Вход

Православен календар

Мисли относно Свещеническия конгрес, състоял се в София през декември 1949 г.

 

1906242237

Бележка на Редакцията: Текстът на св. Серафим Софийски е писан в далечната 1949 година и за времето си е бил актуален с оглед на тогавашното състояние на Руската църква и значими събития в живота на Руската държава като Отечествената война. Оттогава обаче нещата са се променили и днес верността на Руската църква към догматите и каноните, за която говори архиеп. Серафим, е компрометирана. Няма да изброяваме защо, достатъчно е да споменем нейното продължаващо участие в Световния съвет на Църквите. И днес Руската държава пак води война, но тази война няма нищо общо с Отечествената война, в която милиони руснаци дадоха живота си в защита на своята Родина.

Въпреки това счетохме за редно да представим текста без редакция, но с уговорката читателят да се съобрази с факта, че наблюденията на св. Серафим, макар и валидни за неговото време, вече не са актуални за нашето. Публикуваме всъщност тези негови мисли заради неизменния и общовалиден характер именно на църковното учение, което той излага по важни църковно-дисциплинарни въпроси като например отношението на свещениците към върховната църковна власт в лицето на Св. Синод, обновленческия уклон низшите слоеве в Църквата да изземват властта на висшите, второбрачието на духовенството, и пр.


***

На Свещеническия конгрес бе изказано мнение, че Българската църква била отишла много по-напред от Руската, в смисъл, че Българската църква, в лицето на своето свещенство, е готова да отстъпи от каноните, които забраняват второбрачие на духовенството. Това мнение не може да бъде правилно, понеже в основата му лежи неразбиране същината на Православната църква. Понятието прогресивност не може да се прилага към Православната църква, когато се има предвид нейната съществена и по-частно каноническа страна. Съществената страна на Църквата се състои в неизменността на нейното догматическо и нравствено-каноническо учение, което е излязло от Самого Бога, Господа Иисуса Христа. Както е неизменен Бог, така неизменно е и Неговото учение: то не може да прогресира или да се развива и променя. Ето защо ап. Павел е казал: „Стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (2 Сол. 2:15).

Явно е, че великият Апостол изисква да запазим без всякаква промяна Божественото учение, изложено в догмите и нравствените канони на Православната църква, и непоклатимо да пребъдваме в него. В тази неизменност на учението на Православната църква, в това, че тя в пълна чистота е запазила апостолската вяра, се състои нейната главна и съществена отлика от всички други християнски изповедания.

Само тогава би могло да се каже, че Българската църква е значително изпреварила Руската църква, ако вместо да се стреми в лицето на своето свещенство да нарушава каноните, които забраняват на свещениците да встъпват във втори брак, тя още по-строго от Руската църква би спазвала тези канони. За съжаление, сега ние не виждаме такова нещо. Действителността говори друго. Ако под отиване напред се подразбира отстъпване от догмите и каноните, то безспорно в този смисъл Руската църква никога не е вървяла напред. Тя нито на йота не е отстъпвала от православната си вяра. Но в един друг смисъл тя действително е била напредничава. Така във времена на страшни народни и държавни бедствия, Руската църква заедно със своя народ винаги е вървяла напред за защита на Родината. Когато избухна последната Отечествена война, Руската православна църква не остана бездействена. Водена от патриотично чувство, въодушевявана от посланията на възглавяващия тогава Църквата Митрополит Сергий и от примера на мъжество, който даде Ленинградският митрополит Алексий (сега Светейши Патриарх) при обсадата на Ленинград, Руската църква оказваше действена помощ за борба с враговете и проявяваше чудни и велики героични подвизи.

Но с всичко казано дотук не се изчерпват моите мисли по повод на Свещеническия конгрес. Аз бих искал да кажа няколко думи относно двата канонически въпроса, които сега тъй вълнуват Българската църква, а именно: 1) за отношението на свещениците на Българската църква към върховната църковна власт – Св. Синод и 2) за второбрачието на духовенството. Тези въпроси се обсъждаха на последния свещенически конгрес и за тях се споменава в 8 и 11 точка на резолюцията му. Ще кажа най-напред няколко думи по първия въпрос.

Господ е казал на апостолите, а в тяхно лице на приемниците им епископи: „Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята” (Лука 10:16). С тези думи Господ изисква всички членове на Неговата църква, в това число, разбира се, и свещениците, да слушат епископите и да им се подчиняват. А св. апостол Павел изисква свещениците да се подчиняват на епископите като на своя съдебна власт. В първото си послание до Тимотея, той казва: „Обвинение против презвитер не приемай, освен пред двама или трима свидетели” (1 Тим. 5:19).

