Профанацията на любовта
След думата „свобода” като че ли никоя друга дума не е била подхвърляна на такива спекулации, извращения и софистична проституция, както думата „любов”. Ако думата „свобода” в популисткия си вариант е била нужна за да се разбиват обществените структури и нравствените норми, то думата „любов” в съвременната либерална интерпретация започва да служи като оправдание за всякакви извращения, като се започне с богословски и се завърши със сексуални такива.
В руския език думата „любов” не е диференцирана и по тази причина не е семантично еднородна. В нея могат да се влагат неадекватни смисли, противоположни един на друг, което отчасти би дало възможност на либералите с раса и без раса да влизат в спорове, че любовта е над всичко, скривайки предвидливо, какво точно разбират те под любов.
С цел разрушаване на християнството теософите подхвърлят идеята, която се оказала съвсем по вкуса на декадентстващата интелигенция: „истината е по-високо от религията”, тоест по-високо от християнството. А днес новите гностици и манихеи крещят: „Любовта е по-високо от морала”, и пред „нейно величество” любовта са длъжни да изчезнат всички нравствени понятия като пелени, които вече не са нужни за порасналото бебе. Днешните проституиращи с любовта стигат до такава наглост, че хората придържащи се към твърдо установения традиционен морал, наричат фарисеи или примитивни същества, които не желаят да напуснат тъмното Средновековие и да излязат на свобода.
В тази словесна разюзданост се включват и модернистите от числото на богословите. Те заявяват: „щом любовта е над всичко, значи тя е и над догматите, следователно трябва да отхвърлим догматите, които пречат на любовта да се прояви в пълнота, да ги разбием като китайска стена, която в продължение на много векове е стояла между различните конфесии и цялото човечество да се слее в едно семейство”.
На фона на катастрофалния срив на нравствеността, когато блудът и хомосексуалността се оправдават посредством любовта, възниква „религиозното блудство”, където под вид на любов се руши Православието, а религиозно-теософският хаос на свой ред още повече стимулира процеса на нравствен упадък. Православното учение за „единство в истината” религиозните декаденти се стараят да заменят с „единство без истината”. Те казват: „истината е над религията, а любовта е над истината. Всяко разделение е грях против любовта, така че, обединявайте се”.
Всеки човек има свое земно отечество – страната, в която се е родил и израснал, има свой произход, история на своята страна и своя народ. Той има и духовно отечество – Църквата, в която е приел св. Кръщение, има духовно родословие – Православието, водещо началото си от Христа. Отричайки Традицията, човек става безпризорен в собствената си страна; чрез унищожаването на Църковното Предание, човек губи земното си отечество, той става униат по отношение на всички конфесии и религии, а след смъртта си във вечността – странник нямащ собствена родна стряха.
Смесването на лъжата и истината превръща истината в лъжа. Полуистината - това е най-отровният хибрид! В същото време любовта лишена от истина и морал се превръща в страст и в блато, пълно с гниещи субстанции.
Фалшификаторите на любовта казват: „изпълнете душите си с любов и не мислете за нищо”, сякаш душата е бутилка, от която много лесно може да излееш една течност и да налееш друга. Бихме попитали тези фалшификатори: къде са дянали християнския аскетизъм, жестоката борба с греха в сърцето, когато човек изтръгва от душата си страстите и все едно пролива кръв; когато е необходимо огромно внимание по отношение на заобикалящите го съблазни; когато освен всичко друго е необходимо и голямо смирение на душата пред Бога?! Открийте ни тайната, как тъй бързо и лесно се отървахте от първородния грях, вие, господа фалшификатори?! Вие говорите за любовта така просто и елементарно, сякаш у вас не съществуват страсти, окупирали собственото ви сърце. Но вие сте забравили за дявола, който постоянно ви води за носа, забравили сте за него, защото той се е скрил под вашата дреха и не виждате греха, защото живеете потопени в него! Вие съединихте в един род човека и маймуната, като потомък с прародител, а сега съединявате любовта с блудодеянието. Вие имате вродена страст да съединявате всичко с всички и всеки с всички. Ако би ви се дала власт, бихте устроили среща за обединение на ангелите и демоните, а нататък вече аз ще замълча...
В трисъставността на човека условно различаваме три вида любов.
1) Телесна любов, която е основана на единството на произхода и родовата солидарност; това е сексуалната, съпружеската, роднинската любов, основана на гласа на кръвта. В по-голямата си част тази любов се явява влечение на плът към плътта, макар понякога любовта между родителите и децата да е възможно да сублимира в душевно чувство. Плътската любов е присъща не само на човека, но и на други същества обитаващи земята.
2) Душевната любов е основана на човешката солидарност, общи интереси, любов към отечеството, взаимното разбирателство, нещо като взаимно проникване на душите. Тази любов стои по-високо от телесната, но и тя принадлежи на душата и е подвластна на колебанията на емоциите и настроенията. Тази любов дава храна на изкуството, явява се основа на дружбата и сплотеността на човешката общност, но тя може неочаквано да бъде заменена от равнодушие или ненавист. Тя става причина за житейски трагедии, нерядко е съединена с телесната любов и затова св. Григорий Богослов говори за „некрасивата любов към душата заради красивото тяло”. Душевната любов при сублимация може да се прояви като телесно милосърдие, благотворителност и състрадание. Тази любов се намира в сферата на земните преживявания; тя може да бъде гореща и нежна, но е лишена от устойчивост и постоянство, затова пророкът и псалмопевецът е казал „всеки човек е лъжа” (Пс. 115:2).
Душевната любов е присъща на всички народи и нации. Ние виждаме нейни проявления във всички обозрими исторически времена. Затова човек може да изпитва чувства, да разбира и преживява поемите на Омир и Вергилий, трагедиите на Шекспир, жизнеописанията на Плутарх и поезията на Тасо*. Душевната любов е присъща на хората от всички религии.
3) Духовната любов. Тя е възможна само при действието на Божествената благодат, когато духът се пробужда от съня, в който е бил потопен благодарение на страстите, както земята се пробужда под въздействието на лъчите на пролетното слънце. В битка с духовната любов влизат страстите, гнездящи се в душата и тялото. Затова духовната любов в голяма степен е освобождение на духа от робството на душевните влечения и емоции, и установяване на иерархичната конструкция на човешката монада. Това се постига с упорита борба. Затова началото на духовната любов е покаянието, а начало на свободата – аскетизмът и подчинението на собствената воля на благодатта.
Духът, заемайки главно място в трисъставността на човека, със своите импулси прониква в душата, одухотворява я и очиства самата душевна любов. Без благодатта душевната любов постоянно корозира и се деформира вследствие действието на греха, живеещ в човека, и вкоренен в неговата природа. Без истината е невъзможно да се придобие благодат, а без благодатта душевната любов преминава в страстна похот. Истината е страж на любовта, без който страж любовта се превръща в блудница.
Човечеството прави съдбоносен избор и се лишава от духовната любов. На душевно ниво това се проявява като декаданс в изкуството, като отчуждаване на хората един от друг, като невидим мрак, който се спуска все по-гъст над земята.
На душевно-телесно ниво това се проявява като жажда за кръв и блуд, като сексуални аномалии. Струва ни се, че световните столици желаят да надминат гордостта на Вавилон и греховността на Содом. И това стремително падане в бездната се нарича либерализъм и хуманизъм, тоест свобода и любов.
Сега е странно време - на книжния пазар заедно с долнопробна макулатура**, различни ръководства по окултизъм и секс, се предлагат и книги по християнска мистика, които в по-ранно време се съхранявали в манастирите и старците не разрешавали на всички монаси да ги четат, а само на подготвените под тяхно ръководство. Сега околоцърковните „интелектуалци”, докато добиват тен на общи плажове и се чешат по гърбовете, могат да поразсъждават за химните на св. Симеон Нови Богослов, или след връщане от рок концерт да поговорят за сърдечната Иисусова молитва, като привеждат цитати от свв. Григорий Синаит и Палама. Когато човек погледне някои съвременни форумни дискусии на религиозни теми му идват наум думите на Есенин:
Ех, обичам поетите - смешен народ.
В тях аз вечно намирам историйка, все за сърцето -
на пъпчива студентка плувнал в коса идиот
преоткрива света, с премаляваща мъка в нозете.***
Вземете светската литература. На какви ли не спекулации, фалшификации и извращения се подхвърля там думата „любов” и как ли не се възхвалява порока под името „любов”. В „квартала на поетите” възпят от Блок, девствеността и целомъдрието винаги ще си останат сестри-пепеляшки, две бедни сирачета.
Каква представа за любовта може да има у представителите на нашето поколение израсло под постоянното радиационно излъчване на телевизорите? Навярно нещо подобно на свободата не само на античния ерос, но и на най-пошлия секс. Христос донесе вестта за всеопрощаващата любов, но това беше вест за нова любов, заради която човек трябва да направи жертва, да отхвърли земните привързаности, да отхвърли всичко онова, което стои между неговата душа и Бога. В този смисъл духовната любов - това е победа над страстната душевна любов, над любовта, която в наше време все повече бива пронизвана от мъртвешката луциферска светлина.
Модернистите казват: „Религии и конфесии, обединявайте се в любовта чрез любов”. Но на практика това е призив: „Хора, обединявайте се против Бога в името на идващия сатана”. У апостол Павел в Първото послание до Коринтяни има описание на християнската любов. В тези думи на апостола ние виждаме лицето на собствената си душа като в огледало. Като на негатив виждаме нашето състояние, което е противоположно на този химн на любовта, който е написал първовърховният апостол.
Модернистите казват: „Любовта е над закона, любовта е над нравствеността”. Може ли да се каже, че покривът е по-високо от дома? Не. Той увенчава дома, но се крепи на стълбовете и стените. Така е и любовта. Бидейки най-висшата заповед, тя се опира като на стълбове на останалите евангелски заповеди. Ако тя противоречи дори на една от тях, значи не е любов, а неин фалшификат.
Модернистите сравняват традиционалистите с фарисеите и книжниците, които Христос изобличавал. Но Господ изобличава фарисеите не за точното изпълнение на старозаветните обреди, а за въвеждането на нови предписания, правила и обичаи. Те изкривили закона даден от Бог чрез Моисей, омотавайки го в паяжината на своите казуални съждения, забрани, разрешения, проклятия и благословения. Фарисеите откъснали обредите от заповедите и направили от тях не език на Църквата, не предобрази на бъдещото, не памет за идващия Месия, а някаква самоценност, внушавайки на народа, че от външното им буквално, дори механично изпълнение зависи спасението на човека. Отделяйки се от древното храмово предание, фарисеите се превърнали в реформатори на Стария Завет, затова Христос ги назовал „слепи водачи на народа”.
Могат ли модернистите да заявят, че обредите на Православната Църква са неистински? Че този, който ги изпълнява, губи главното – любовта? Че християнските богослови, съхранили Православието в многовековната борба с еретиците са книжници, които поставяли буквата по-горе от духа?
Бенгалските кришнаити изброяват няколко вида любов: родителска, съпружеска, религиозна, дружеска и смятат, че най-висшата форма на любов е порочната любов – тази, която освобождава човека от условностите на този свят, поставя го над заповедите и законите, и преминавайки през огъня на порочната любов в различните й разновидности, човекът може всецяло да се отдаде на служение на Кришна. Точно същото проповядвали и древните гностици-екстатици. Ако попитате блудницата на кого служи, тя ще ви отвърне: „Служа на любовта и дарявам на хората любовта, която те не получават в семействата си.” Злодеите, които вдигали революциите, а после се превръщали в диктатори, оправдавали своите престъпления с любов към народа. А у нас се създаваше образът на вожда, животът на който бил „вдъхновен” от любов към хората.
В апостолско време дякон Николай Антиохиец излязъл с учението, че заради взаимната любов трябва да бъдат общи не само имуществото, но и жените, че съвършената любов не желае нищо за себе си и затова всяка жена трябва да принадлежи на всички. Това учение намерило продължение в по-късните гностически секти. Когато Дух Свети се обръща към предстоятеля на Ефеската църква казва за николаитите: „Но ти имаш това добро, че мразиш делата на николаитите, които и Аз мразя”. (Откр. 2:6); а към предстоятеля на Пергамската църква се обръща с призив за покаяние, защото в Пергамската църква имало хора, които се държали о учението на николаитите. Дух Свети казва на епископа на Пергам: „Скоро ще ти дойда и ще вляза в бой против тях (николаитите) с меча на устата Си” (Откр: 2:16). Два пъти Светият Дух говори за това, че ненавижда разпътството, което се прикрива зад думи за християнска любов.
Някои протестантски пастори „благославят” еднополови „бракове” между хомосексуалисти и лесбийки, оправдавайки се също с думи за любов към хората и за свобода на любовта, която е по-високо от морала.
Бедната дева Любов, как бива насилвана от всякаква нечестива сган!
Кarelin-r.ru
Превод: свещ. Божидар Главев
* Тасо - италиански поет от XVI в. – бел. прев.
** Макулатура – процес, при който се изработва хартия, добита от преработката на вторични суровини. Тук е използвано в смисъл на нискокачествена, долнопробна литература – бел. прев.
*** Из “Черният човек” – превод Огнян Антов – бел. прев.