Шмеман изразява недоволство, че у православните „в Америка е налице редукция на Православието до икони, всякакво там „древно” пение и всички онези „атонски” книги за духовен живот”.

Атон винаги се е смятал и се смята за опора на Православното монашество. Който е бил на Атон, той за цял живот ще пази в сърцето си спомена и образа на тази монашеска държава – жребият на Пресвета Богородица. Шмеман явно се дразни от Атон и счита изучаването на многовековния опит на атонското монашество за подмяна на духовния живот. Той е огорчен от това, че в последно време, като че в противовес на всеобщото осветскостяване, християните започнаха повече да ценят старинните икони и древните напеви, като по този начин се стараят поне отчасти да възвърнат изгубената духовност и характерните й форми. Протопрезвитерът скърби, че хората по-охотно четат книгите на атонските старци, отколкото написаните от него самия или от другите богослови от Парижката школа. Отговорът е прост: атонските книги са написани от непосредствения опит на самите подвижници, притежават вътрешна сила и достоверност, притежават онази правда, която човешкото сърце усеща. Тази правда не могат да заменят скитанията на рационалисти, софиолози и всякакъв род модернисти из тъмните философски лабиринти, където разумът е оставен на собствените си сили и все повече се отдалечава от Православието.

Нататък той продължава: „Тържествува „византинизмът”, но без присъщия му космически обхват”. Шмеман не обяснява какво разбира под „византинизъм”. Във Византия е бил съставен и установен литургическият чин и богослужебният устав. Тримата велики кападокийци и св. Иоан Златоуст са били византийци. Светителите Атанасий и Кирил Александрийски, преп. Максим Изповедник, св. Григорий Палама също принадлежат към византийското богословие. Не бива да забравяме, че Византия е представлявала не нация, а конгломерат от много народи и в това отношение византинизмът е бил явление не само с „космически обхват”, както признава Шмеман, но и в религиозен съборен план. Възможно е под византинизъм Шмеман да подразбира лъжемесианските претенции, граничещи с провинциализъм и национализъм. Но това не е византинизъм, а антивизантинизъм.

Нататък Шмеман пише: „За мен е много знаменателно, че навсякъде, където тази линия (монашеската – А. Р.) тържествува, някак си се губи Евхаристията, причастието...”.
Нима монашеството страни от Евхаристията? Между другото именно монашеската традиция изисква често причащение, но при условието на строга подготовка към приемането на това най-висше Тайнство. В някои манастири, (например в Студийския), ежедневното причащение е било правило. Шмеман стига дотам да твърди, че: „Монашеската линия, колкото и странно да звучи „осветскостява” Църквата, и сега трябва да напускаме не само света, но и Църквата”.

Какво значи, че трябва да се напуска Църквата? Църквата, която се управлява от монаси-епископи, която служи по устави, съставени в манастирите, която изповядва догмати, приети на вселенските събори, където решаващ глас имали същите тези епископи-монаси? Къде да се отиде след напускането? Където ни видят очите или в обятията на модернистите – Шмеман не уточнява.

В своята неприязън към монашеството Шмеман отчасти копира Вл. Соловьов, който смятал монашеството за духовен егоцентризъм, отклоняване от дълга да се служи на ближните и в частни беседи наричал монасите тунеядци. Шмеман не търси унищожаването на монашеството като институция, но иска да види ново, свободно, розово, модернистично монашество, нещо подобно на „усмихнатия комсомол”.

После Шмеман пише: „Младите богослови в Сърбия почти без изключения пишат дисертации за паламизма и споровете от XIV век и за всякакви dii minores (в случая - незначителни подробности, бел. прев.) на това движение”.

Католическият Рим, лутеранският Аугсбург и калвиниският Цюрих имат едно общо помежду си – антипаламизма. Духовният упадък на Европа и буреносните облаци на Запада са способствали за определена преориентация на Балканите и младите сръбски богослови все повече започнали да обръщат поглед към своето минало, към съкровищата на Православието и се опитвали да ги осмислят. Но паламизмът, това не е само исихазмът, за който нравствено право да говорят имат онези, които пребивават в безмълвие и се занимават с Иисусова молитва под ръководството на опитни наставници. Паламизмът е също и богословие, при това последната дума на Източното богословие. Паламизмът е прокарал най-дълбоката черта между Православието и католицизма в областта на мистиката. Трябва да се каже, че въпросът за трансцендентността и иманентността на Божеството, формулиран прецизно у св. Григорий Палама, има не само богословско, но и философско значение. В аскетиката паламизмът противостои на пелагианството във всичките му варианти. Исихазмът ясно е указал, че спасението се заключава в придобиване на благодатта – на Божествената светлина, а личният подвиг и трудовете дават условията за съединението на душата с благодатта. Ярко разкриване на паламисткото учение за спасението намираме в беседата на преп. Серафим Саровски с Мотовилов. Църквата е посветила Втората неделя на Великия пост за празнуване паметта на св. Григорий Палама и нарекла Солунския архипастир и атонски исихаст „син на Божествената светлина”.

