Днешното евангелие ни разказва за тайната на благодарението. Десет прокажени се изцелили. И един от тях се върнал да въздаде слава на Бога и да Му принесе благодарност. Но защо не се върнали всички при Христос, за да Му благодарят за това чудо? Защо ги няма девет от десетте? Къде са останалите?

Нима хиляди хора не получават изцеление всеки ден? А в храма на молитва стоят само няколко десетки. Нима на всички Господ не дава слънчева светлина? А само малцина идват с благодарение. Нима мнозина не се радват на любов и земен успех, и на богатство, и на мъдрост, и на веселие, и на другари и приятели, и на челяд и потомство? Но къде са те? Само един от десет благодари за всичко на Бога.

Това е обща духовна проказа – неблагодарността към Бога и към хората. И явно тази болест се явява причина за всички беди, в това число и за смъртта. Но може би тази обща беда ще обедини всички ни?

Ние нищо не знаем за тези десет прокажени. В Евангелието се споменава само, че единият от тях бил самарянин. Ние си спомняме, че самаряните според убеждението на иудеите били хора, които било невъзможно да се спасят – отхвърлени, и които иудеите всячески се стараели да отбягват. И щом като в Евангелието се казва, че единият от тях бил самарянин, то по всяка вероятност останалите са били иудеи. Преградата, която отделяла иудеите от този презрян самарянин изчезнала, защото те всички били поразени от обща беда. Когато над всички тегне смъртна присъда, тогава вече няма значение кой от каква националност е и какво положение заема в обществото. Страшната болест обединила всички.

Божият Промисъл така води човечеството, така води и нашия народ, щото посещавайки го с бедствия, всички да съедини в едно. И за да може всички събрани в едно от бездната на своите беди да възвисят глас към Господа: „Иисусе Наставниче, помилуй ни!” (Лука 17:13) Но този единен вопъл за помилване може да се породи само от единната вяра в Този, Който има власт да изцелява от всяка смъртоносна рана.

От медицинска гледна точка положението на десетте прокажени било абсолютно безнадеждно. Само чудесното вмешателство можело да ги изцели и да ги възвърне към общението със здравите хора. Нямало никой на света, който би могъл да им даде и най-малка надежда. Всеки, който е изпитвал страха от смъртта, ужаса на абсолютната изолация, отчаянието, изоставеността от всички, знае, че вопълът за милост може да се изтръгне заради сляпата надежда. Някой някъде непонятно защо и по какъв начин ще каже една чудотворна дума и внезапно в безпросветната и безконечна човешка скръб ще нахлуе светлина.

Десетте прокажени се обърнали към Христос и техният вопъл бил чут. Господ им казал да отидат и да се покажат на свещениците. И те повярвали на Неговите думи. Но изцелението се случило едва след като поели по пътя към храма. Когато отивали натам, те се очистили, както се казва в Евангелието.

О, ако нашият народ днес би осъзнал, че всички съществуващи човешки средства за неговото спасение са вече изчерпани! Той буквално като просяк би застанал пред Христа Бога, просейки Го единствено за милост! Ех, ако само преодолявайки дяволския мрак, неверието и отчаянието, всички биха се стекли в Божиите храмове да се покажат на свещениците, тогава още по пътя би се извършило чудо - всичко на нашата земя би се изменило.

Но чудото не би помогнало, ако девет от десетте биха приели изцелението подобно на евангелските прокажени, като нещо самоподразбиращо се, с мисълта за това, че в края на краищата рано или късно Бог, ако Той съществува, е длъжен да им даде избавление. Нима те страдали справедливо? Те не са заслужили такова страдание. Ако в света съществува висша справедливост, то това изцеление просто трябвало да се случи. И ето че то се случило. Те са щастливи и доволни, че са получили просимото. Но и през ум не им минало да дойдат и да принесат хвала на Подателя на това благо.

Само един самарянин, отхвърленият човек, се спрял в изумление пред чудесния, изцеляващ и спасяващ Бог и се завтекъл да Му въздаде хвала. Девет от десетимата, които получили изцеление загубили Изцелителя. Сякаш си казали: Той ни послужи за постигане на нашите земни цели, а сега за какво ни е? Добре е, ако ние днес, достигнали до предела на човешкото търпение, се уповаваме само на чудото Божие. Но горко ни, ако търсим изцеление само от нашите външни скърби, избавление само от бедите, в които сме се оказали, а не търсим единственото чудо – Самия Христос, без Когото животът е все тъй прозаичен и нечудесен, все тъй гаснещ и изтляващ пред очите ни. И няма никакво значение в благополучие или в нещастие се намираме ние.

Бог търси нашата благодарност към Него, не защото Той има нужда от нея, а защото от нея имаме нужда ние, тъй като чрез благодарението ние можем истински да се приобщим към Него и към всичко, което е у Него. Амин.

Морал.ру

Превод: прот. Божидар Главев