„Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, ... или като тоя митар.“

Днес рядко ще чуем някой да произнася тези или подобни думи на глас и да демонстрира онова грубо, примитивно и неприкрито фарисейство на фарисея от евангелската притча. Но фарисейството днес далеч не е изчезнало, то просто твърде много се е усъвършенствало с помощта на притворството и лицемерието. Сега то съществува в нас като едно тихо и добре прикрито вътрешно настроение, един фин и почти незабележим комфорт, който изпитваме, когато се сравняваме с другите. И когато установяваме за кой ли път, че сме по-добри от тях.

Виждаме в службата колега с по-скромни от нашите възможности и ни става драго на душата. О, та той дори ни е симпатичен! Готови сме даже да го почерпим. Виждаме някой, който не се грижи за здравето си, за хигиената си, или има вредни навици, и изпитваме задоволство от своята силна воля и житейска подреденост. Четем неграмотен коментар в мрежата и се опиваме от интелектуалното си превъзходство. Дори в помощта си към другите често се крием зад маската на състраданието – помагаме, но скритото ни задоволство идва от ролята ни на „спасители“. А това си е именно фарисейското състояние на сърцето: то се храни от сравнението и чувството за превъзходство, а не от любовта и състраданието.

Едно парадоксално, но затова пък напълно реално състояние на душата е гордостта от скромността. Виждаме хора, които парадират с вещите си или със състоянието си и си казваме: „Колко са повърхностни! Радвам се, че аз съм над тези неща и водя скромен живот.“ Така ние превръщаме нашата скромност, която, както по всичко личи, е само външна, в повод за гордост, което всъщност разкрива плитката ѝ сърцевина.

Нека сега да разгледаме по-отблизо контрапункта на фарисея – митаря от евангелската притча. Той най-вероятно ще да е познавал мнозина от влизащите в храма. Бил е, тъй да се каже, бирник. И като такъв вероятно е държал в "шкафа" си „архива на чуждите слабости“ – знаел е от първа или от втора ръка кой крие данъци, кой дължи пари, кой е нечестен в отношенията си към държавата, а и не само към нея. Изобщо можем да предполагаме, че е разполагал с достатъчно количество „чувствителна информация”, за да свали, стига да поиска, фарисея от пиедестала, който си е съградил, само с едно изречение. Или документ.

Но митарят не вижда околните. Пред ослепителната светлина на Божията святост той губи способността да вижда сенките по другите. Неговата молитва – „Боже, бъди милостив към мене грешния“ – не е вик на отчаяние, не е само вопъл на покаяние, а вик на доверие. Той знае, че само онзи, който признава, че е празен, може да бъде запълнен от Божията любов и милост. Само той има нужда от милост и само той може да я поиска. Фарисеят не получава милост. Защото не иска. Той претендира за праведност. И се чувства добре. Включително и от това, че ближният му е зле.

Фарисеят вярва в своите заслуги и като че ли разчита на „честна сделка”. Давам праведност, получавам спасение. Или пък просто одобрение...

Митарят вярва в Божията милост и любов. Да поискаш милост означава да вярваш, че Този, от Когото я искаш, е способен и иска да те обикне и приеме, въпреки че ти изобщо не го заслужаваш. Митарят се храни от надеждата, че любовта е по-силна от неговите престъпления. Вяра, надежда, любов. И трите ги виждаме у митаря. И трите не ги съзираме у фарисея.

Затова, за да не допуснем фарисеят в нас да ни превземе изцяло, можем да си отбележим следните поуки, които биха могли да ни послужат като стратегия на съпротивата.

По линия на митаря:

Нека не използваме чуждите грехове за оправдание или омаловажаване на своите. Моята отговорност не зависи от чуждото поведение. Да сочим с пръст другия е просто опит да размием собствената си греховна нечистота в морето от общата греховност. Но това размиване няма как да стане на практика – нечистотата ще си остане в нас, дори ще се разрастне.

Добре е да се откажем от властта, която си мислим, че ни дава познаването на чуждите слабости. Знанието за чуждите грехове е оръжие, което митарят съвсем неслучайно избира да не използва. И постъпва мъдро. Истинското покаяние означава да изгорим тефтера с чуждите дългове и по-честичко да прелистваме своя собствен.

Добре е да помним, че милостта не е награда за отличници, а спасение за нуждаещи се. В момента, в който помислим, че заслужаваме нещо повече от „оня там“, ние напускаме територията на благодатта и влизаме в територията на търговията и конкуренцията.

По линия на фарисея:

Нека не превръщаме добродетелите си в стена. Доброто дело, с което се гордеем, ни отделя от хората. Грехът, за който се каем, ни сближава с тях. Фарисеят е направил всичко „правилно“, но е останал сам в своята праведност. Устоял е в правдата, но изпаднал от милостта. Тук обаче трябва да сме внимателни да не се увлечем по модерния днес богословски „антиюридизъм”, при който „любовта”, „милостта”, и „икономията” са превърнати в оръдия срещу правдата и истината.

Добре е да се пазим и от „духовния комфорт“, който идва от сладостното съзерцаване на чуждата посредственост. Не трябва да храним самочувствието си от чуждия провал. Да ни става добре от несъвършенството на другия е ясен знак, че духовно изобщо не сме добре.

Да не съдим за човека по неговия социален етикет, тоест да не гледаме на лице, както е казал Христос. За фарисея другият е просто „категория“ (митар). Не бива никога да позволяваме на дефинициите да закрият онова, което дефинират и в резултат на това очите ни да не видят живия, страдащ и най-вече много подобен на нас човек.

В крайна сметка пред Бога няма класация, няма състезание. Има само два пътя: единият води навътре към егото, или както някои го определят – самостта, а другият – навън към милостта. Можем да го представим и по този начин: единият път – навън към греховете на ближния, а другият – навътре към покаянието и собствените грехове.

Но защо тъй трудно се решаваме да последваме митаря?

Да не би пък да е, защото е страшно компрометирана фигура? Как ли не е хулен в историята горкият митар. Дори мнозина модерни православни проповедници към реалните му грехове – користолюбието и нечестността при събирането на данъците с вземане на повече от дължимото – прибавят и обвинения в „колаборационизъм” и „предателство към своя народ”, понеже бил събирал данъци за омразния окупатор.

Този патриотичен уклон в екзегезата обаче липсва при светите отци. Пък и къде тук всъщност са колаборационизмът и предателството? Каква вина има митарят за успеха на окупатора? Да, наистина след завладяването на Иудея той се „намества” в неговата, на окупатора, държавна система, но такова наместване се случва на практика с всички поданици на империята, включително книжниците, фарисеите, свещениците и изобщо всичките му обвинители. И като става въпрос за колаборационизъм, не може да не си спомним на практика най-висшата проява на колаборационизма – викът на иудейските водачи към Пилат: „Нямаме друг цар, освен кесаря“. Това е истинският апотеоз на предателството – доброволният отказ от духовна свобода и идентичност в името на постигането на политически, а на практика на демонически мотивираната цел – да бъде разпнат Месията Христос Синът Божий, защото не покрива очакванията им за земно владичество.

Ала Този Христос не просто оправда компрометирания митар. Той избра Сам да бъде компрометиран – възможно най-грандиозно и най-публично опозорен на Кръста, за да счупи черупката на човешката самоправедност, която винаги е била, и сега е, и винаги ще бъде сигурна преграда пред осияването на човешката природа от Божествената благодат, която единствена може да дари на човека истинска праведност и истинска святост.

Затова да направим поне този избор в живота си, който може да се окаже от най-смислените: вместо сами да си „правим вятър“ с припомнянето на своите мними заслуги, да се оставим да ни обгърне полъхът на покаянието и смирението пред Онзи, Който прие позора заради нас. Само така ще бъдем облъхнати и от благия повей на Божествената милост и Божието прощение, облъхнали и възродили презряния и грешен, но каещ се митар от древността.