Вход

Православен календар

Епархийският архиерей и неговото избиране

 

1004242224

В пределите на епархията епископът действа с властта, която му е поверена от Бога като приемник на апостолите. В апостолския век първите епископи са били избирани и поставяни от самите апостоли. Свети Климент пише в първото си послание до коринтяните: „Апостолите били пратени да ни проповядват Евангелието от Господ Иисус Христос, а Иисус Христос – от Бога. Христос бил пратен от Бога, а апостолите – от Христа. Проповядвайки по различни страни и градове, те от първенците сред вярващите след духовно изпитване поставяли епископи и дякони за бъдещите вярващи[1].

С течение на времето в следапостолската епоха било установено, че в избирането на епархийския архиерей участват епископите от най-близките общини, а клирът и народът присъстват като свидетели за порядъчността на поставяния. Свети Киприян Картагенски, живял през ІІІ век, пише за избирането и поставянето на епископа: „Трябва усърдно да съхраняваме и да съблюдаваме Божественото Предание и апостолското постановление, запазено у нас в почти всички области, според което за законно поставяне на известен на народа предстоятел трябва да се съберат епископите от близките области и да проведат избора в присъствието на народа, на когото е напълно известен животът на избираемите лица и който е видял всичките им деяния”[2].

След издаването на Миланския едикт (313 г.) се установява следният ред за избирането на епископите. В града с овдовялата катедра се събират всички епископи на областта по приглашение от страна на митрополита. Първият Никейски Събор постановил: „Епископ трябва да се поставя изобщо от всички епископи в окръга. Ако това е неудобно, било поради належаща нужда или поради далечен път, тогава поне трима да се съберат в едно място, като отсъстващите изявят писмено съгласието си и тогава да се извършва ръкоположението. Утвърждаването на всички тия действия във всеки окръг принадлежи на митрополита” (4-то правило).

Първият Вселенски Събор с особена категоричност потвърждава, че избирането на епископа не може да се състои без съгласието на митрополита (6-то правило). В този канон се предвижда реда съгласно който, ако при избирането на епископа възникнат разногласия, тогава делото да се реши с мнозинството от гласовете: „…ако някой е бил поставен без съгласието на митрополита за епископ, великият събор определя такъв да не е вече епископ. А когато при общ от всички избор, произведен редовно и според църковното правило, двама или трима, поради навик да спорят, почнат да се противят на това, тогава нека важи мнението на болшинството от избиращите.”

В тълкуванието си на 4-то правило на І Вс. Събор Валсамон изказва мнението, че отците на събора установили нов порядък за избирането: „В древност избирането на архиереите се извършвало сред събранието на гражданите. Но на божествените отци не било угодно животът на посвещаваните да се подлага на съда и пристрастията на светски люде, затова те определили епископът да бъде избиран от областните епископи на всяка област”. И все пак от историята е известно, че до Никейския събор и след него имало случаи, когато клирът и народът се е събирал при избирането на архиерея. Понякога на клириците и народа се предоставяло правото да предлагат свои кандидати, но главната тяхна функция била да свидетелстват за достойнствата на поставяния. Решаващо значение обаче при избирането на епископа в епохата на гоненията и след Първия Вселенски Събор имал гласът на архиереите.

За участието на народа при избора на епископа се говори в 61-во правило на Картагенския събор: „Трябва да се постанови и това, че когато пристъпим към избор на епископ и изникне някоя препирня - а такива случаи сме разглеждали, - твърде смело би било, ако само трима се съберат за оправдаване на оногова, който предстои да се ръкоположи, но трябва към споменатия по-горе брой да се прибавят още един или двама епископи, та в присъствието на народа, на който ще се поставя избираният, да стане най-първо изследване относно лицата, които се противопоставят; после да стане разследване на доводите им, и когато (избраният) се окаже чист пред лицето на народа, тогава вече да бъде ръкоположен”.

Народът участвал в избирането на епископа в ролята на свидетел. Но през четвърти век вече наистина се наложила тенденцията да бъде отстранявана от участие в изборите „тълпата” (οχλος). Правило 13-то на Лаодикийския събор предвижда: „Да не се позволява народна тълпа да избира ония, които предстои да бъдат ръкополагани в свещенство.” От това правило Валсамон прави извод, че „в древност от народа били избирани не само епископите, но и свещениците, което сега се забранява”. Но в правилото все пак се говори не за народ (λαος), а за тълпа – οχλος. Затова по-точно изглежда тълкованието на Зонара: „Не само избирането на епископите е забранено да става от тълпата, но и това на свещениците”[3].