Нататък Шмеман възкликва: „Като че в Православието няма нищо друго”. Ако погледнем съчиненията на сръбските богослови, ще видим, че те обхващат широк кръг богословски теми. Но дори и ако нещата стояха така, както ги описва Шмеман, нима трябва те да бъдат порицавани, че защитават Православието?! Защото паламизмът се явява една от главните цели на католическата и протестантска критика. Те наричат паламизма „ерес на Палама” и често повтарят безсмислените обвинения на Варлаам Калабрийски и другите противници на Палама.

Учението за трансцендентността на Божествената Същност и иманентността на предвечната, нетварна божествена светлина, винаги присъща на Божествената Същност, се явява съкровище на Православната сотириология и аскетика. Не по-малка опасност от обвинението на Православието в паламизъм като вид ерес представляват опитите на западни учени-рационалисти (и не само западни!) да разкрият учението на св. Григорий Палама посредством спекулативни разсъждения и да постигнат с разсъдъка си онова, което принадлежи на областта на духа. Да разберат поне отчасти исихията могат само онези, които се намират в лоното на Православната Църква, включени са в руслото на Православната традиция и Предание, и имат личен мистичен опит сверен с опита на Църквата. Измислиците на рационалистите, у които разсъдъкът е дистанциран от ума, а душата е отделена от духа и действа в полето на страстните чувства и рефлексии, могат само да извращават и да изопачават паламизма. Спекулативният разум, който се опира не на мистичния опит, а на външни разсъдъчни понятия, губи опора и ориентири. Предоставен сам на себе си той пробягва из книгите на светите отци като хлебарка, която отчаяно се стрелка насам-натам по стената, без да намира изход.

По-нататък Шмеман изрежда лицата, които са му досадни и го отегчават: „Иосиф Вриений ... Евлогий Александрийски и вечният Максим”. Особено възмутително е неговото отношение към св. Максим Изповедник. В случая „вечен” звучи иронично в смисъл на досаден, втръснал, заседнал в гърлото. Преподобни Максим Изповедник е един от най-дълбокомислените богослови и блестящ апологет на Православието. Да иронизираш него значи да иронизираш византийското богословие. Нима Шмеман до такава степен е изчерпал съдържанието на преп. Максим, че от великия богослов у него е останало само чувство на мислено пресищане и повдигане? Нима у Шмеман не е останала дори частица чувство на уважение към преподобния, който се е борил за Православието против ереста, поддържана от светската и духовната власт, за което е бил предаден на мъчения, на които му отсекли ръката и отрязали езика? Възможно е, обаче, именно подвигът на св. Максим Изповедник да дразни Шмеман, защото за модернистите такъв подвиг е проява на фанатизъм и мракобесие, а ереста е дреболия, «dii minores», на която един просветен човек не следва да обръща голямо внимание.

По-нататък той пише: „Не Църквата, не нейният живот и не предизвикателството на този живот към света, а само този духовен гносис”. Духовният гносис на светите отци не е философска абстракция. Това не са гностическите езотерични умувания на Валентин и Василид, а духовна мъдрост, винаги съхранявана в Църквата, към която душата се приобщава чрез вярата и борбата с греха. Разбира се, духовният гносис, който самият Шмеман идентифицира с монашеския гносис, не съответства на плоския оптимизъм на протопрезвитера.

След това той продължава: „Още само крачка и ние психологически, ако не догматически, сме в дуализма, в манихейството”.

Тук Шмеман не обвинява пряко монасите в дуализъм и манихейство като мироглед, макар да намеква за това, а говори за някакъв психологически дуализъм. В контекст това звучи така: догматиката у монасите все още е православна, но нравствеността и аскетизмът плътно са се доближили до границата на манихейството. Още само една крачка и ние ще потънем в дуализма, ако не се хванем като удавник за сламка за предупрежденията и съветите на Шмеман.

Според манихейството човекът е съвместно творение на Бог и сатаната. При него частиците божествена светлина са потопени в тъмната материалност и самото спасение се мисли като отхвърляне на веществото и освобождение на светлината от властта на мрака. Християнството учи за монодийност на човека, за двуприродно единство на неговата личност, а манихейството учи за временно, синкретично, случайно и насилствено съединение на душата и тялото, на светлината и тъмнината. За християните спасението е преобразяване на душата и тялото, при което се одухотворява самото вещество. За манихейството спасението е отхвърляне на тялото като враг на душата и освобождаване на светлината от властта на тъмнината. Очевидно под психологическо манихейство Шмеман подразбира отъждествяването на тялото с греха, тоест хулата срещу тялото, което е Божие творение и възприемането му като мерзост и демонично начало у човека. Ригористичният аскетизъм, приближаващ се към дуализма, е бил категорично осъден от отците на Църквата и предаден на проклятие от Гангърския поместен събор (IV век). Много показателен е отговорът на преп. Сара към един манихей, който твърдял, че тялото е създадено от дявола: „Подчини тялото на закона и ще видиш, че то е от Бога”.

<< предишна || следваща >>

Карелин.р-ру

Превод: Свещ. Божидар Главев