Това, което се случи на 28 ноември в Изник (някогашната Никея), в града, където е бил съставен Никейският Символ на вярата, където отците на Събора мъжествено отсичали всяко изопачаване на истината, би трябвало да бъде едно празнично събитие, внушаващо трепет и отговорност пред Бога и Неговата Църква.

Всяко богословско събитие, провеждащо се на такова място, би следвало да диша с духа на Никео-Цариградския Символ на вярата – да отразява не само неговите думи, но и неговата непреклонна строгост по въпросите на Истината. Но именно тук изплува горчива ирония: паметта за Събора, утвърдил догматическата истина, бе използвана като оправдание и повод за размиване на догматическите граници, а думата „единство“ бе за пореден път превърната в реторика, която прикрива процеси, имащи твърде малко общо с Истината.

В този контекст днес особено актуално звучат думите на апостол Павел за „похитителите на човеци“ („человекохищники” - 1 Тим. 1:10 - слав.) – за онези, които, възползвайки се от духовен авторитет, думи, гъделичкащи слуха и благовидни предлози, водят хората там, където Христос не е заповядал – към духовно заколение.

В тази връзка възникват някои въпроси.

1. Защо патриарх Вартоломей търси съюз с католиците, но не прави нищо за единството в Православния свят? Това е главният и най-болезненият въпрос. Ако човек е искрено загрижен за единството на Църквата, логично е първата и неотложна стъпка от негова страна да бъде изцеляването на разделението сред православните, което днес е достигнало ниво, невиждано от времето преди Великата схизма.

Когато погледнеш случващото се, става видно, че реалните усилия изобщо не са насочени към възстановяване на мира вътре в Православието. Преди всичко прави впечатление отсъствието на каквито и да било стъпки от страна на Константинопол към възобновяване на евхаристийното единство между тази църква и поместните църкви, с които тя не е в общение. А без него всички разговори за църковен мир се превръщат в празен звук. И не само това.

Ние не виждаме дори най-малък признак на покаяние за нейните едностранни и откровено антиканонични действия, които преди време породиха днешната криза. Вместо опит от страна на Константинопол грешката да бъде поправена, да си признае вината и да се върне към съборността, наблюдаваме затвърждаване на предишната линия. И в резултат, вместо смирено търсене на единство, виждаме продължаване на старата политика на „пръв без равни“, на вмешателство и едностранни и своеволни решения, които само задълбочават раните, вместо да ги лекуват. Така стъпка по стъпка се създава впечатлението, че целта всъщност съвсем не е мирът, а установяването и утвърждаването на собствената власт под прикритието на „грижа за единството“. На този фон да се говори за „единство с католиците“, при положение, че то е силно разклатено в собствения дом, изглежда не като стремеж към истината, а като политически проект, в който „единството“ се превръща в пропаганден инструмент. Светите отци многократно са предупреждавали, че разрушителят на вътрешния мир на Църквата никога не може да бъде миротворец навън. Мирът, придобит чрез хитрост и манипулации, не е мир, а капан – точно като онези, които ползват похитителите на човеци.

2. Защо не беше направен опит за това честване да бъде събрано цялото Православно семейство – всички поместни църкви? Ако бащата в семейство (за какъвто се заявява вселенският патриарх) започне да търси помирение с чужди, преди да се помири със собствените си деца – това неминуемо събужда много въпроси. Но в църковен план това е също и канонично нарушение.

Каноничният принцип на съборността не е някаква абстракция, а практически закон в живота на Църквата: нито една поместна църква няма право да се изявява като „първа без равни“, защото подобно поведение нарушава равновесието и братските отношения между църквите. Оттук следва неотложният извод: въпросите, които засягат църковното единство и ред, задължително трябва да се решават съборно – в присъствието и със съгласието на поместните църкви, а не по волята на един център. Следователно е недопустимо частно мнение – дори на авторитетен йерарх – да бъде издигано над мнението на Христовата Църква в нейното съборно изразяване; когато личната инициатива се поставя над съборността, това вече не е пастирска грижа, а злоупотреба с власт. Затова всякакви едностранни и самочинни действия, предприети без съборното съгласие, са както канонично неправомерни, така и духовно вредни за Църквата.

Това, което се случи в Изник, не е просто богословска среща или културно мероприятие. Това е символичен жест, който сочи посоката избрана от определена църковна групировка – не към православната съборност, а към нова уния. И точно тук думите на свети апостол Павел оживяват с особена сила. „Законът е установен за човекоубийци, за блудници, мъжеложци, похитители на човеци…” (1 Тим. 1:9-10 - слав.). Похитителите на човеци - това не са само престъпници от миналото, това са тези, които днес похищават свободата на църковното съзнание, подменят истината с дипломация и водят хората в духовен капан, прикривайки се с приказки за мир.

Днес от всеки православен християнин се иска трезвение, молитва и способност за различаване на духовете. Защото времето е твърде сложно и не всяко единство е от Духа Светаго.

Правлайф. инфо

Превод: прот. Божидар Главев