В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Когато младеж избира своята спътница в живота, когато невестата смирено отговаря „да“ на въпроса на свещеника: „Имаш ли добро и непринудено желание и твърда решимост да вземеш за съпруг този, когото виждаш пред себе си?“ – всеки път, когато някой избира един измежду мнозина, този избор е изпълнен с доверие, вяра, надежда и любов. Младите вярват, че изборът им е правилен. Бъдещите съпрузи се надяват, че съвместният им живот ще бъде изпълнен с радост, защото се обичат, защото са готови да се жертват – той заради нея, тя заради него. Но годините минават, житейските скърби се умножават и това, което някога е изглеждало леко и радостно, се оказва трудно, тежко и мъчително. Не всяка семейна двойка издържа изпитанията на брака, не всички успяват на дело да осъществят единството на душата и тялото, тайнствения съюз на двама, които са станали едно.

Не е ли така и с народите, избрани и призвани от Бога? Те понякога се оказват недостойни за високото си призвание, изневеряват на своя Небесен Отец, нарушават Завета, даден им от Бога? Неслучайно апостол Павел сравнява Църквата с невеста, а Христос – с жених. Неслучайно и Сам Господ в притчата за разумните и неразумните девици използва същия образ – образа на брака. Много пъти в Евангелието се съпоставят тайната на семейството и Тайната на Царството, защото още в зората на човешката история, както се разказва в Стария Завет, Господ говори на хората, страдащи от самота и безприютност: „ще ви приема за Мой народ, ще ви бъда Бог“ (Изх. 6:7). Ето го бракът – тайнственото съединение между народа и Бога, ето това ние наричаме Църква.

Църквата не е просто обществена организация, не е група хора, събрали се, за да „удовлетворят своите религиозни нужди“, не е място, където се палят свещи пред икони неясно с каква цел. Църквата е Божият народ. Така именно говори за нея апостол Петър: „вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина; вие именно, които някога бяхте не народ, а сега сте народ Божий; които бяхте непомилувани, а сега помилувани“ (1 Пет. 2:9–10).

И когато този народ изменя на Бога, както жена изменя на мъжа си, тогава никакви чудеса, никакви възкресения на мъртви, никакви изцеления не могат да стопят леда в човешките сърца, тогава в тези сърца се заселва злоба, която в крайна сметка избухва в хрипливия вик: „Разпни, разпни Го!“

Още не се е случило най-страшното предателство. Народът Божи все още не е потвърдил своето отпадане от благодатното избраничество с ужасяващата клетва: „Кръвта Му нека бъде върху нас и върху децата ни“ (Мат. 27:25), а Господ, Сърцеведецът, вече предупреждава онези, за които Му предстои да умре: „И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби“ (Мат. 8:11–12). Той ги предупреждава за страшните последици от измяната. Бог предупреждава Своя народ, „синовете на царството“, че святото място на Царството Небесно няма да остане празно – то ще бъде запълнено от онези, които ще дойдат от изток и запад. И на тях, някогашните езичници, ще бъде отредено да станат Новият Израил, новият Божи народ.

А ние – ние, които някога бяхме непомилвани, а сега сме помилвани, ние, чиито деди и прадеди се опитаха да изградят на земята нов свят без Бог, ние, по чудото на Божието милосърдие, без да сме го заслужили, отново дръзваме да се наричаме Църква, отново се опитваме да станем Божи народ, отново търсим да бъдем осиновени от Бога – защото в нашето безбожие ни стана тежко и самотно, като в чужбина посред лошо време.

И ми се струва, че трябва да помним печалната участ на онези, които Бог отдавна е осиновил, но които въпреки това са продали своето осиновление, своето първородство за паница леща – за политически амбиции, за боклука на временните изгоди, разменили са истинското величие на Божия народ за илюзорното величие на едно могъщо държавно устройство. Защото Господ е казал на този народ: „Моето царство не е от този свят“ (Иоан 18:36), но иудеите предпочели държавната независимост пред вечния живот и затова не приели Христовата проповед.

И ние, членовете на Православната Църква, също сме изкушени да се превърнем в дейни борци за величието на нашата страна; ние, за съжаление, твърде често забравяме, че нашата цел е придобиването на Светия Дух, а не задоволяването на нашата национална гордост с желанието да станем най-силните и най-уважаваните в света. Разбира се, едното не пречи на другото – но само ако с цялата сила на душата си започнем да се борим със собствените си грехове, ако започнем да търсим не удобен и охолен живот, а Царството Небесно и неговата слава. Тогава, по думите на Спасителя, всичко останало ще ни се придаде. Когато милостта към сиромасите и унизените в този свят стане наш духовен приоритет, когато – подобно на римския стотник – заплачем за скърбите на своя ближен, всичко ще ни бъде въздадено според вярата ни, във всичко ще успеем.

Дано и ние, забравилите Небето, не чуем страшното предупреждение на нашия Спасител: „синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби” (Мат. 8:12). Амин.

Храм „Священномученика Владимира, митрополита Киевского и Галицкого”

Превод: прот. Божидар Главев