гръко-киевския Събор в Яш, а на 11 май 1643 г. е подписано от Константинополския, Александрийския, Антиохийския и Иерусалимския патриарси. Впоследствие то е подложено на сериозно проучване в Москва, където се отнасяли с подозрение към гърците и особено към киевчани, заради техните – често въображаеми – симпатии към латиняните. Освен това и в дониконовска Русия се причащавали по правилото, прието след „Православното изповедание”. Така че, съборният разум на пълнотата на Православната Църква признал за необходимо „стремящите се към благоговеен живот да се изповядват пред духовния си отец и да се причащават с Тялото и Кръвта Христови четири пъти в годината или всеки месец, а всички задължително веднъж в годината”. Това правило никой не е отменял! Да се отстъпва от него е допустимо само по икономия (снизхождение към немощта) и по изключение, а да се въвежда като правило по-често причащение, без съборно решение, е недопустима дързост!

В „Православното изповедание” на митр. Петър Могила се казва: „Древните християни се причащавали всеки неделен ден; но днес малцина имат такава чистота на живота, за да могат винаги да пристъпват към това велико Тайнство. Църквата с майчински грижовен глас увещава стремящите се към благоговеен живот да се изповядват пред духовния си отец и да се причащават с Тялото и Кръвта Христови четири пъти в годината или всеки месец, а всички задължително веднъж в годината” (вж. „Православно изповедание”, Ч. 1, въпрос 90).

2. Въпросът за честотата на причащението е решен отдавна от цялата Църква. Но нашите младостарци, считайки себе си равни, ако не на св. Иоан Кронщадски, то поне на о. Иоан Крестянкин, имат дързостта да решават този въпрос по собствено усмотрение и диктаторски да налагат своето решение на енориашите.

В спора за това, колко често трябва да се причащаваме, полемиката стигна до предела на абсурда. Веднъж на две седмици, веднъж на седмица, всеки ден! При това без никаква нужда от говеене, пост и каквато и да било подготовка.

Да погледнем, как православните полемисти тълкуват Осмо и Девето апостолски правила. Опонентите считат, че тези правила „говорят точно за това, че не трябва да напускаш евхаристийното събрание, без да се причастиш”. Е какво пък, да приведем тогава правилата в точния синодален превод. Осмото апостолско правило гласи: „Епископ, презвитер или дякон, или някой от свещения чин, който не се причасти при извършване на приношението, да представи причината и ако е уважителна, нека бъде извинен, а ако не представи причина, да бъде отлъчен от църковно общение като такъв, който е причинил вреда на народа и е навел подозрение върху тоя, който е извършил приношението, като че го е извършвал неправилно”.

Не бива да забравяме, че в онези времена евхаристийните молитви се извършвали импровизирано, поради което и възникнала тази каноническа норма – членовете на клира, причащавайки се, да свидетелстват пред народа, че тайнството е извършено правилно.

А ето и Деветото апостолско правило: „Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат писанието, но не достояват на молитва и свето причастие до края, като такива, които произвеждат безчиние в църквата”. Изглежда и тогава имало книжници-интелигенти, които подобно на атиняните искали да чуят нещо ново (вж. Деян. 17:21 и нататък). Те идвали в църква да чуят четенето от Свещ. Писание и съответното поучение, след което се разотивали, обсъждайки красноречието на проповедника, не считайки за задължително да присъстват на общата молитва до края. Правилото осъжда такива като причиняващи безредие.

Както виждаме обаче, по въпроса за причащението съществува разделение между клириците и миряните. Ако Осмото правило задължава първите (клириците) да се причастят, като това става не за лично спасение и не за „актуализация” на единството, а поради практическа нужда, за да се докаже правилността на извършване на тайнството, то Деветото правило, (както и да го тълкуват проповедниците на свръхчестото причащение), задължава миряните да присъстват на Литургията до края. Ако би било необходимо да бъдат задължени да се причащават всички присъстващи – и свещеници и миряни – би било достатъчно и едно правило, предявяващо еднакво изискване, както към клириците, така и към миряните. Трябва да отбележим, че когато каноническите правила противоречат на възгледите на почитателите на Шмеман, без да се двоумят, те ги обявяват за „по-късни наслоения”, противоречащи на „апостолското предание”. И тъй, съвременните неофити доста своеволно тълкуват и Свещеното Писание, и каноните, и творенията на отците и учителите на Църквата, което води до печални последствия.

