Възможно е да е имало разногласия между различните богослови сред светиите, но е немислимо да си представим някой от тях да дава такава оценка на Православието като цяло, както това прави Шмеман. Ето защо ние можем и сме длъжни да оценяваме книгите на Шмеман като погрешни, не само в някои частни мнения изразени в тях, а като цялостно явление. Явление, което не може да се нарече иначе, освен сурогатно политизирано „християнство”. То агресивно се опитва да подмени традицията, в която чрез аскетиката и въобще чрез навлизане в Преданието, е единствено възможно постигането на богообщението; да я подмени с една чувственост, на която понякога дори може да се даде висока оценка като „културно” явление. Но не и когато това явление нарекат християнство и когато с него подменят аскетиката, защото то е лъжехристиянство и лъжлива чувствена аскетика, в която вместо Бог присъства лъжлив образ за Бога, и вместо истинската любов - лъжлива чувствена любов.

И Шмеман винаги се опитва някак горделиво да се постави над конфликта, да даде най-обективното мнение. До какви абсурдни текстове може да доведе това желание, продиктувано от едната гордост, съдете сами:

Една любима тема за Шмеман бил проблемът с хомосексуализма. „Хомосексуализмът. Въпросът, в края на краищата, съвсем не е в това, „естествен” ли е той или „противоестествен”, тъй като този въпрос навярно е неприложим изобщо към „падналото естество”, в което – там е и целият проблем - всичко е извратено, всичко в някаква степен е станало „противоестествено”.  Естествено ли е човек да отдава целия себе си за пари, или за Русия, или за каквото се случи? ... Хомосексуализмът е само едно особено трагично проявление на това „жило в плътта”, което измъчва всеки човек, но по различен начин. В падналия свят нищо не може да се „нормализира”, но всичко може да се спаси.”

Светите отци са правили ясна разлика между естествени и противоестествени грехове, като разбира се, са отбелязвали при това, че вторите са по-лоши от първите. А „богословът” Шмеман преспокойно поставя в един кюп извратения тип, предлагащ, извинете, своя задник и воинът, жертващ живота си за Родината. И едното, и другото, по неговите думи е противоестествено...

„Но, АКО хомосексуализмът е „девиация”, „извратеност” (всичките думи са в кавички! – бел. И. Д.), то откъде се появява той, как възниква и защо изглежда НЕИЗЛЕЧИМ (любимият тезис на „гей-активистите” – бел. И. Д.)? Аз не познавам научните теории в това отношение, предполагам, че всички те свеждат този проблем или към биологията, или към обществото, т.е. търсят външната причина. Струва ми се, че коренът тук, въпреки всичко, е духовен: това е коренната двусмисленост на всичко в падналото творение, „превратността”. Една „ненормалност” поражда друга в този свят на криви огледала. В дадения случай имаме ненормалност, ПАДНАЛОСТ НА СЕМЕЙСТВОТО, падналост на самия ОБРАЗ НА ЧОВЕШКИЯ ПОЛ, т.е. отношението между мъжкия и женския. По-нататък – падналост на МАЙЧИНСТВОТО, и в края на краищата падналост на САМАТА ЛЮБОВ в телесното й, и следователно, в половото й изражение … в нея никога няма истинско, несъмнено величие, макар да има ИСТИНСКА И НЕСЪМНЕНА ИЗТЪНЧЕНОСТ ... Обаче чрез нас „нормалните”, чрез нас, „християните”, не проблясва Христос. Прави в отхвърлянето на отклоненията, ние сме безсилни в утвърждаването и в свидетелството. На отклонение като еврейството ние отговаряме с антисемитизъм, на отклонение като хомосексуализма – с ЖИВОТИНСКА, биологическа НЕНАВИСТ.”

Как ви се струва този откъс? „Неизлечимият” хомосексуализъм, за който пише о. Александър Шмеман, е лъжа, която пряко противоречи на Свещеното Писание и е несъвместима със сотириологията: „Не се лъжете: нито блудници, ни идолослужители, ни прелюбодейци, нито малакийци, ни мъжеложници, нито крадци, ни користолюбци, ни пияници, нито хулители, ни грабители няма да наследят царството Божие. И такива бяхте някои от вас; но се умихте, но се осветихте, но се оправдахте в името на Господа нашего Иисуса Христа и чрез Духа на нашия Бог” (1 Кор. 6:9-11). Ако признаем някои пороци за неизлечими, то и жертвата на Спасителя се оказва като че ли „непълна” и излиза, че не могат да се спасят всички.

