Днес в проповедите на повечето съвременни проповедници чуваме следния обнадеждаващ рефрен: „Светиите са били хора като нас, но са били преобразени от Светия Дух...”

Този израз вече е толкова често срещан, че е станал едва ли не традиционен за днешната православна проповед. Но ако решим да изследваме неговата истинност, трябва да започнем с въпроса: „А като са били същите хора като нас, защо тогава ние не сме като тях? Защо не успяваме не само да станем светии, но дори да се издигнем над нивото на елементарното благочестие?” Явно по нещо съществено се различаваме от тях, въпреки че формално погледнато горното твърдение може и да изглежда вярно.

Това съвременно проповедническо клише всъщност е твърде повърхностно и не отговаря на духовната реалност, то даже замъглява истинската драма на спасението.

Какво по-конкретно имаме предвид?

Формално вярно, но в действителност подвеждащо

Да, светиите са били хора съвсем като нас – със същата човешка природа, слаби и смъртни, изкушавани. Но това не означава, че са били като нас както що се отнася до начина, по който са откликвали на Божия призив, и дълбочината на вярата, която са имали, така и до решимостта да умрат за Христа тук и сега. Формулата „като нас” днес се използва, за да ни обнадежди, но на практика ни приспива, защото не казва нито дума за реалното предизвикателство на светостта.

Макар наистина еднаквостта по природа да съществува, нейното заявяване, без да се посочат разликите между нас и светиите, на които разлики се дължи духовният ни неуспех, в действителност подвежда. И нашата драма идва тогава, когато се сблъскаме с предизвикателствата на истинския духовен живот, при което колкото бързо да сме се мотивирали в началото на нашия духовен път, толкова бързо се демотивираме при този сблъсък.

Защо ние не ставаме светии и често не постигаме дори начално благочестие?

Този въпрос се изправя неумолимо пред нас, въпреки приспивните песни за леснодостъпна святост. Причините да сме толкова далеч от светостта не са една и две и тук изобщо не става въпрос за това, че просто някак „не ни се получава“.

Първо, ние живеем в напълно различен духовен климат, и ако не си дадем сметка за това, само ще имитираме духовен живот, без да го живеем наистина. Светиите са живели в условия, в които Църквата е била център, а не периферия. А ние днес живеем в една секуларизирана, разсеяна и пъстра културна среда, в която съзнанието ни непрекъснато е отвличано, а мисълта – разпилявана с всевъзможни второстепенни и маловажни неща. И Църквата, която преди е била център, сега е само част от разноцветната картина.

Второ, светиите са живели с ясното съзнание за смъртта и Страшния съд, а ние днес живеем така, сякаш никога няма да умрем, а ако умрем, вярваме, че Бог „ще се смили над нас”, бидейки повредени от клишетата на либералното богословие, че понеже Бог е любов, Той не ни наказва, не изисква, не заповядва, не ограничава свободната ни воля и прочее доказано неверни твърдения.

Трето, вярата на светиите е била жива и лична, пронизваща дълбоката същност на човека, докато нашата е повърхностна, в плен на някакви културни, етнографски и традиционни за средата и времето особености, преобразена така, че да бъде удобна, но не и спасителна.

Четвърто, светиите са водили непрестанна вътрешна борба със страстите и похотите и са търсили сблъсъците на тази борба, а ние, напротив – избягваме конфликта с тях, оправдаваме страстите си, наричайки ги ту естествени потребности, ту емоционални нужди, ту като ги прикриваме с „благочестивия” евфемизъм – „немощи”.

Различаваме се със светиите и още как се различаваме! Не по природа, а по отзоваване на повика на благодатта. Светиите са отговорили на благодатта безусловно, без отсрочка, без половинчатост. А ние обикновено се крием зад уговорките: „ще постя, но не фанатично, нали постът е за човека, а не човекът за поста”, „ще се моля, но без да си развалям спокойствието и комфорта”, „ще простя, но няма да забравя”, и т.н.

Да, разликата в природата я няма. Но я има в сърцето, във волята, в решимостта, в пълнотата на отдаване на Христа, в истинското и абсолютно безпощадно събличане на вехтия човек и борбата против греха „дори до кръв”.

Може би по-правилно би било, ако формулата се обърне и призивът вече не започва с това, че „светиите са били като нас“, а че ние „сме призвани да станем като тях”.

Да, светиите са били хора като нас, но ние не сме като тях. И не защото природата ни е различна, а защото сърцето ни е раздвоено, волята ни е разколебана, а вярата – разредена до културна или емоционална инерция, отстъпваща пред първото по-сериозно предизвикателство. Подменяйки аскетическия реализъм на светите отци с утешителни формули, съвременната проповед повече приспива, отколкото пробужда.

Истинското благочестие не е въпрос на прилика по природа, а на отговор по благодат. Светостта не е даденост, а подвиг — а за подвига не стига просто „да си човек“, трябва да си човек, решен, ако потрябва и да умре за Христа. И това не е патос на отчаянието, а на трезвението, на вярната оценка на всичко около нас и на всичко вътре в нас – на онова отеческо трезвение, което води към покаяние и само чрез него – към надежда.