Излезе от печат книгата „Източното православно църковно пение – хилядолетното дихание на Православната светост” на Издателство "Любомъдрие" с автор Катя Тодорова. Представянето е предвидено през втората половина на месец септември.

Книгата можете да намерите в книжарниците на „Хеликон", в "Български книжици", в "Православна книжарница" на ул. "Бенковски" 9 (пресечката с бул. Дондуков), в Църковния магазин на ул. "Самуил" №111, и в църковните магазини в Руската църква и в храмовете: "Свети Седмочисленици", "Света София", "Свети Георги Ротондата", "Света Неделя", а така също и в Поморийския манастир „Св. Георги”.

 

ПРЕДГОВОР

От свещ. Божидар Главев

Всякое дихание да хвалит Господа

„И тъй, чедо мое, усилвай се в благодатта, която ти е дадена от Христа Иисуса, и каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат” (2 Тим. 2:2)

Какъв простичък принцип за предаване на вярата и благодатта ни разкрива св. апостол Павел. От верен човек на верни човеци. Една вярна и любеща душа докосва други души и в тях се ражда вярата и любовта.

Живо предание! Действено и благодатно! Така е било в началото. Тъй би трябвало да бъде и днес - поучаването във вярата чрез Писание от една страна и чрез предаване на личен опит от друга да вървят ръка за ръка.

Когато днес кажем „устно предание”, като че ли това словосъчетание не поражда съвсем правилна представа в ума ни за това, за което иде реч. Сещаме се по-скоро за древни разкази, носещи послания отпреди векове, които макар и дошли до нас, нямат кой знае какво отношение към днешния ни живот. Неща, които е приятно да слушаш до бумтящата печка на село, но после бързо забравяш. Самата дума „предание”, някак си не дава представа за предаване на жив опит. Може би това е накарало руския емигрант в Америка - игумен Герман Подмошенски, в своите произведения, да  превежда тази славянска дума не с нейния английски еквивалент – „tradition”, а с „transmission”, който макар и по англосаксонски груб, все пак носи усещането за динамика. Да, живият опит е безусловно необходим и с това трябва да сме наясно и днес: че можем да изучим вярата по книга до последната буква, но ако не съединим това с докосване до този благодатен опит, можем просто да си останем невярващи, или в най-добрия случай хладно вярващи.

Какъв по-добър повод да говорим по този въпрос от темата на книгата, която ви предстои да прочетете? Защото именно Православното църковно пение е феномен, при който, четейки знаците можеш да се научиш донякъде, но за да се научиш добре трябва и някой да ти покаже. Това става ясно още от първия сблъсък на учещия с източния нотопис - т. нар. невмено писмо. За нас, които сме свикнали със западните нотни знаци, веднага възникват някои проблеми. При западния нотопис нотният знак носи абсолютна стойност, при източния - знакът само определя движение спрямо предходния тон. При западните ноти имаме ясно разделение на знаците за височина, украшение и динамика, докато при източните две или три от тези характеристики могат да бъдат събрани само в един знак. И това, което е най-вече за отбелязване: липсват абсолютни величини и е налице известна свобода на интерпретацията. Всичко това, разбира се, не е никак случайно, а е плод на средата, в която се развива църковният певчески опит. Учещият ползва знаците при непрекъснатото съдействие на предаващия живия опит учител, така че можем да кажем, че Православното църковно пение в частност е отражение на общия църковен принцип за единство на писаното и неписано Предание, като налице е и тази трансмисия, за която говорихме по-горе.

В този ред на мисли идва и мястото на това, което считам за особено ценно в книгата на Катя Тодорова. Това, че тя е осъзнала именно необходимостта и непременността на „неписаното” Предание. Още една дума със замъглено в процеса на употреба значение. Неписано е туй Предание, не защото просто не е записано, а защото не може, няма как да се запише на хартия. То се пише вътре в самия човек. Затова е и много важно, кой пише и при съдействието на Кого пише. И тъй като това е процес, който се осъществява в благодатната реалност на Църквата, оказва се на практика, че действащият (учителят) всъщност е съдействащ на Съдействащия (Бог), Който всъщност е Действащ.

Като стана въпрос за писане, що се отнася до Катя Тодорова тя пише добре. Започнала е добре още от заглавието: „Източното православно църковно пение – хилядолетното дихание на Православната светост” – цялото мое предходно многословие в едно изречение. Трябва ли да припомняме, колко е важно едно литературно произведение да има ярко, запомнящо се заглавие? Не поради някакви конюнктурни или комерсиални подбуди, а защото така става ясно, че самият автор умее да синтезира посланието си в няколко думи. Полезно и рядко умение!

Добри думи ще кажем и за структурата на самото изложение. Налице е преплитане и добър баланс на историческия и систематическия подход при излагането на темата, което прави книгата приятна за четене и за по-нетърпеливи и по-незапознати с подобна тематика читатели.

Добра обосновка – светоотеческа при това. И то не заради позоваванията и цитатите, а именно защото става ясно, че за самия автор Преданието не е просто предание, а е наистина дихание. При това положение става ясно още, че заглавието съвсем не е избрано произволно, а е изтръгнато от сърцето, като за читателя остава далеч по-малкия труд – да прочете и да обикне. Да обикне Източното православно църковно пение.

Не са спестени и нелицеприятни констатации относно някои отклонения от църковната певческа традиция, което добавя апологетически пласт в книгата и определено я отличава и поставя на по-високо ниво от обикновените трудове, с които читателите просто биват запознавани с историята, правилата и практиката на Византийското църковно пение.

Налице е наистина образователна цел на написването на книгата. Образователна, обаче не в светския смисъл на думата, а в православно-духовния. Самата авторка я определя така: „Може да се обобщи, че причина за написването на книгата стана необходимостта всеки избор в църковния живот да бъде обоснован в светлината на светоотеческото учение”. Значи целта не е просто увеличаване на познанието на четящия, а изграждане на личности, които могат да правят избор, при това добър, правилен, православен (то се подразбира) избор.

Мислех да спомена за образованието и за предишния литературен опит на Катя Тодорова, но като че ли няма смисъл. Книгата говори повече, много повече. А е и време вече да започне да говори. Затова, пожелавам на добър час на самата книга, а на авторката - успешен завършек и добър плод на този й труд, както и други плодотворни трудове на Божията нива, за слава на Светата Единосъщна, Животворяща и Неразделна Троица и добруването на Светата Църква. Амин!

Свещ. Божидар Главев

с. Горица

6/19 април, 2010.

Преставление на св. Методий Славянобългарски, Архиепископ Моравски

КРАТКИ БИОГРАФИЧНИ ДАННИ ЗА АВТОРА:

Катя Тодорова - Магистър по богословие.

С църковна музика се занимава от 1991 г., когато записва петгодишен магистърски курс по богословие в Софийския Университет „Свети Климент Охридски”. По време на следването си пише статии и тв сценарии на православна тематика. През 1996 г. се дипломира със степен Магистър по богословие. Занимава се и с иконопис. Завършила е също „Ландшафтна архитектура”. Има втора специалност „Телевизионна журналистика” завършена в СУ „Свети Климент Охридски”.

Съгласно решение на Софийския епархийски съвет, е надлежно утвърдена и провъзгласена от Светия Синод на БПЦ на 16 юни 2005 г., с протокол №4-намален състав, за член на VІ–ия Църковно-народен събор с четиригодишен мандат, проведен през 2008 г. в Рилската света обител, където участвува при изработването на новия Устав на БПЦ.

УВОД

Защо беше написана тази книга

В продължение на цялото това време - годините от написването – до издаването на книгата, повечето от тези, които я бяха прочели в ръкопис, ме питаха защо съм я написала. И понеже хората обичат да четат истории, ще трябва да разкажа.

Когато през 1990 г. се обърнах към вярата, започнах да присъствувам на службите в Патриаршеския катедрален храм-паметник "Св. Александър Невски". Там на светата литургия винаги пееше професионален хор и мнозина идваха именно заради него. Аз не бях посещавала служби в други храмове и въпреки, че пеенето ми напомняше на опера, си мислех, че така е прието. След като в продължение на няколко месеца бях ходила там, една сутрин, в промеждутъка, в който обикновено хорът изпява „концерт”, вместо него изведнъж се чу песнопение на език, който не можех да разпозная. То се носеше на вълни, които изпълваха пространството и превземаха всичко. Такова нещо не бях чувала никога през живота си. Бях стъписана. Не – шокирана! Какво беше това?!  Изведнъж започнах да осъзнавам, че тази нечувана и непозната музика явно ми харесваше, макар, че все още не можех да окачествя въздействието й върху мен. Приятелката ми, която беше с мен, се засмя на озадачения ми вид и снисходително ми обясни, че това е Източно църковно пение, като ми посочи групичката гърци, които бяха застанали между двата трона и пееха.