На едно ниво с извратените са поставени семейството, майчинството, любовта в нейната полова изява. Първото, което бие на очи е, че Шмеман директно противоречи на Свещеното Писание: „Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло - чисто; а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог” (Евр. 13:4). Църквата никога не е говорила за греховност и падналост на семейството и брака. Напротив, тя го е благословила  с прекрасния чин на венчанието, което призовава към раждането на деца, към майчинството. Самият Бог не понася хомосексуалистите, дори запалил техните два града, което е безпрецедентен случай в Писанието. Нима и у Него е имало „животинска ненавист”, както пише Шмеман? Или това все пак е праведен гняв, както пишат светите отци?

Едно от свойствата на Бога, както ни учи апофатическото богословие е неизменността. А ето, за нашия враг е характерна именно изменчивостта. Благочестивите народи, пребиваващи в синергия с Твореца, постъпвали мъдро, като дълго време съхранявали своите държави, бит и социални структури неизменни. И това било много хубаво. Например, при масовите преселения от селата в градовете, при разпадането на семейството, дори и с въвеждането на нови норми в облеклото, възможността хората да се заразят с пороци, неимоверно нараства. Напротив, народите, заразили се от различни ереси, разколи, внушени от бесовете, през цялото време променяли и едно, и друго, и трето. И отивали от лошо към по-лошо. Една от причините за справедливата неприязън на народите по света към Америка се състои в това число и в нейната изменчивост, към която изпитват инстинктивна неприязън много традиционно настроени хора. А ето че Шмеман - този фанатичен привърженик на американския начин на живот - обичал САЩ именно за това: „Удивителна е тази всеобща ненавист към Америка. Тя действително е ирационална (ами да, как да не обичат Америка избиваните от нея иракчани! Те би трябвало да целуват своите окупатори, дори и когато онези стрелят в тях! – бел. И. Д.). Америка е нещо различно по отношение на всичко останало в света ... Тя предлага „промяната” като начин на живот. През цялото време всичко е под въпрос, всичко престава да бъде стабилно, самоочевидно, и поради това „успокоително”.

„Всяка промяна в ситуацията, т.е. самата история, е извиквала и извиква у православните крайно негативна реакция, състояща се по същество в отричане на промяната, в разпознаването й като „зло”, като изкушение и демоничен натиск, - пише о. Александър. Но това съвсем не е вярност към вярата ... Православният свят отдавна е престанал да живее по догматите и да се интересува от това „съдържание” на вярата. Ето това е именно отрицанието на промяната като категория, присъща на живота”. „Тъй като този свят неизбежно и дори радикално се променял, то като първи симптом на кризата, трябва да се признае, че е дълбоката шизофрения, която постепенно навлиза в православната психика, животът в нереален, несъществуващ свят”.

Ако този богослов беше прекарал известно време в съвременна Русия, то той би се убедил, че именно здравият консерватизъм на Църквата  привлича най-много хората към нея, че в света на вечните промени, голяма част от които са към по-лошо, стабилността е едно от най-ценните качества. И между другото, най-ефективното и по-доброто от всякакви политтехнологии. И всичко, което е причастно към Църквата, което се въцърковява, става по-дълговечно. Средно статистическото църковно семейство е много по-здраво от нецърковното, държавата, която сътрудничи с Църквата, става по-силна, дори църковните хора обикновено живеят по-дълго от светските, те по-малко се поддават на пороците и мерзките нрави на този свят. Църквата не е в миналото, както твърди о. Шмеман. Тя е над времето, доказателство за което е и настоящото мощно църковно възраждане, което е истинско второ Кръщение за Русия. Колкото до това, че Православието уж вече станало неистинско, както обичат да говорят поклонниците на Шмеман, че и някои ултраконсерватори, това също не е вярно. То си е съвсем истинско, както са и истински потта и мазолите по ръцете на самоотвержените строители на хиляди храмове, както са и истински молитвите на подвизаващите се във фургони и студени бараки монаси, както са и истински децата, които се раждат в многодетните църковни семейства.

Промените като самоцел не вдъхновяват никого.  Но точно чувството за реалност не достига на самия Шмеман. Да прекарваш цялото си време под хипнозата на кутията на телевизора, показващ преимуществата на западния начин на живот, да се присмиваш над светиите с техните „диети”, обгърнат от тютюнев дим, пушейки цигара след цигара ... Само при такъв начин на живот могат да се напишат тези мизантропски „Дневници”. Добре, че не е написал „Материализъм и емпириокритицизъм”...

