Всяка добродетел трябва да се извършва с разсъждение. Да, съществува такова понятие като разсъждение. Има случаи, когато сме длъжни да съдим, да отсъждаме, да разсъждаваме, да различаваме. И има помощ и милостиня, които трябва да бъдат извършвани едва след много строго и трезво разсъждение, както са казвали светиите.

„Милост и съд ще възпявам Тебе, Господи“ (Пс. 100:1). Милост и съд. Значи милостта е свързана с разсъждение. С отсъждане, с размисъл, с различаване. „Горко вам, задето сте оставили най-важното в закона: правосъдие, милост и вяра“ (Мат. 23:23). Това казва Христос. Помните ли?

И тъй, милостта трябва да бъде разсъдителна, както е казано в Учението на дванадесетте апостоли: преди да я дадеш, милостинята ти трябва да се изпоти в ръката ти. А че милостинята трябва да бъде вършена след внимателно разсъждение се вижда и от това, че има такива случаи, когато ние вредим на хората със своята милостиня. Спомнете си как постъпваше Господ. Той не раздаваше милостиня безразборно. Той не изцели всички, не избави всички наред - посвеместно и поголовно - от бесовете. И в онзи случай, когато се събраха дванадесет коша останали къшеи хляб, Той каза: съберете всичко, след като нахрани пет хиляди души. Съберете всичко, за да не се изгуби нищо. И се събраха дванадесет пълни коша. Какво означава това? Отговорност и разсъдителност. Христос показва, че дори когато извършва чудо, трябва да се събира и пази това, което остава, като знак за разумно и внимателно отношение към ресурсите и благата, макар те у Него да са неизчерпаеми.

А когато един човек Му каза, докато Той проповядваше: „Учителю, кажи на брат ми да раздели с мен наследството”?! По всичко личи, че брат му нечестно си бил присвоил всичко. И човекът смяташе, че ако Господ има такъв авторитет, то ако само каже, дори братът да не иска да чуе, то хората ще чуят и ще му повлияят по някакъв начин…

Но какво му каза Господ? Кой Ме е поставил да съдя вашите житейски дела? Тоест, от наша гледна точка Той в случая постъпва немилосърдно. Какво Му струваше просто да каже: заповядвам на брат ти да раздели с теб наследството? И толкова. Замислете се обаче защо Той не направи това. Защо ли? Да речем, че това беше направено. Представяте ли си какви тълпи хора щяха да идват при Него, за да го затрупват с житейските си проблеми! А каква беше Неговата задача? Да спасява човешките души. Пък това, че не са си поделили справедливо наследството, може да има и някакъв промисъл. Може би трябва да се помоли човек? Може би трябва да претърпи? Тоест нищо не става просто така.

Още един случай, когато според човешкото разъждение Господ лишил много хора от милостиня. Когато една жена изляла скъпоценно миро върху Него, а Иуда възнегодувал, че мирото можело да се продаде за триста динария и парите да се раздадат на сиромаси. Мирото наистина можело да се продаде за триста динария и тези пари да се раздадат на бедните. Но Господ не казал да бъде направено тъй и излиза, че в този случай оставил бедните без препитание. За какво била похарчена такава сума – триста динария? На колко бедни можело да се помогне? Но какво каза Господ: че бедни винаги ще имате, а Мен – не винаги. В случая е важно и следното: Господ следи всеки и всичко и дори една птичка не пада на земята без волята Божия. На всеки ще бъде дадено препитание, както казва Господ: „Който е за помилване, ще го помилвам, който е за съжаляване, ще го съжаля” (Пс. 33:19). И още ще ви кажа, че вие умеете да избирате приоритети, а в този случай от думите на Господа се вижда, че приоритетът бил друг.

Така трябва да бъде и с милостинята. Каква трябва да бъде тя? Как трябва да бъде вършена? Ако човек злоупотребява с милостинята, няма защо да му се дава, ако тя не е за негова полза, разбирате ли? Ако тя не му носи полза, защо да му се дава тази милостиня? Ние така разваляме човека. И тук трябва да се разсъждава. Къде да помогнеш и къде – не, къде да откажеш. Защото и това се случва, понякога трябва да се откаже. Понеже не сте ли забелязвали как в началото благодарят. В началото за този, на когото даваш, ти си направо ангел, истински ангел. После човекът свиква и това става норма в живота му. Ако по-рано е възприемал милостинята като Божия милост, то впоследствие тя става норма. И следващият етап е: „ти си длъжен”. Ако не го направиш, значи си лош човек. Аз мислех, че си добър, а ти се оказа друг.

Разбирате ли, ние поемаме, понасяме на гърба си проблемите на хора, които не искат да носят своите проблеми. Мислите ли, че Христос би понесъл чужди проблеми, на хора, които не желаят да полагат усилия? Според мен – не. Ако човек може да стори нещо, да постигне нещо, той е длъжен да се опита да го направи. Ето, сложили са ти храна, например. Бъди поне така добър – вземи я и изяж. Ябълката е там – бъди добър, наведи се и я вземи. Или както в оня анекдот, помните ли: „Аз вярвам в Бога, Той ще ме спаси.“ Или този, който започнал да се дави в морето и разчитайки само на вярата си, викал: „Господи, спаси ме!” И три пъти Господ му пращал хора със спасителна лодка, но той не рачил да се качи, а все викал: „Господи, спаси ме! Само Господ може и трябва да ми помогне”. Накрая се удавил и когато на оня свят попитал Господа: „Господи, защо не ме спаси?” – Господ му казал: „Аз три пъти ти пращах спасителна лодка”. Ето как той три пъти отхвърлил спасението от Господа.

Случва се и друго: човек да не може да превъзмогне своята гордост. Тогава също не трябва да му се дава – нека положи усилия да я пребори. Нека избере: или да се отвори към смирението и благодарността, или да остане затворен в себе си, притиснат от нуждата и разяждан от гордостта. Ето тук отново трябва да се гледа какво наистина е налице в съответната ситуация. А когато човек се срамува – това е по-различно. Но просто има случаи, когато у човека гордостта направо прелива. И тогава той иска едва ли не да му се молят на колене да им разреши да му помогнат.

И още, има един израз на апостол Павел: „Всичко, що не е от вяра, е грях“ (Рим. 14:23). Понякога човек прави нещо не съвсем правилно, но го прави с искрена вяра. В този момент това не му се вменява пряко като грях. Има случаи, когато човек постъпва искрено и с вяра и Господ, като вижда това, макар милостинята в такъв конкретен случай да е дадена неправилно, Той вижда искреността на човека и я насочва към добро по някакъв начин, какъвто Той си знае. Но Господ в случая от не съвсем правилното нещо прави нещо добро, за да разберем, както е казано в една молитва: не е скрита от Тебе, Господи, нито една сълза, нито от капката някаква частица. Дори една сълза, дори когато човек само въздъхва, съжалява за някого, състрадава, проявява милост или се кае – и това Господ зачита като милостиня. Значи какви са изводите? Ако човек искрено иска нещо добро и го иска с добро и непристорено сърце – това ще му се зачете като дело, няма да се изгуби. И Господ многократно дори злото обръща в добро, макар човек често пъти изобщо не си дава сметка за това.

Затова нека всяко добро дело и особено милостинята да вършим след много трезво и строго разсъждение. И нека преди да дадем милостиня, тя „първо да се изпоти в ръката ни”.

Прот.Александр Проченко. Лекции

Превод: прот. Божидар Главев