Не ви ли се е случвало да водите спор за вярата? Случвало ви се е. И на мен. Много пъти. Мразя тези спорове. Мразя ги, защото не става като в максимата: „В спора се ражда истината”. Поне при мен. Никога. Така и не успявам да акуширам тази истина, която уж се раждала в спора.

Като се замисли човек, тя истината няма и как да се роди. Просто защото вече се е родила. Още преди 2 000 години. И стана плът и живя между нас (Иоан. 1:14). Само че много хора не искат да приемат, че истината е персонифицирана. Преведено на прост език, че истината не е „нещо”, а е „Някой”. И затова точният въпрос не е: „Що е истина?” А „Кой е Истина?” Ето защо, когато говорим за Истината, мнозина като Пилат я търсят, но не я намират, защото не задават въпроса, както трябва. И затова не могат да  получат отговора. И затова трудно се спори с тях.

Веднъж пътувахме на стоп от София и ни качи една бяла лада. Шофоьорът в началото беше благоразположен. „Вие сте християни? Браво!” И след кратка пауза изтърси: „Аз пък аз съм невярващ! Дори съм велик еретик!” (Еретик бил!) ...

И изведнъж най-неочаквано взе, че „превключи на трета” и като ни подхвана… Защо трябвало да се вярва в Бог, можело да се вярва в Него, само колкото да Го набедим за злото в света и Той се признае виновен за всичко. Иначе – не. Обаче той можел да докаже, че няма Бог. Или, че ако има – не си разбира от работата. И откъде-накъде трябвало да се бои от Него, какъв бил тоя Бог, че хората да Му се кланят и да Му треперят от страх. После се върна 8 000 години назад във времето, чак до Адам, Ева и змията, изброди с лекота 5-6 хилядолетия до Христа и накрая като пришълец от космоса пак се стовари в 21 век. Зададе толкова много въпроси, че трябваше да стигнем едва ли не до Шри Ланка, за да отговорим на всичките. И докато развивахме един, той изстрелваше други десет, без да чуе отговорите. Същински гейзер!

Когато стигнахме до неговата крайна дестинация, а за нас – междинна - Стара Загора, бяхме вече като пребити боксьори. Изсипахме се от колата като чувал с картофи и решихме, че животът е безсмислен. Докато се отдалечавахме унило нагоре по хълма, за да се подкрепим със сандвичи и кафе, шофьорът на ладата се опита да тръгне. Колата обаче отказа да запали. Проба, едно-две, проба. Не стана. Ние заинтригувани се спряхме да погледаме. Последваха нови безславни опити. Ладата обаче продължаваше да се излага. „Великият еретик” изскочи от колата, вдигна капака и се замисли. Беше мъчително да го гледа човек в това състояние, затова го оставихме и продължихме нагоре. След половин час той все още стоеше там и беше все така замислен. Накрая, когато дойде време да продължим към дома, ладата вече я нямаше. А ние застанахме на пътя с плахата надежда да не попаднем на друг „еретик”, защото нямахме повече сили…

...Затова ги мразя тези спорове. И мразя да ме въвличат в тях. Защото никога не се стига до истината. Никога в спора не се стига до Истината. До някаква истина - може би. До половината истина – може би. До човешката истина – може би. Но не и до Истината в нейната пълнота. Защото до Нея не се стига със спор.

Затова, ако се хванеш да спориш така, само ще изхабиш време и нерви, докато накрая разбереш, че този срещу теб всъщност изобщо не Я търси. Дори не иска да Я чуе. Защото току-виж Я намери. Или пък Тя - него. Съвсем като Пилат, който също високомерно попитал: „Що е истина?”, без всъщност да види, че Тя стои пред него.

Pravoslavie.bg