Той и сам от време на време е съзнавал, че е възможно да е допуснал грешка, ставайки свещеник. „Станах свещеник на 25 години, защото за мен беше очевидно, (без никакво замисляне, задълбочаване и проверка – И. Д.), че нищо не ми беше по-интересно на света. За това мечтаех, именно мечтаех на чина в лицея, на танцовите забави, почти винаги то беше за мен „другобитие”, съкровена тайна на моето сърце. А сега се чувствам – често при това! - като онзи Чеховски герой, който в името на някакво „високо дело”, (революция, борба за свобода), станал лакей, за да следи някого, да научи нещо си, с една дума – да служи, и постепенно, не че се разочаровал от това „служение”, но някак си изпаднал от него. Усетил го като нещо непотребно, неистинско и започнал да го привлича обикновеният, по-прост живот. И ето че и аз имам същото чувство, че живея в една непрекъсната „риторика”, в една изкуственост ... Че с всичко това се прикрива всъщност всичката онази дребнавост, самолюбие и т.н., където цялото това усещане става още по-силно, защото през цялото време се представя като служение.”

Уви, в книгите се очертава образът на обикновения мизантроп, не възлюбил делото, на което бил длъжен да служи. Особено забавна е мотивацията на младия човек, комуто на танците се струвало, че да бъдеш свещеник е далеч по-интересно. Обикновено всички си припомнят, че е имало призив от Бога, любов към хората ... А тук – сторило му се „интересно”. После пък не било „интересно”! Понятно защо – това не са танци, а тежко служение.

Нека приведем мнението на авторитетни свещеници и богослови. Протоиерей Владимир Правдолюбов пише:

„Отец Шмеман би трябвало не да лекува неизлечимо болната, а да потърси „здравата” Църква, и при това да я търси не някъде по пътя от съвременността към древността, а сред наличните в съвременния живот християнски изповедания. Ръководна нишка в търсенето трябва да бъдат думите на Спасителя „по плодовете им ще ги познаете” (Мат. 7:16–20). Църквата, към която ние с теб имаме щастието да принадлежим, в своя най-порицаван синодален период, още в началото му дала цял сонм чудотворци-светители (моят дядо прот. Анатолий Правдолюбов бил свидетел на откриването на мощите на един от тях – св. Теодосий Черниговски – и сам е виждал чудесата, произхождащи от него), в средата на синодалния период имаме цял сонм от подвижници на благочестието во главе с преп. Серафим; в края пък – велико множество мъченици и в същото време Църквата възпитавала своите редови членове така, че цял свят се удивлявал на нравствената висота на руската интелигенция и на простия селски руски човек. Ето това е нашата опора! И при несъответствие на нашите възгледи с нейната практика, трябва да променяме не практиката, а възгледите си.”*

„Изискването за задължителна изповед преди причастие, изповедта, която о. Шмеман с кощунствена ирония именува „своего рода билет за причащението” (с. 302), е най-точното изпълнение на изискването на св. Иоан Златоуст, който счита за необходимо пристъпващият към св. Причастие, (както впрочем и непристъпващият) да имат страх Божий, благоговение и сърдечно съкрушение. Съкрушение не на думи, а истинско, което както ще видим по-нататък, се придобива с доста труд. Тоест по същество, изискванията на св. Иоан Златоуст, това са нашите съвременни (филаретовски и теофановски) изисквания.”**

„Не бива да следваш о. Шмеман! Първо – за причащението. Прот. Ал. Шмеман решава въпроса в протестантски дух: всички сме грешни, всички сме недостойни, а Бог приема всички ни, прощава ни и ни прави достойни. <...> О. Шмеман призовава всички, без каквито и да било ограничения, да се причащават, а св. Иоан Златоуст, следвайки св. ап. Павел, съветва да изпитваме себе си и да не пристъпваме към Св. Причастие дори тогава, когато имаме порочни помисли, да не говорим за дела. <…> Шмемановите заблуди не могат да погубят Църквата. Те биха могли само да откъснат от нея формално принадлежащи хора, които са се увлекли от неговото учение.”***

<< предишна || следваща >> 

„Благодатный Огонь”

Превод: Светла Георгиева

* Истинският смисъл на съвременната проповед за свръхчестото причастие - част 1

** Истинският смисъл на съвременната проповед за свръхчестото причастие – част 2

*** Истинският смисъл на съвременната проповед за свръхчестото причастие – част 3