В един женски манастир избирали игуменка. Старата игуменка умряла, а новата трябвало да избeрат самите сестри. Били предложени кандидатурите на три монахини, достойни според сестрите, да заемат мястото на починалата.

Докато в трапезарията сестрите преброявали гласовете (от талончета за тайно гласуване), в коридора влязъл един възрастен архимандрит и като повикал една от сестрите, отвел я настрана и й казал:

- Няма да кажеш на никого това, което ще ти открия, нали?
- На никого - отговорила сестрата.
- Слушай тогава, игуменка ще е тази, - казал й тихо - която ще получи един глас.
- Как така? – учудила се сестрата.
- Почакай и ще видиш, - отвърнал старецът и си тръгнал към килията.

Действително, когато преброили гласовете, се оказало, че за двете сестри били подадени по 50 гласа, т. е. по равно, а за третата – всичко един глас.

Като не знаели  как да постъпят, сестрите решили да теглят жребий. Написали три листчета с имената на предишните кандидатки, сложили ги в клобук (монашеска шапка) и помолили едно момиченце да изтегли листче. И какво мислите? Момичето изтеглило листчето с името на сестрата, получила при избора всичко един глас.

Ето как действа и избира Бог. В повечето случаи хората избират човека по неговите външни качества, гледат на лице. Бог избира според вътрешните качества, защото Бог вижда сърцето на човека.

Така че, не се смущавай, рабе Христов, когато виждаш, че никой от хората не те подкрепя. И ти самият не се старай да търсиш поддръжници, които да се застъпят за теб в трудната минута, но търси опора в Бога! Единствен Той ще застане зад тебе в справедливото ти дело и, ако още се бави да се застъпи за теб, ти въпреки това вярвай, че макар и никой от хората да не те подкрепя, крайната победа ще е твоя.

И ето тази игуменка, която избрал Този „един глас”, след това извършила много добри дела. Така например, в последната (Великата Отечествена, бел. ред.) война тя със своите сестри спасила повече от триста малки деца. Тези дечица били отнети от техните майки със сила от хитлеристите, които искали да ги отведат в Германия. Това, обаче не им се удало.

Съветската войска преминала в настъпление и хитлеристите изоставили децата на една от затънтените жп станции в Украйна. Била сурова и мразовита зима. Всички жители се криели по горите, а децата мръзнели и умирали от глад. На игуменката, която наричали Павлина, някой казал, че на 30 км от манастира загиват деца.

Майка Павлина не мислила дълго, а заедно със сестрите от обителта взела провизии и пеша се отправила към жп станцията. Всеки момент немците можели да ги изненадат и ги убият, но сестрите вървели ли, вървели, като не обръщали никакво внимание на опасността. Когато се добрали до ешалона с децата се ужасили от това, което видели: дечицата викали и плачели, призовавайки на помощ своите майки.

Повечето от тези деца, които успели да излязат навън, били окъсани и гладни. Те замръзнали на снега, нямайки сили да се доберат обратно до вагоните. А малките дечица на по четири–шест години, не излизали. Те умирали от глад и студ върху дървените нарове, покрити с влажна и кална слама. Из целия дълъг ешалон се носели воплите, плача и стоновете на умиращите деца. Майка Павлина със сестрите побързала да им се притече на помощ. „Мамо! Мамо! Мила мамо!”, започнали да викат в един глас децата, като видели сестрите, притичващи към вагоните.

Каква радост, примесена с плач, изпълнила душите на тези малки страдалци, когато съзряли ласкавите лица на сестрите и донесените за тях хляб и продукти! Децата плачели, особено момиченцата; прегръщали и целували монахините, като гледали майчината им загриженост. Плачели и сестрите, като съчувствали на страданието на нещастните деца, изоставени на произвола на съдбата. Нахранили всички, приласкали ги и ги повели към своя манастир.

Тези от децата, които не можели да ходят, понесли на ръце. След като се добрали се с голяма трудност до обителта, сестрите ги приютили, доколкото можали в своите мизерни помещения, измили ги, облекли ги и след това започнали да ги възпитават с майчинска загриженост и любов.

Войната свършила. Децата били преместени в детски домове и приюти в различни градове. Колко сълзи и плач имало при раздялата! Много деца, обикнали сестрите със своите детски благодарни сърца, изобщо не искали да си тръгнат от манастира.

Минали няколко години. В манастира започнали да пристигат писма на благодарност от порасналите момчета и момичета. Те вече се изучили в университетите, много от тях станали инженери, техници, лекари. И майка Павлина като получавала тези писма, радвала се със своите сестри и благодаряла на Бога, че Господ им помогнал да извършат такова добро дело.

„Православный Крест”

Превод: Светла Георгиева