Тези богооткровени свидетелства на Св. Писание са легнали в основата на ония канонически правила, които заповядват на свещениците да не вършат нищо без волята на епископа, както е казано в 39 апостолско правило и в 57 правило на Лаодикийския събор.

Ето защо и св. Игнатий Богоносец в 9 глава на посланието си до Смирняни казва: „Който върши нещо без знанието на епископа, служи на дявола”. В 8 глава на същото послание той поучава със следните думи: „Без епископа никой да не върши нищо, което засяга Църквата”. А в 6 глава на посланието си до Ефесяни същият св. отец казва: „На епископа трябва да се гледа като на Самаго Бога”[1]. Според учението на св. Киприян, „Епископът е в Църквата и Църквата - в епископа, и затова, който не е в единение с епископа, той не е в Църквата”[2].

В дадения случай много поучително е Посланието на Източните патриарси, където се казва: „Съгласно с мнението, което от древност господства в Източната църква, потвърждаваме, че епископското звание е толкоз необходимо в Църквата, че без него нито Църквата може да бъде и да се нарича Църква, нито християнинът – християнин... ние смятаме, че епископът е също тъй необходим, както дишането – за човека и слънцето – за света... ето защо св. Иоан Дамаскин в четвъртото си писмо до Африканците казва, че изобщо Вселенската църква е била поверена на Епископите”[3].

Оттук става ясно, защо каноническите правила изискват Църквата да се управлява не от презвитерите, а от епископите, които за тази цел трябва два пъти или поне един път годишно да се събират на събори, както се казва затова в 37 апостолско правило, в 20 правило на Антиохийския събор, в 5 правило на 1 Вселенски събор, в 19 правило на IV Вселенски събор и в 8 правило на VI Вселенски събор.

Наистина понякога в Православната църква към управлението на църковните дела са бивали привличани свещеници, дори и миряни, в тъй наричаните смесени комисии. И в дадения момент мисълта за учредяване на такава комисия при Св. Синод на Българската църква се намира в процес на обсъждане. Но членовете на тези комисии или съвети никога не бива да забравят, че те трябва да бъдат само помощници на епископите в делата на църковното управление и че правото на решаващ глас винаги трябва да се предоставя на епископите. Правото на решаващ глас не бива да се предоставя на смесените комисии дори в стопанско отношение. Св. Църква, в строго съгласие с приведените по-горе канони за управлението на Църквата от епископите, казва в 41 апостолско правило: „Заповядваме епископът да има власт над църковното имущество, защото ако нему трябва да бъдат поверени скъпоценните човешки души, колко повече трябва той да заповядва по паричните въпроси, за да се разпорежда действително с всичко по своя власт”[4].

Освен това, нека българското свещенство не забравя горчивия опит на нашата Руска църква, когато свещеник Владимир Красницки, със своите съмишленици свещеници, нарушавайки светите канони, узурпира властта на Светейшия Патриарх Тихон и организира Висше църковно управление, в което имаше наистина и епископи, но които бяха напълно покорни на свещениците. Както се знае, това превземане на висшата законна каноническа власт породи у нас живоцърковничеството и обновленчеството и предизвика в нашата Църква страшни смутове и неуредици, които не само я разклатиха до основи, но застрашаваха дори нейното съществуване.

За наше щастие и спасение, православният руски народ, този пазител на истинската вяра и благочестие, не тръгва след живоцърковниците и обновленците. Той се обедини около своя канонически глава, Светейшия Патриарх. И сега няма в руската земя нито един живоцърковник или обновленец. В настоящия момент Църквата в Русия се радва на своето единство, в нея няма никакви разколи и ереси.

Що се отнася до втория въпрос — за второбрачието на свещениците, и тук каноническите правила се основават върху богооткровени данни – върху свидетелства на Свещеното Писание. Същият ап. Павел казва: „Епископът трябва да е... мъж на една жена”[5], и „Всеки от дяконите трябва да бъде мъж на една жена”[6]. Великият Апостол изисква дори от вдовицата, служеща на Църквата, да бъде жена на един мъж, като казва: „3а вдовица да се приема жена не по-долу от шестдесет години водила един мъж”[7].