След година започнах да следвам богословие в СУ „Св. Климент Охридски”, където се изучаваха като отделни учебни дисциплини Източно църковно пение и западна музика.

По същото време сегашният Неврокопски Митрополит Натанаил беше викарен епископ на Българския Патриарх Максим. Благодарение на него ние успяхме поне отчасти да си представим как изглежда светогорско богослужение – цяла нощ служба, водена с Източно църковно пение, с по 15 певци на двата клира. Той отслужваше пълния богослужебен кръг като започваше вечерта в 21.00 ч. и завършваше с раздаването на анафората към 7.30 ч. сутринта.  Тези часове изминаваха много бързо и след като свършеше службата, ние бързахме да го попитаме кога отново ще има такова бдение. Тогава една моя колежка забеляза: „чудно – почти не усещам кога изминават тези часове, а когато съм на служба с хорово пеене, ми е необходимо голямо усилие на волята, за да се съсредоточа и да внимавам”. Замислих се над това и установих, че и при мен се получаваше същото. И други мои познати споделяха подобни наблюдения.

Защо ли беше така?

От физиката е известно, че звукът е вълна. Връзките в атома имат вълнови характер, поради това въздействието на музиката е огромно. Тя влияе на човека на атомно равнище.

Това въздействие на музиката е било известно от древност. Древните гърци също са знаели за влиянието на музиката върху човека.

Питагор установил възпитание с помощта на музиката, чрез което да става лечение на човешките нрави и страсти и да се възстановява хармонията на душевните способности. Той предписвал и определял на своите познати т. нар. музикално устроение или принуждение, измисляйки смесване на едни или други мелодии, с помощта на които лесно обръщал душата към състояние противоположно на нейните страсти. Впрочем, и сега съществува психотерапия с музика.

По този въпрос е писал и Платон, който определял като цел на музиката възпитаването на идеалния гражданин на идеалната държава. Древните гърци отдавали толкова голямо значение на музиката, че са считали изучаването на музиката като задължителна и важна част от образованието. Музиката и гимнастиката били основното проявление на възпитанието, като музиката се възприемала като „гимнастика на душата”, възпитаваща човека твърд, непоколебим и организиран. Древните гърци са били запознати и с въздействието на различните ладове върху човека. Според тях най-възвишен, мъжествен и нравствено съвършен  се считал дорийският лад. Фригийският лад те считали за възбуждащ и подходящ за война, а лидийският за женствен, изнежващ и разслабващ, и затова непригоден за възпитание на свободния човек. Съответно на всеки от другите ладове се давала връзка с определено етическо съдържание и въздействие.

Значението на музиката е несъмнено. Но как се отнася това към църковната музика?

Междувременно бях започнала да чета житията на светиите, светите Отци и ми стана интересно какво ли са мислели те по въпроса. Открих множество неща писани от тях, разпръснати в техните творения, както за въздействието на песнопенията върху душата, така и за начина, по който трябва да се пее.

Установих, че светите Отци са смятали, че въвеждането на песнопенията в църковните служби не е просто художествена намеса на талантливи музиканти, обличащи църковните химни в мелодии, а дело на Светия Дух.

Дори автори, известни с модернистките си възгледи, в текстове, посветени на музиката, не отричат, а напротив – утвърждават, че древното едногласно пение е част от Свещеното Предание на Църквата.

Обикновено под понятието „предание” се разбира приемствено предаване от поколение на поколение на някакво знание или учение. Свети Теофан Затворник изяснява, че в терминологията на Православната Църква под думата Предание, „не се разбира неопределена мълва, неизвестно как започнала и разпространила се, а се разбира апостолското учение, предадено устно; или правилата и законоположенията, въведени чрез дело в Църквата. Апостолите изцяло са организирали Църквата Христова, от всички страни на духовния и църковен спасителен живот. Но как са го организирали, това не е изложено напълно в писанията им, а на дело е извършено и въведено в християнския живот лично от Апостолите, въведено и насадено чрез многократни посещения на основаните от тях християнски общини и нееднократните изправяния на неизправното са извършени все чрез тяхното лично дело и слово. И начинът на християнското познание, и правилата на живот, и взаимните отношения на християните, и осветителните тайнствени свещенодействия, и правилата за църковните събрания ... всичко лично е установено със слово и е закрепено с лично наблюдение ... и християните започнали така да мъдруват, така да живеят, така да действат във взаимоотношенията си, така да се управляват, така да се освещават, така да служат на Бога, както това са установили Апостолите... Новообърналите се възприемали от тях и се устройвали по техния чин. Цялото новородено поколение се формирало въз основа на онова устройство на християнското общество, което оставили ... и така после от род в род ... е стигнало и до нас.

Ето това цялото благоустрояване на християнското общество във всички негови части е апостолското Предание, следването на което е неотменим дълг на всеки, желаещ да стои в правдата, християнин.

Към думата Предание винаги добавяйте апостолско.”¹

„Вие разбирате преданието като предаване от уста в уста... А то е било предание на живот в живот, от дело в дело...”²

Още в ранната Църква се говори за Свещеното Предание. Свети апостол Павел подразбира под Предание цялото вероучение, което той е предал на вярващите устно или писмено: „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (2 Сол. 2:15). Аналогично понятие за „предание” има и св. Викентий Лерински: „Какво е преданието? Това, което ти е поверено, а не това, което е от тебе изобретено; това, което ти си приел, а не това, което си измислил.” „Пази онова, що ти е предадено” (1 Тим. 6:20), т.е съдържанието на вселенската вяра запази в цялост и неповреденост.”³

В исторически план Свещеното Предание предхожда Свещеното Писание – преди пророк Моисей не е съществувало Писанието на Стария Завет. Спасителят учел апостолите и народа не с писание, а с проповед и пример. В началото и апостолите също учели устно. По-късно било записано това, което до тогава се предавало устно.

Записаното Откровение (или Предание) по-късно било събрано от Църквата в канона на Свещеното Писание. Преданието по многообразен начин се отобразило и въплътило в деянията на Вселенските и поместните Събори, в житията и творенията на светите Отци, в каноните, в литургическото творчество, в иконопочитанието и в благочестивите обичаи.

В този смисъл, под Свещено Предание трябва да се разбира всичко, което е дадено на Христовата Църква в Божественото Откровение. Христос  поверил на апостолите не само евангелското учение. Той им заповядал след Възнесението Му да пребивават в Иерусалим, за да ги облече в „сила отгоре” в деня Петдесетница (Лука 24:49). Духът на Истината, слизайки над апостолите във вид на огнени езици, ги учел и им напомнял за всичко, което им говорел Иисус Христос. Тайнствената и действена сила на Светия Дух просветила ума на учениците за ясно разбиране на истината. Заедно с новозаветното учение, на апостолската община й е дадена Божествената благодат, в светлината на която да се познава това учение. Свети Иоан Богослов възвестява за Христос: „И от Неговата пълнота всички ние приехме и благодат въз благодат; защото Законът бе даден чрез Моисея, а благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа” (Иоан. 1:16-17).

В Православния Катехизис за Свещеното Предание е казано следното: „Като „стълб и крепило на истината" (1 Тим. 3:15), Църквата Христова ревностно пази и правилно преподава истините на вярата, съдържащи се в Божественото Откровение, което е единственият извор на нашата вяра. Свръхестественото Божествено Откровение се съдържа в Свещеното Писание и Свещеното Предание. (...) И в двете се съдържа Божественото Откровение, поради което те са равностойни.

По време Свещеното Предание предхожда Свещеното Писание. Господ Иисус Христос предал на човеците устно словата, които Му дал Неговият небесен Отец (Иоан. 17:6,8). Апостолите приели истините на вярата чрез устната проповед на своя божествен Учител, Който не е оставил нищо писмено. Те от своя страна разпространявали евангелското слово отначало също само устно. По-късно някои от тях написали свещени книги, но в тях не включили всичко, което Иисус извършил и на което учил през време на Своето обществено служение. Свети Иоан Богослов ясно изразява това с думите: „И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая  книга" (Иоан. 20:30), и в хиперболична форма добавя: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги" (Иоан. 12:25).

Повечето от светите Апостоли не са писали книги. Те разпространявали Божественото Откровение само устно. В Деяния апостолски е отбелязано, че след възкресението Си Христос в продължение на четиридесет дни се явявал на Своите ученици и им говорил за царството Божие (1:3). От казаното през време на тези явявания обаче свещените писатели записали само малка част. Останалото предали на своите приемници устно. И записаното от апостолите, и предаденото от тях устно е слово Божие, т. е. Божествено Откровение. Едното наричаме Свещеното Писание, а другото е Свещеното Предание.

Казаното и извършеното от Иисуса Христа и от Неговите апостоли, което не е влязло в свещените новозаветни книги, било възприето и запазено от църковното съзнание като неизменно правило на вярата.”⁴

Московският митрополит Филарет (Дроздов) дава следното определение за Свещеното Предание: „То е не само видимо и словесно предаване на учението, правилата, постановленията на Съборите, обредите, но също така и невидимо и действено преподаване на благодатта и освещението.”⁵

При сравняване на изказванията за песнопенията в богослужението и систематизирането на разбирането на светите Отци на Църквата за Свещеното Предание става ясно, че наистина Православното църковно пение е негова неотменна част. Докато говорех с различни хора по тази тема, виждах, че е необходимо именно този въпрос да се изясни по-подробно, което се постарах да направя с Божия помощ.

После възникна въпросът как многогласното хорово пеене, въведено в католицизма се е появило в Русия? Какво са мислели по този въпрос светите Отци на Русия? Как после е пренесено в България? Как са реагирали хората на това?

Оттам после дойде и въпросът – кое от двата вида пеене трябва да се избере днес и на какъв принцип да бъде направен този избор?

Постепенно откривах отговорите на тези въпроси и от само себе си възникна идеята да систематизирам и изложа върху хартия всичко, което бях намерила.

Може да се обобщи, че причина за написването на книгата стана категоричната необходимост всеки избор в църковния живот да бъде обоснован в светлината на светоотеческото учение.

Още през 1997 г. ръкописът на книгата, която тогава беше в по-кратък и апологетичен вариант, беше даден да бъде прочетен от доста хора – на преподавателите ми в богословския факултет – г-н Иван Праматаров, г-н Димитър Димитров, също така на г-н Любомир Игнатов, иеромонах Василий Зографски, о. Людмил Спасов, о. Марий Димитров, Йордан Банев, след това и о. Юстин Зографски, и др., които ме подкрепиха в идеята за издаването на книгата, за което най-искрено им благодаря. По-късно случайно открих, че ръкописът на книгата дори се е отзовал и в библиотеката на Софийската Света Митрополия.

Защо не я издадох веднага?

Защото исках времето да провери това което съм написала, за да не стане така, както с някои, които 10 години  след като ангажираха аудиторията със свои мнения, започнаха да се отричат от това, което са казали.

Важна за издаването на книгата беше и подкрепата на Негово Високопреосвещенство Пловдивския Митрополит Николай, който още в битността си на Знеполски епископ, беше прочел ръкописа на книгата от библиотеката на Софийската Митрополия, изказа се ласкаво за нея, а впоследствие благослови да бъде издадена, както и на моя духовен отец – схиархимандрит Амвросий – игумен на Зографския  монастир, който също благослови издаването на книгата.

Така днес – 13 години след като беше написана, тя излиза само допълнена с някои нови неща, които междувременно станаха достъпни в българското информационно пространство.

 

1 Свет. Феофан, Собрание писем, Издание Свято-Успенского Псково-Печерского монастыря и издательства „Паломник”, Вып.6, 1994, п. 946, с.18. (обратно в текста)

2 Свет. Феофан, Собрание писем, Вып.6, 1994, п. 974, с.96-97. (обратно в текста)

3 Commonitorium, cap. 22. — J. P. Migne, PL, t. 50, col. 667, цит.по Доцент д-р архимандрит Серафим (Алексиев), доцент д-р архимандрит Сергий (Язаджиев), „Православие и икуменизъм”, второ издание, С., 1998, с. 138. (обратно в текста)

4 Православен катехизис, Синодално издателство, С., 1991, стр. 15; 20-23. (обратно в текста)

5 Митроп. Филарет Московски, цит. по „Православие и икуменизъм”, второ издание, С. 1998, с.140. (обратно в текста)