Прот. Ал. Шмеман и днешните му последователи смятат, че моят стремеж към лично спасение и усърдна подготовка преди причащение, е дело второстепенно, а може би и ненужно, защото, все едно, достоен няма да станеш. А главното е „актуализацията” (по-просто казано – демонстрацията) на единството с Църквата, от което аз отпадам, ако днес не се причастя заедно с всички. При това не е толкова важно да постиш усърдно, да се молиш, да стоиш на службите, да изпитваш себе си, достоен ли си или недостоен. Всичко това били „по-късни наслоения” и древната Църква не ги е познавала. От такива схващания произлиза разцърковяване, подобно на това, което е предизвикал Лутер и останалите протестанти. Такива възгледи правят ненужна и цялата светоотеческа литература: Добротолюбието, авва Доротей, Игнатий Брянчанинов, Теофан Затворник – цялата тази изстрадана през вековете школа за борба с греха.

3. Необходимо е да разгледаме и още едно погрешно становище: „Посещението на Литургията няма смисъл, ако не се причащаваш”, и че обикновеното присъствие на Литургията, без причащаване, е просто „нонсенс”. Готов съм да се съглася, че „посещението” на Литургията и „обикновеното присъствие” на нея е „нонсенс”. Но ние идваме на Литургия и въобще на служба, за да се молим. Интересно, как биха се отнесли проповедниците на свръхчестото причастие, ако ги поканят на молебен с акатист на св. Николай Чудотворец? Тъй че, думите им, че общественото богослужение има за единствена цел причащението, прави ненужни Всенощните бдения с техните литии, полиелеи, стихири и канони, а също и кръстните ходове, поклонението на мощите, поклонението по свети места, тоест в духа на протестантизма те обедняват многоцветния живот на Църквата.

Но ще кажат, „ние нямаме предвид това, а говорим за Литургията в собствен смисъл”. Тогава питаме: „Идвайки на Литургия, ще запишете ли имена за поменаване за здраве и за упокой? А ако ще записвате, това какво отношение има към причащението?” Съвсем ясно е, че Литургията има много по-широк смисъл от едното само причащение. На литургията ние изповядваме своята вяра и единството си в нея (за тази цел служи в частност молитвата за Първоиерарха и местния архиерей, защото ако отидете в чужд град в непозната църква, като чуете името на Светейшия Патриарх Алексий, вие спокойно можете да се молите в нея). Литургията съдържа и поучение в истините на вярата и молитва в цялото й многообразие: славословие («Тебе поем, тебе благословим»), благодарение («Тебе благодарим») и различни по рода си просби («и молим Ти се, Боже наш»). Молим се за себе си („прошка на нашите грехове и прегрешения от Господа да просим”), за другите хора („за плаващите, пътешестващите, болните, страдащите, пленените…”). Център на Св. Литургия се явява преложението (пресъществяването) на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови, и това е единственото неповторяемо свещенодействие по време на Литургията, а всичко останало, включително и причащението, може да стане и извън Литургията. И ако по време на Литургията, до навлизането в главната й част свещеникът бъде повикан да причасти умиращ, той трябва да се разпореди да се пеят псалми, докато отсъства, да прекъсне временно службата и спешно да отиде да причасти умиращия. В дадения случай това действие има ясно изразен частен характер (свещеникът отива на треба, тоест на богослужение, извършвано по искане на частно лице), което от гледна точка на о. Александър Шмеман се явява поругаване на „тайнството на събранието”.

Така че не са прави привържениците на свръхчестото причащение. За нас има много съществен смисъл да участваме в Литургията, дори и да не се готвим да се причастим по време на извършването й.

4. Сега за книгата на преп. Никодим Светогорец и Макарий Коринтски „За честото причащение”. Тя бе приета с възторг, като ярко оправдание на съвременната практика за често причащение. Като главно нейно качество се приема това, че е писана от свети люде и всички противници трябва да замълчат. Имаме обаче някои възражения. Има много канонизирани светии, които никак не могат да бъдат причислени към привържениците на честото причащение. За отбелязване е, че учениците на преп. Паисий Величковски, в числото на които се опитвал да попадне и Никодим Светогорец, донесли в Русия Филаретовото правило, за което свидетелства практиката на основните центрове на монашеството, възникнали под тяхно влияние: Оптинската и Глинската пустини. Знае се, че старецът Макарий Оптински не можел да служи и се причащавал по правилата на схимниците веднъж в месеца, също както и глинските схимници по свидетелството на о. Серафим Романцов. (Вж. напр. Жизнеописание оптинского старца иеросх. Макария. М.: Отчий дом, 1997. С. 58).

На дивеевските сестри преп. Серафим Саровски наредил без отклонение да се изповядват и причащават във всички пости, както и на дванадесетте големи празници. Получава се доста често – от 13 до 16 пъти в годината. На този факт много обичат да се позовават привържениците на честото причащение, без обаче да си направят труда поне внимателно да прочетат (не говорим да изпълняват) „Устава на Серафимо-Дивеевската девическа обител”: „преподобни Серафим дал всекидневно правило, преподадено му от Св. Богородица” (Канонник. М.: Издание Московской Патриархии, 1986. С. 589). Ако го изучим внимателно, ще видим, че това е ежедневна непрестанна молитва, лична и общоманастирска, и като венец на тези трудове, е дадено правилото за причащение. Това правило е дадено за монашеска девическа обител, а не за миряни.

Струва си до отбележим и една странност. Авторите на книгата „За честото причащение” са двама, ако не и трима (виж предговора), а повествованието, (с изключение на възраженията), се води от първо лице. Значи авторът на книгата е един! Надявам се, че това не е св. Никодим Светогорец ***. Както е видно от неговото жизнеописание, към него не е имало никакви претенции от страна на свещеноначалието. Явно, за разлика от втория автор, той не е излязъл извън границите на послушанието към началстващите в Църквата, което явно е вина обаче на неговия съавтор. Макарий Коринтски въстанал против свещеноначалието, (за което бил подложен на наказание), по два въпроса. Първият, (струва ми се втори по време), е въпросът за честото причащение. Мисля, че всичко написано по-горе показва правотата на свещеноначалието по този въпрос. Вторият въпрос е за забрана на заупокойното поменаване във възкресния ден и той породил движението на коливадите. (Коливади са тези, които забранявали да се прави „коливо” в неделя, тоест да се извършва заупокойна служба.) Разбира се, по-удобно е, когато има служба в събота, именно на нея да се поменават починалите. Но какво да прави свещеникът, ако се грижи за няколко храма? Ако в даден храм служи само в неделя, той ще трябва да служи не само Литургия, но и молебени и панихиди. А и сега на Литургията по време на проскомидията тайно, а в древност и гласно, в най-важния момент от Литургията се поменават живи и починали, и Уставът не прави никакви изключения за неделния ден. Главното е, че коливадите неправилно гледат на смъртта като на нещо мрачно. Смъртта е радостно (в крайна сметка) събитие – преход от скърби към радост.

Сега за самата книга. Не си струва да я разглеждаме цялата. Достатъчно е да прочетем първия пункт, където се доказва, че Господ Иисус Христос е заповядал да се причащаваме ежедневно. Авторът привежда съответните текстове и ги тълкува, насилвайки текста. Всъщност, ако Господ би желал да установи ежедневно причащение, защо Той Самият не е причащавал Своите ученици ежедневно, а е направил това само веднъж, преди раздялата Си с тях? И от думите на Спасителя за причастието не става ясно (вж. Иоан. 6:30 до края на главата), един път в живота ли трябва да се причастим, както е при кръщението, или всяка година по веднъж, или всеки ден. По този въпрос Той е предоставил пълна свобода на Своята Църква. И по-нататък в своето изложение книгата е объркана, често сама си противоречи и съвсем произволно тълкува привежданите текстове. Но при все това тя е много далеч от лекомислието на нашите полемисти и от техните послабления в делото по подготовката преди причащението.  Нека сравним: в книгата е казано (в края на осмото възражение): „Пристъпващият към Светите Тайни със страх и с трепет, и с изповед (на други места в книгата се казва, че с ежедневна изповед човек се научава да проследява и отразява и най-тънките греховни прилози), и с умиление получава прошка, а пристъпващият без страх и с пренебрежение - получава наказание. Така не само не му се дава прошка на греховете, но напротив, дяволът получава още по-сигурен достъп до него”. А нашите полемисти изобщо са забравили за дявола, като че ли него го няма и без страх прибавят всякакви послабления с пълно пренебрежение към правилата на Църквата. Някои дори говорят за съпружеското общение и ритуалната женска нечистота, че „от гледна точка на апостолското предание такива неща не се явяват препятствие за приемане на Светите Тайни”! И още: „Ако причастието е всяка неделя, уместна ли е всеки път подробна частна изповед”, също, че „Задължителният тридневен пост при еженеделното причащение е много тежко бреме”! Оттук е ясно, че истинската цел на пропагандата на свръхчестото причастие, е да отслаби, а после и съвсем да унищожи всякаква подготовка преди причащението със Светите Христови Тайни. А книгата „За честото причастие” се приема с възторг, само защото с нейна помощ става възможно повърхностният читател да бъде отклонен по пътя на пренебрежението от подвига на личното спасение и безстрашието пред Св. Тайни!

Но, слава Богу, въпросът за практиката на еженеделното причащение на миряните привлече вниманието на свещеноначалието на Руската Православна Църква. Светейшият патриарх Алексий II явно не одобрява тази практика. Ето какво казва той: „Някои свещеници, особено от младите, изискват от своите енориаши да се причащават, колкото се може по-често, не по-рядко от веднъж седмично. На плахите възражения от страна на вярващите, че е твърде трудно достойно да се готвиш за еженеделно приемане на Светите Тайни, такива свещеници отвръщат, че поемат цялата отговорност върху себе си. В резултат на това се загубват свойствените за православните хора благоговение и страх Божий пред светото Причастие. То се превръща в нещо привично, обикновено, делнично” (Из обръщението на Светейшия патриарх Алексий II на Епархийското събрание, проведено в Москва на 21 декември 2005 г., раздел: „За вътрешните проблеми в организацията на енорийския живот”).

В заключение бих желал да поясня, защо така често употребявам местоимението „аз”. Това е, защото смятам за неправилно, когато отделно взет свещеник дръзва да говори от името на Църквата. Чрез всичко написано дотук, аз представям пред съда на Църквата изстрадания от мен възглед по отношение на съвременната проповед за свръхчестото причащение.

Послепис: Тук прозвуча и прескъпото за мен слово на светия старец Иоан Крестянкин. Малко преди праведната кончина на о. Иоан, а по-точно на 5 октомври 2005 г., аз бях в неговата килия, носейки му тази статия, за да се запознае с нея. Татяна Сергеевна Смирнова, която се грижеше за него, му я прочете. Той я одобри и каза, че тази статия трябва обезателно да се издаде. Така че тази публикация е същевременно и изпълнение на предсмъртната воля на архим. Иоан Крестянкин.

<< предишна

„Благодатный огонь”

Превод: свещ. Божидар Главев

* „Какво нещастие за нас, ако не можем да различим разбойника от лекаря!”, св. Иоан Златоуст, Беседи върху Посланието до Галатяните, гл. 1.

** Схиархимандрит Иоанн Маслов. Глинская Пустынь. М., 1994. С. 467.

*** В основата на книгата е залегнал трактатът на католическия автор Мигел де Молино.— бел. ред. „БО”.