Ето защо 17 апостолско правило гласи: „Който подир светото кръщение е бил обвързан с два брака или е имал наложница, не може да бъде ни епископ, ни презвитер, ни дякон, ни изобщо да се брои в свещения клир”. Същото се казва в 3 правило на Трулския събор и в 12 правило на св. Василий Велики.

Църквата не само че никога не е признавала второбрачието на свещениците, но е била против второбрачието дори на миряните. Тя е признавала за норма на християнския брак само еднобрачието. И това е естествено, щом ап. Павел се е отнасял неодобрително към повторния брак[8]. Теодор Студит казва: „В Християнската църква вторият брак не е закон, а снизхождение. Снизхождението предполага някакво падение и небезупречна постъпка. Това именно е изразил божественият Апостол с думите: „Ако не се въздържат, нека се женят” (1 Кор. 7:9). Невъздържаността е сродна с падението и прегрешението”[9]. Св. Григорий Нисийски казва: „Бракът по природа е единствен, както са единствени рождението и смъртта”[10].

Основавайки се на Словото Божие, Православната църква винаги е гледала на повторния брак като на явление, чуждо на християнския идеал, като на отстъпка спрямо дохристиянското „жестокосърдие”[11], тя дори е забранявала на свещениците да присъстват на брачното угощение на второженците, както се вижда от 7 правило на Неокесарийския събор, което гласи: „Презвитер да не пирува на брака на второженец, понеже второженецът има нужда от покаяние. А какъв презвитер ще да е оня, който с участието си в пируването би одобрил такива бракове”.

Ето защо в последованието за венчание на второбрачни се четат покайни молитви, в една от които се казва: „Дарувай им покаянието на митаря, сълзите на блудницата, изповеданието на разбойника; та като се покаят от цялото си сърце,... да се удостоят с Твоето Небесно царство”. А в друга молитва е казано: „Господи, ...очисти беззаконията на Твоите раби; понеже... не можейки да понесат разпалването на плътта, те се събират за второ брачно общение”[12].

Чрез въвеждането на второбрачие за духовенството се проявява незачитане на цялото изложено по-горе църковно учение за осъдителността на втория брак. Свещеникът трябва да стои в нравствено отношение по-горе от своите пасоми[13]. Той трябва да бъде нравствен образец за своето паство и преди всичко трябва да дава пример на покорност на Божията воля. Затова ако Богу е било угодно да го лиши от жена му, той трябва мъжествено да носи своя кръст. Ако ли пък не чувства в себе си сили да носи този кръст, нека по-добре се откаже от сана си. По-добре да се допусне по-малкото зло, отколкото чрез нарушаване на каноните да се въвежда смут в Църквата и да се разклащат основите ѝ.

През 1945 година бе дошъл в София Псковският и Порховски Архиепископ Григорий (сега Ленинградски митрополит). Той каза, че е бил посетен от група български свещеници, които искали реформи в Българската църква. Архиепископът им рекъл: „Всички ваши реформи се свеждат главно към едно – второбрачие на свещениците. Оставете се от това. От тази болест боледуваше и нашата Руска църква. Това не донесе нищо, освен големи и напълно безполезни църковни сътресения”.

Миналата година тук беше управляващият делата на Московската Патриаршия, протопрезвитер о. Николай Колчицки, който дойде в София по случай XXX свещенически конгрес. Той бе уведомен, че Българската църква се вълнува от въпроса за второбрачието на духовенство. Предвид на това в качеството си на официален представител на Светейшия Патриарх и на цялата Руска църква, той произнесе на този конгрес реч, в която каза, че Руската църква не е отстъпила нито от един канон, нито от едно постановление на светите отци и заради тази каноническа чистота руският православен народ дълбоко почита своите архипастири и пастири. С тези думи о. протопрезвитерът призоваваше Българската църква да следва примера на Руската църква.

Ако Свещеническият съюз успее да въведе в България второбрачието на духовенството, това потъпкване на каноните ще повлече след себе си нарушение и на догмите.

Много се заблуждават ония, които мислят, че каноните са нещо по-низше и отделно от догмите. Каноните всъщност органически включват в себе си догмите, понеже изразяват нравствените норми на истинския християнски живот, който е основан върху същите тези догми. Затова и каноните и догмите по своята същина представляват едно и също – живата православна вяра. Това е нашият общ и единствен свещен закон. И най-малкото нарушение на една от заповедите на този закон, според учението на ап. Иаков, е нарушение на целия закон[14].

