След като видяхме, колко опасности крие за духовния ни живот увличането по спиритизъм, духовидство и врачу­ване, нека си поставим сега изкусител­ния за мнозина въпрос: тия явления, колкото и опасни, не могат ли да се използват апологетически? Не се ли поддържа чрез тях вярата в духовния свят и чрез това вярата в Бога? Ако те са бесовски явления, не доказват ли поне съществуването на демоните? И не бива ли ние само поради това дори да ги практикуваме и използ­ваме в защита на нашето учение за демоните и ангелите?

На тия недоумения трябва да отго­ворим, че мнимата полза тук съвсем се губи пред грамадата от вреди и злини, които ни причиняват бесовете чрез общуването с тях. Преди всичко, макар и да казват демоните понякога верни и добри неща, не истината е тяхната крайна цел^[1]. Чрез малката истина като чрез червейче те примам­ват лековерните души, за да ги уловят на своята въдица — лъжата. Демоните не се показват в отвратителния си об­раз, а добиват привлекателен вид, за да си спечелят повече приятели. Тъй, спечелили веднъж доверието на хо­рата, те ги повеждат по гибелните лабиринти на съдбоносните от гледище на душевното спасение заблуди. Общуването с бесове, тоя демонизъм, вместо да бъде една подпора на вяра­та в Бога, в безсмъртието, в Христа, в изкуплението, въобще подпора на уче­нието на Св. Православна Църква, със своите откровения, които не съвпадат с учението на Божественото открове­ние, полека лека неусетно въвежда хората в непоправимо кривоверие, което е толкова по-опасно, че има под себе си „твърдата” основа на непо­средствения опит.

Според учението например на спиритистите, които съставляват един сек­тор само от областта на демонизма, няма чисти духове. Иисус Христос не е Бог, а един от първенците на духов­ния мир, велик медиум покрай другите основатели на религии — също ме­диуми (оттук дори само могат ясно да се схванат кощунствените тенденции на спиритизма). Чрез смъртта не се прекратява животът. Развитието на личността продължава и зад гроба, дето няма дяволи и ад. Всички духове са добри, но не всички са еднакво съвършени и светли. Душата е ня­каква тънка материя и пр. Тъй спиритизмът проповядва учение, напълно чуждо на св. Църква и доближаващо се повече до материализма^[2].

Чувствувайки лъжата на спиритизма и сродните му явления, св. отци са за­бранявали под какъвто и да е предлог общуването с бесове. Никой от тях не е смятал, че трябва да се практикува това гибелно общуване, за да се използва апологетически.

Характерно е, че Иисус Христос не приел услугата на бесовете, които първи Го познали и разгласили като Син Божи (Марк. 3:11). Той строго забранявал на тия тъмни и лукави „апостоли” да разгласяват за Него. Също и св. ап. Павел забранил на не­чистия дух, живеещ в слугинята от Филипи, да вика след него и придружаващите го: Тия човеци са раби на Бога Всевишни и ни възвестяват път за спасение, (Деян. 16:17). Макар че тоя дух казвал нещо вярно и само по себе си полезно, св. ап. Павел го прогонил. Много интересни разсъждения във връзка с тези въпроси намираме у богомъдрия св. Иоан Златоуст. Той говори: „Демоните казват: аз съм душата на еди кой си монах. Разбира се, аз не вярвам на това тъкмо затуй, за­щото демони го казват. Те лъжат ония, които им отдават внимание. По тая причина и Павел заповядал на де­мона да мълчи, макар че тоя е казал истината, за да не би да използува той тая истина като повод да смеси с нея лъжата и да привлече доверието на хората към себе си. Дяволът каз­вал: „Тия човеци са раби на Бога Всевишни и ни възвестяват път на спасение”, (Деян., 16:17). Апостолът отегчен от това, заповядал на прорицателния дух да излезе от девицата. Какво лошо е говорел духът, когато казвал: „Тия човеци са раби на Бога Всевиш­ни” ? Но апостолът решително от­хвърлил всяко доверие към демона.

„Ти принадлежиш към числото на отхвърлените, — говори апостолът на демона. - Ти нямаш право да говориш свободно. Млъкни, онемей! Не е твоя работа да проповядваш. Това е предоставено на апостолите. Защо си присвояваш чуждото право? Млъкни, отхвърлени!” Тъй и Христос, когато демоните Му казвали: „Знаем Те, Кой си Ти”, (Map. 1:24), много строго им забранявал да говорят, поставяйки ни чрез това за правило да не се доверяваме под никакъв предлог на демона, дори и когато той би говорил нещо вярно.

Като знаем това, ние трябва да не вярваме решително в нищо на демона. Дори и когато той би говорил нещо справедливо, да бягаме, да се отстра­няваме от него. На здрави и спасител­ни знания ние трябва да се учим не от демоните, а от Божественото Писание”.^[3]

Крайната цел на бесовете, подкупващи по един или друг начин дове­рието на хората, е да принудят жерт­вите си да им се поклонят като на божества. Вниманието и доверието към тях води неминуемо към това съдбо­носно падение. Да си спомним, че Ии­сус Христос, когато бе изкушаван от дявола в пустинята, не се поддаде на нито едно съблазнително негово пред­ложение, а с решителност отхвърли всички изкушения. И все пак в на­глостта си дяволът поиска от Спаси­теля да падне пред него и да му се поклони. Тогава Богочовекът казал: Махни се от Мене, сатана! Защото писано е: „Господу Богу твоему ще се поклониш и Нему едному ще служиш”, (Мат. 4:10). Ако дяволът дръзнал и от Спасителя да поиска да му се по­клони, с колко повече дързост ще иска той това от нас.

Като имаме предвид, че чрез малки примамки дяволът ни въвлича в без­изходните лабиринти на вечната гибел, ще се съгласим с ценната препоръка, която дава еп. Игнатий Брянчанинов: „Макар демоните и да се стараят по­някога да уверяват, че те са човешки души, а не бесове, макар и да „пред­сказват” понякога бъдещето, макар и да откриват тайни, никак не бива да им се доверява човек”.^[4]

<< предишна || следваща >>

Духовна култура”, Кн. 9 и 10, София, 1949


[1] Виж: Наръчна книга за духовен живот, съставена от Архим. Климент Рилец, стр. 36.

[2] Kirchenlexikon, Spiritualismus; вж. Хр. Поповъ, посочен съч., стр. 3—4.

[3] 2 беседа за богаташа и бедния Лазар; Срв. Еп. Игнатий Брянчаниновъ — Сочинения». том III, стр. 31.

[4] Том III, стр. 9.