В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Веднъж попитали преподобния Серафим, с какво праведникът се отличава от грешника. Защото нали и единият и другият са грешни, тъй като на земята няма абсолютно безгрешен човек, всеки е грешен, а щом е така, къде е тази мяра на греха, престъпвайки след която човек престава да бъде праведник и става грешник? Къде е границата, отче свети, в какво се състои разликата?

В решимостта, отвърнал преподобният старец. Цялата разлика между спасяващия се и погиващия е само в едно – в решимостта да се спасиш. В искреното и неизтребимо желание веднага, тозчас, в тази минута да се окажеш редом с Христа, без да разчиташ, че има още време, че краят е още далеч, че може да си допиеш кафето, да си дочетеш книжката, да се поизлежаваш в постелята. Но да мислиш за вечния живот, да се готвиш за него, трябва, разбира се, ала… утре. А днес ще си поживея още за свое удоволствие.

Божият отговор на тази разпространена заблуда е известен: „Никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за царството Божие” (Лк. 9:62). Но ние грешните, знаейки това, все пак се мотаем, ослушваме се, все пак се опитваме да съвместим несъвместимото: и тук да си поживеем до насита, и във вечността някак си да се вредим.

Гадаринският бесноват, макар да е с повреден ум, поне е искрен. Той направо моли Спасителя да не го мъчи, тоест да не пробужда неговата душа от безумната, но пък в известно отношение сладка дрямка, да не го възвръща от областта на страстите и призраците в областта на реалността и отговорността. Неговите вменяеми сънародници не викали като бесновати, не късали вериги, но помолили Иисус Христос за същото, за което на практика Го помолил и бесноватият им събрат: Иди си от нас, Господи! Иди си, напусни нашите предели, защото ни е страх!

Разбираемо е защо ги е страх. Страшно е да се опомниш, да се събудиш от тази сладка дрямка и да се окажеш насаме със самия себе си, осъзнавайки неотложната необходимост да започнеш да работиш върху душата си, да се променяш, да се каеш – и не от утре, не от следващия понеделник, а от този момент, тук и сега.

Какви изисквания могат да се предявяват към невменяемия? Той затова и се нарича невменяем, защото на него, клетия, нищо не може да му бъде вменявано като вина, за нищо от него не можеш да поискаш сметка – нито за греха, нито за подвига. Той за нищо не е отговорен. Нито пред Бога, нито пред хората, нито пред собствената си съвест.

Каква завидна участ, ако се замисли човек! Да си безотговорен. Децата са лошо възпитани – те за това и са деца, какво да искаш от тях. На работата нещата куцат – началството е некадърно. У дома е пълен раздор и неразбория – съседите са виновни. И тъй нататък все в тоя дух. Защо да ограничаваш себе си с тежките условности и правила на общежитието. Да живеем сред хората така сякаш тях всъщност ги няма! Да разкъсаме и да захвърлим от себе си лъжливите одежди на благопристойността! Да разкъсаме веригите на благоприличието, защото да ги носим, тоест да мислим за околните, да се съобразяваме с техните интереси и права, това е твърде обременително за хора, които са свикнали да мислят само за себе си. Накратко, да заживеем само за собственото си удоволствие!

Но ето че идва Някой, отваря твоите слепи очи, повдига те от ложето, към което си се привързал, рязко и безжалостно те заставя да се опомниш, да се изправиш и те подгонва на работа – към тежкия труд на самоусъвършенстването. И най-важното – заставя те да отговаряш за собствените си постъпки, както и за тези, които са около теб и за всичко, което става около теб. И как сега да не се възмутиш и да не завикаш не със своя си глас: „Какво имаш Ти с мене, Иисусе, Син на Бога Всевишний? Моля Ти се, не ме мъчи!” (Лк. 8:28). Но Синът на Всевишния Бог станал Син Човешки не за да изпълнява прилежно нашите прищевки. Той прие „образ на раб” (Флп. 2:7), за да ни изтръгне решително и рязко от греховния плен, тъй решително и тъй рязко, както това е изобразено на иконата на Възкресението Христово, където Господ хваща за ръце и изтегля от бездната нашите праотци.

На нас все ни се струва, че Божията любов към закоравялото в греховете човечество е нежна и ласкава, като полъх на летен ветрец, а ето че Гадаринските жители веднага щом видели своя стар бесноват познайник, „седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав ум” (Лука 8:35), разбрали всичко. Те разбрали, че този Галилеец не е преплувал Тивериадското езеро, за да помогне само на този нещастник. Станало им ясно, че след него идва ред и на всички останали, обезумели от своите похоти и страсти. Те разбрали, че на тях – приличните и достойни на пръв поглед, а всъщност също тъй безумни, също толкова бесновати и толкова разголени като техния невменяем земляк – на тях им предстои да се изменят, да станат други хора. С други думи и на тях, самодоволно успокоилите се в своя застоял, спарен и греховен бит, щяло да им се наложи да се променят, да полагат покайни трудове, за да се облекат накрая в „ризата на правдата”, покривайки с нея срамната голота на греха.

Разбираемо е, защо толкова силно не им се искало да стане така. Също така и на нас не ни се иска да признаваме своята неправота, да обвиняваме себе си за скърбите и печалите на собствената си съдба, на собственото ни семейство, на собствената ни страна. Затова на всеки, който ни каже: „Няма защо да се ядосваш на огледалото – мутрата ти е крива!” – ние сме готови незабавно да дадем отпор, или поне подобно на ужасените гадаринци да прогоним „очернителя” от собствените си предели.

Ала в същото време нашето спасение не е в изгонването на този, който ни казва горчивата истина, не е в отхвърлянето на покайния труд, а е в твърдата и трезва решимост не утре, а сега да започнем нов живот, без да разтягаме времето на греховните удоволствия и без да удължаваме уютната дрямка на душата. Само в този случай за нас ще се появи шанс да се окажем при нозете Иисусови „облечени и със здрав ум”. Амин.

Храм „Священномученика Владимира, митрополита Киевского и Галицкого”

Превод: прот. Божидар Главев