Историята свидетелства за това, че с течение на времето с цел избягване на безпорядък и смутове при избирането на епископа миряните започнали да бъдат представлявани от знатни люде. По този начин миряните не се отстранявали от избора на епископа, но те вече не били представлявани от случайно „народно сборище”. Постановление в този смисъл било внесено и в 137-ма новела на император Юстиниан, която влязла в първата глава на Номоканона. Светската власт обаче не можела да има решаващо значение при избора на епископа.

Седмият Вселенски Събор сметнал за необходимо отново да се занимае с избора на архиереите. Потвърждавайки предишните канони (30-то Апостолско правило; 4-то правило на I Вселенски Събор), отците на Събора в 3-то правило постановили: „Всеки избор на епископ, презвитер или дякон, вършен от светски власти, да е недействителен според правилото (Ап. 30), което казва: Епископ, който си послужи със светски власти и чрез тях получи епископска власт в църквата, да се низвергне и отлъчи, както и всички ония, които се съобщават с него, понеже оня, който има да бъде произведен за епископ, трябва да бъде избиран от всички в областта епископи според както е определено в правилата на светите отци в Никея”.

Както писал проф А. С. Павлов, „смисълът на правилото се заключава в това, че тъй като всички епископи се равни по права помежду си, то един епископ не може да ръкоположи друг – равен да ръкоположи равен на себе си, а тъй като ръкоположението е акт на висша власт, то може да бъде действително само когато е извършено от събор от епископи, който по отношение на отделния епископ представлява висш орган на църковната власт”[4].

Зонара в тълкуванието на 4-то правило на Първия Вселенски Събор, съгласувайки това правило с първото апостолско правило, пише: „Наглед настоящето правило противоречи на първото правило на светите апостоли, защото то предписва епископът да бъде ръкополаган от двама или трима епископи, а настоящето от трима… Но тези правила не противоречат едно на друго. Защото правилото на светите апостоли нарича ръкоположение (χειροτονια) посвещението и възлагането на ръцете, а правилото на този Събор поставянето и ръкоположението нарича избиране… А след избирането утвърждаването на това, тоест окончателното решение, възлагането на ръцете и посвещаването правилото предоставя на митрополита на областта…”

В каноните е предвидено и времето за поставянето на епископ на овдовяла катедра: „поставянето на епископи да става в срок от три месеца, освен ако извънредна нужда не изисква да се продължи времето на отлагането” (25-то правило на Четвъртия Вселенски Събор).

По силата на съборното и вселенско единство на Църквата всеки архиерей е длъжен да уважава и признава постановленията, разпорежданията и присъдите на другите епископи: „Презвитер или дякон, отлъчен от епископа (си), се казва в 32-ро апостолско правило, да не се приема в общение от друг епископ, а само от тоя, който го е отлъчил, освен когато се случи да умре отлъчилият го”.

Протоиерей Владислав Цыпин, Курс церковного права

Превод: прот. Божидар Главев

 


[1] Раннехристианские отцы церкви, Антология, Брюссель, 1978. стр. 69.

[2] Цит. по: Никодим, епископ Далматинский, Православное церковное право, стр. 362 – 363.

[3] При тълкуването на това правило св. Никодим Светогорец категорично заявява, че на народа се забранява участието в избора на архиерей. В книгата Пидалион той пише: „Настоящето правило забранява на народа и на безчинни градски тълпи да провеждат гласуване и да участват в изборите на тези, които ще бъдат ръкополагани за йереи (или дори за архиереи), защото първо, такива трябва да бъдат избирани според предишното правило (12 пр.) от архиереи и йереи, а значи не от народа”. (Пидалион. Правила Православной Церкви с толкованиями. Екатеринбург. 2019. Том 3.) – бел. прев.

[4] Павлов А. С. Курс церковного права. Св. Троице-Сергиева Лавра. 1902, стр. 239.

Други статии от същия раздел:

module-template8.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти