Думата „разбор”, разбира се, звучи твърде гръмко. Аз мога само да покажа някои негови сериозни заблуждения и по този начин да се опитам да те убедя, че не бива да следваш Шмеман. Първо – за причащението.

Прот. Ал. Шмеман решава въпроса в протестантски дух: всички сме грешни, всички сме недостойни, а Бог приема всички ни, прощава ни и ни прави достойни. Тоест не е нужен продължителен труд за очистване на душата, достатъчно е само с внимание да участваме в литургията, която всъщност е подготовка за причащението. Разбира се, добре би било, (според о. Шмеман) тайните молитви да се четат на глас. Ето как говори той за това: „Ранната Църква знаела, че никой от цялото творение не е достоен по силата на своите духовни подвизи и чрез своето „достойнство” да се приобщи с Тялото и Кръвта Христови, и че по тази причина подготовката се състои не в пресмятане и анализ на своята „подготвеност” и „неподготвеност”, а в отговора на любовта с любов.” (Това, в основата си, е неправославен възглед^[1], прот. С. Пр.) ”Та и ние с всички светии, които от вечност са Ти благоугодили, да бъдем съучастници на вечните Твои блага, които си приготвил за тези, които Те обичат, Господи”. На възгласа на предстоятеля: „Свят Господ Бог наш” (Всъщност „Святая святым!”. Явно става въпрос за грешка на редактора, тъй като за свещеник такава грешка е невъзможна^[2], прот. С. Пр.) — Църквата отвръщала: „Един Свят, Един Господ Иисус Христос за слава на Бога Отца. Амин!” Но провъзгласявайки това изповедание знаела, че за всички са отворени вратите към „въжделеното отечество” и че „разлъка няма да има, приятели Мои!” ^[3] (с. 302–303). (За всички ли са отворени? А къде остават св. ап. Павел и св. Иоан Златоуст с техните забрани? Къде остават каноните?, прот. С. Пр.)

Виж, какво дълбоко различие! О. Шмеман призовава всички, без каквито и да било ограничения, да се причащават, а св. Иоан Златоуст, следвайки св. ап. Павел, съветва да изпитваме себе си и да не пристъпваме към Св. Причастие дори тогава, когато имаме порочни помисли, да не говорим за дела.

Ето още един цитат от о. Шмеман: „Литургическото благочестие станало (Станало?! Но по-горе видяхме, при разбора на св. Иоан Златоуст, че винаги си е било!) пределно индивидуалистично, за което най-ярко от всичко свидетелства съвременната практика на причащение, докрай подчинена на „духовните нужди” на отделните вярващи, (А за какво Христос се въплъти, бе разпнат, възкръсна и изпрати Св. Дух, ако не за да послужи на духовните нужди на отделните вярващи? Да си спомним за деветдесет и деветте овци и за едната.) и която никой, нито духовенството, нито миряните не възприема в духа на самата Евхаристийна молитва: „А нас всички, които се причащаваме от единия хляб и чаша, съедини един с друг за общуване с Единия Дух” (с. 14–15).

Тоест ако ние, според Шмеман, не подчиняваме практиката на причащение на своите духовни нужди, сме единни, а ако я подчиняваме, единство няма! Или аз нещо не разбирам?! Става дума за това, че ако аз съм се причастил вчера или в друг храм, а той - днес, то ние не се причащаваме от Единия Хляб и Едната Чаша, което е някаква нелепица! В този цитат се проявява характерното за о. Шмеман противопоставяне на личния подвиг на християнина на общоцърковния живот. Той забравя, че ние в Църквата се обединяваме не помимо Христа, а чрез Него. „Аз съм лозата, вие пръчките” (Иоан 15:5), — казва Христос и затова ние трябва повече да се стараем, не да продемонстрираме единство с другите пръчки, (макар понякога това да е необходимо), а надеждно да се присадим (вж. Рим. 11:16–22) към лозата – Христос. Пътят към единството на Църквата е само един: личният подвиг на всеки неин член в делото на спасението на неговата душа, тоест дълбокото му лично единение с Христа в причащението с Неговите Тяло и Кръв и в изпълнението на Неговите заповеди. „И вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал 2:19). А значи и аз живея в Църквата Христова. Точно затова ние не бива да рушим, а всячески да поддържаме установилата се практика за подготовка към Св. Причастие, включваща възможното отдалечаване от обичайните житейски грижи, пост, домашна и църковна молитва, четене на Свещеното Писание и светоотечески творения.

Целта на тази подготовка е да получим възможност да изследваме душата си, нейните болести, които изискват лечение, а също и да възбуди покайно чувство и да доведе до придобиване, доколкото това е възможно за нас, на сърце съкрушено и смирено, което Бог няма да презре (срв. Пс. 50:19), и накрая, като венец и завършек е Изповедта. Изкачвайки тази височина и удостоявайки се там с причащение с Тялото и Кръвта Христови, християнинът е задължен с всички сили да съхрани в душата си това възвишено настроение, което е придобил по време на говеенето. Както казва народът, да се старае да „съхрани причастието”. От такова неразбиране на природата на Църквата (вж. 1 Кор. 12:14–27) се е родила у о. Шмеман и следната любопитна фраза: „Винаги трябва да знаем и помним, че в храма отиваме не за индивидуална молитва” (с. 27). На мен пък ми се струва, че не са необходими особени доказателства, за да потвърдим факта, че общоцърковната молитва е невъзможна без личната молитва на вярващите, които съставляват църковното събрание. Това може да бъде доказано с думите на самия о. Шмеман: „Първият принцип на литургическото богословие... изхожда... от самото богослужение” (с. 16–17). Представете си: служи се Литургия, току-що се е извършило пресъществяването пред лицето на Христа, Който със Своите Тяло и Кръв пребивава сред нас на Престола, ние се молим за цялата Църква, започвайки със Св. Богородица. Мога ли аз в този момент да се помоля за своите близки?! Ето, аз имам син в армията, дъщеря ми ще се жени, наскоро почина леля ми, една енориашка бе изгонена от дома й от собствените й деца — мога ли аз, стоейки пред Христа лице в лице да попрося милост конкретно за тях? Тоест мога ли аз в това време да се заема с индивидуална молитва, извършвана тайно в сърцето, за която никой от моите съмолитвеници не знае? Според Шмеман – не. Но не така е отсъдила Църквата. В едно от прошенията на архиерейската служба има думи, които не мога да слушам без да ми се насълзят очите: „За спасението на тук предстоящите люде и за онези които са в мислите им, за всички и за всичко!” Тоест предполага се, че всички предстоящи в този момент имат някого в мислите си, някого за когото се молят мислено (в индивидуална молитва), и дяконският възглас обединява тези частни моления в една общоцърковна молитва. Въобще Църквата, подражавайки на Христовото милосърдие, по-точно прибягвайки към него, с любов съчувства на житейските нужди на своите членове, и тези частни нужди ставайки голямо множество, създават обстановка подобна на евангелската: „Наставниче, народът Те обкръжава и притиска...” (Лк. 8:45). Така че, тези нужди, които собствено не се вместват в Литургията, преливат от нея и до нейното начало се включват в Проскомидията, а след нея - в молебните и панихидите.

Болно ми е от това, че авторитетният за теб Шмеман говори за тях доста пренебрежително, а всички тези частни молитвословия са неотменима част от църковния живот и свещеникът, ако иска да бъде истински свещеник, е длъжен да ги извършва с пределно усърдие и съчувствие към нуждите на своите енориаши. Ще ми се да обърна внимание и на още едно заблуждение на о. Шмеман, произхождащо от неразбирането, че главното в живота на даден член на Църквата се явява личният подвиг по спасението на душата. Това е неправилното разбиране на установилите се в Църквата отношения между клира и миряните. Трябва да бъде съвършено ясно, че отделянето на олтара, свещеническите одежди, разделянето на молитвите на тайни и гласни, които редовите вярващи не могат да произнасят, забраната за докосване на някои особено важни светини и т. н., има дисциплинарна, възпитателна цел. На практика миряните от нищо не са лишени в Църквата. Най-главното, делото на личното спасение, може да бъде извършено от миряните даже по-успешно, отколкото от клириците. Отговорността за греховете при членовете на клира е много по-голяма. Интересно в този смисъл е, че над главата на Църквата – патриарха по време на изповед, неговият духовник не чете някакви особени молитви, а същите, които се четат и над редовите членове на Църквата, а там има следните думи: „Примири го и го съедини със Светата Си Църква в Христа Иисуса нашия Господ”. Но какво е това? Оказва се, че човекът, оглавяващ Църквата може понякога заради греховете си да се окаже извън Църквата, която оглавява и чрез властта на духовника, чрез Божията власт, да бъде присъединен към нея чрез тайнството Покаяние.

Миряните и свещениците са равни и по отношение на правото да се причащават. Нали не смяташ, че онзи, който се причащава 4 пъти или дори един път в годината се явява в по-малка степен причастник, от онзи, който се причащава на всяка служба, която извършва. Макар че о. Шмеман смята точно така и роптае, казвайки че миряните фактически са отлъчени от причастие (с. 21). Но аз считам, че връзката с Христос е по-здрава не при онези, които по-често се причащават, а у онези, които по-усърдно се готвят за причастие и с по-голямо старание го съхраняват, изпълнявайки Христовите заповеди, а в това отношение миряните по никакъв начин не са ощетени в сравнение със свещениците.

И тъй, в Църквата миряните от нищо съществено не са лишени. С това, че биват удържани от прекалено близко общение със светинята, се възпитава у тях благоговение пред нея. Такава школа е нужна и за свещениците. Но необходимостта за постоянно извършване на светинята поражда ефект на привикване и загуба на благоговението. Затова възпитанието в благоговение при свещеника трябва да се извърши още по времето, когато той е мирянин. И при нормално състояние на църковния живот за свещенослужители се избират най-благоговейните от числото на миряните, за което свидетелства архиерейският възглас при ръкоположението: «Божественная благодать ... проручествует благоговейнейшего иподиакона во диакона (съответно: диакона во пресвитера)...».

Ти и сам ще си дадеш сметка за цената на възпитаното в теб благоговение, когато за първи път преминеш през Царските врата и преклониш колене пред Св. Престол. А по-нататък ще разбереш, за съжаление, колко трудно е за свещенослужителя вече не да възпита, а дори само да удържи преди възпитаното в него благоговение пред светинята. Кой свещеник, според теб, е по-пълно съответстващ на назначението си? Този, който сам благоговее пред светинята и възпитава благоговение към нея у своите енориаши, или този при когото в олтара свободно се разхождат външни хора и изобщо у него личи оскъдняване на благоговейното чувство? Според мен – първият. Но ето че о. Шмеман е на друго мнение: „Уви, у нас се е оформил тип свещеници, които в постоянната „защита” на светинята от съприкосновение с миряните виждат, кажи-речи, цялата същност на свещенството и в тази „защита” намират някакво своеобразно сладострастно удовлетворение.” (с. 24).

Мисля, че казаното дотук е достатъчно, за да се разбере, че не бива да се следват препоръките на о. Шмеман и че криза в църковния живот няма. Всъщност има, но не там където я търси Шмеман. Кризата в църковния живот в последните години се състои в оскъдняването на личното благочестие на монашестващите и миряните, в недостига на достойни кандидати за членове на клира, в невъзможността да бъдат отстранени от клира хората, неподходящи за това назначение, в слабостта и неправилната насока на нашето богословско образование. Но през своята история Църквата нерядко е преживявала подобни трудности и винаги се е издигала като феникс от пепелта. Последната дума на науката, дори богословската, често е влизала в противоречие с църковното учение, но при проява на известно търпение и изчакване, винаги се е оказвало, че това, подриващо устоите на Църквата учение, остарява и бива изхвърлено на бунището на историята, а Църквата живее и спасява.

Шмемановите заблуди не могат да погубят Църквата. Те биха могли само да откъснат от нея формално принадлежащи хора, които са се увлекли от неговото учение. Не се съмнявам в искреното намерение на о. Шмеман да принесе полза на Православието, но сред разпространителите на неговите учения има хора, които определено се стараят да увредят Православното учение. Тъй че, нека следваме завета на Основателя на нашата Църква: „дръж, що имаш, за да не вземе никой венеца ти” (Откр. 3:11). Нека не се увличаме от нови модерни учения, а в простотата на сърцето си да следваме правилата на нашия църковен живот и да служим на Бога и Неговата Църква на мястото, на което сме поставени.

Бъди здрав и Бог да те пази! Прости ми заради Христа!

Недостоен прот. Владимир Правдолюбов.
Завършено на 20 (7) март 1987 г.

<< предишна || следваща >>

„Благодатный огонь”

Превод: Свещ. Божидар Главев

^[1] Свт. Игнатий Брянчанинов. О страхе Божием и о любви Божией, Аскетические опыты. Т. 2.

^[2] За прот. Ал. Шмеман са възможни обаче и още по-въпиющи грешки. Така например в своите «Дневници» (вж с. 79) о. Шмеман не различава Великото повечерие от Утренята. — бел. ред. Благ. Ог.

^[3] Втори канон на Петдесетница, Песен 1.