Освен това, Свещеническият съюз не може да не знае, каква страшна и ужасна сила се опълчва сега против Православната църква в лицето на икуменизма. Неговият пагубен пламък е обзел целия свят, и вече е обхванал в своята орбита някои от православните църкви. Икуменизмът е опасен именно с това, че разрушителното му действие е насочено против нашите канони и догми – тези стени, които отделят православните от инославните и които икуменизмът се стреми да унищожи, за да образува една вселенска икуменическа църква. При това икуменизмът се старае да извърши това обединение или смешение, без инославните християни да се отрекат от своите еретически заблуди, та като смеси еретическата лъжа с православната истина, да унищожи последната, а заедно с нея и Православната църква на земята.

В дадения случай особено характерна е дейността на икуменистите при икуменическите конференции. Чрез съвместни молитви на всички участници в конференцията, те карат православните икуменисти да нарушават светите канони на нашата вяра, които забраняват на православните да се молят заедно с инославни[15]. При това православните участници в икуменическите конференции гледат на тези съвместни молитви като на напълно нормално, позволено и твърде желано за тях явление.

От тук за православните икуменисти преходът от нарушаване на каноните към нарушаване на догмите става вече лесен. Това се и вижда в отношението им към догмата, изразен в деветия член на Символа на вярата. Според учението на църковните свети отци, под една и вселенска Църква трябва да се разбира изключително само Православната църква[16]. А православните икуменисти смятат, че едната, свята, съборна и апостолска Църква включва в себе си и всички инославни християни, т. е. всички еретици, които вече отдавна са отлъчени от Православната църква.

Българската църква може да се бори с икуменизма, това голямо противоканоническо и противодогматическо зло, само с чистотата на вярата си, пазейки строго своето каноническо и догматическо богатство. Но как ще може тя да върши това, когато нейното свещенство изисква нарушаване на каноните, което по същината си е отстъпване от православната вяра.

Колко хубаво би било за чистотата на православната вяра на Българската църква да бъде тя в пълно единство не с ония църкви, в които липсва нужното отношение към светите канони, а с Руската църква.

Аз живея от 28 години в България и за това време я обикнах като своя втора родина. Тази любов именно ми продиктува всички думи на настоящата моя статия. Движен от тази любов, аз от все сърце и молитвено желая на Българската църква тясно да се обедини с Руската църква, която няма петно, нито порок[17].

Дай Боже, Българската църква винаги с ревност да отхвърля от себе си всички модернистически и икуменически заблуди, толкова пагубни и вредни за нашето св. Православие. Тогава благодатният Божий покров дивно ще пази Българската църква. Тя не ще напусне каноническия път, винаги ще бъде вярна на всички догматически истини на нашата Православна вяра, ще бъде непоклатен източник за вечното спасение на всички свои членове и ще спомага за благоденствието на своята родина.

„Мисли на представителя на Московския патриарх архиепископ Серафим, управляващ руските православни общини в България по повод на свещеническия конгрес, състоял се в София през декември 1949 г.”, Църковен вестник, 19 декември, 1949 г., бр. 45

Превод: архим. Серафим (Алексиев)

 


[1] Творения мужей апостольских, Послания св. Игнатия Богоносца: к Смирнянам, гл. 9, стр. 22; гл. 8, стр. 21; къ Ефесянам, гл. 6, стр. 33, Владимирова, 1943 г.

[2] Догм. Богословие М. Макария, т. 11, изд. 4-е, СПБ, 1883 г., стр. 216.

[3] Послание Восточных Патриархов, член 10.

[4] Сравни Антиохийския събор, правило 24—25.

[5] 1 Тим. 3:2.

[6] 1 Тим. 3, 12.

[7] 1 Тим. 5:9.

[8] 1. Кор. 7:8-11:27.

[9] „Церковныя ведомости", 1923 г., № 15-16 стр. 13-14.

[10] Пак там стр. 14.

[11] Церковныя ведомости, 1923 г., № 15-16, стр. 14.

[12] Требник. Последование о второбрачных, стр. 66 и 66 на обор. Москва, 1892.

[13] По-подробно по въпроса за второбрачие на духовенството гледай статията на проф. С. В. Троицки "Догматический смысл заппрещения второбрачия священнослужителям" в „Церковныя ведомости", 1923 г., № 15—16.

[14] Иак. 2:10.

[15] Апостолски правила, 10 и 46.

[16] Догм.    Богословие    М.   Макария,   т.   11, СПб, 1883 г., стр. 242.

[17] Ефес 5:27.

Други статии от същия автор:

module-template5.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти