В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Кръстоносци. Тази дума извиква в съзнанието паметта за мъжествени рицари, воини, обковани в железни доспехи, въоръжени с мечове и копия, страховити завоеватели на християнските светини в Светата Земя; мъже, които преди деветстотин години оставили домовете си в добрата стара Европа и в единен порив се отправили към Близкия Изток, за да изгонят друговерците от пределите на тези земи. Те си представяли Царството Божие в съвсем земни и чувствени образи – крепостна стена въздигната околовръст свещената гора Мория, цитадела около Голгота и Гроба Господен.

Вероятно не всички, но някои от тях със сигурност вярвали тогава, че те всъщност са готови да се сражават за Христовия Кръст, да жертват себе си в името на тържеството на вярата, надеждата и любовта над мрака и заблудите, над невежеството и злобата. Разбира се, имало сред тях и авантюристи, и жадни за грабеж разбойници, но се срещали и хора искрени, простодушни, вярващи в Сина Човечески, Който от висотата на Своя Кръст простил на разпинателите.

Тези хора вярвали, че точно така трябва да се изпълнява Христовия завет за кръстоносенето. Те били убедени, че точно към такива действия подбуждат словата на Спасителя: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Мк. 8:34). Те си мислели, че силата на меча и стрелите са способни да утвърдят Христовата вяра „дори до край-земя” (Деян. 1:8).

Не само на хората живели преди девет столетия, но и на нас грешните често ни се струва, че точно така трябва да се изпълнява „закона Христов” (Гал. 6:2): ако не знаеш, ще те научим; ако не искаш, ще те заставим! И те, наричайки себе си кръстоносци, и ние, които сме длъжни да бъдем такива по определение, някак все забравяме, че изпълнението на закона Христов се състои в това да носим „един другиму теготите” (Гал. 6:2), а не в това да възлагаме върху ближните си „бремена тежки и мъчни за носене” (Мат. 23:4). Ние, както и отдавнашните завоеватели на Светата Земя, определено не се вслушваме в думите на Господа от сегашното евангелско повествование: „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?” (Мк. 8:36).

На нас често ни се струва, че Царството Божие може да бъде завоювано по същия начин, както се завоюва съседно царство – с решимостта на физическото усилие и с мощта на военната сила. Също както и тези отдавнашни завоеватели на далечни страни, ние забравяме, че „царството Божие вътре във вас е” (Лк. 17:21), и то трябва да бъде завоювано не с оръжия и военни операции, а с тежки трудове по отглеждането и облагородяването нивата на собствената ни душа. А за това, както е известно, изобщо не е нужно да се отправяш на далечен поход. Светиите на нашата Църква са се спасявали понякога изобщо без да променят мястото си, защото добре разбирали, че е лесно да се победи външния враг, но мъчително трудно е да победиш собствените си похоти. Те го разбирали и затова станали онези, за които апостол Петър казал „…вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина” (1 Пет. 2:9).

А ние, също както някога рицарите кръстоносци, сме готови да се борим с Христовите врагове, не чрез силата на собствената си святост, а посредством силата на мускулите.

Впрочем ние наистина сме кръстоносци в буквалния смисъл на думата. Погледнете! Всеки от нас носи кръст на гърдите си – Кръста Христов! Вижте как всеки от нас искрено и истинно се осенява с кръстното знамение. Само че дали винаги помним, че кръстът, който ние носим не е свидетелство за нашата готовност да наследим славата и тържеството на християнството, а напротив – свидетелство за нашата готовност да „пием чашата” (Мат. 20:22), която изпил Сина Човешки по времето на Своите Голготски страдания? Винаги ли помним това, когато изобразяваме върху нашата немощна и изнежена плът знака на разпятието, тоест, когато пред всички засвидетелстваме своята готовност, ако трябва да претърпим веднага мъчителна смърт за изповеданието на верността към нашия Спасител?

Ето и апостол Павел в своето Послание до Галатяните, което ние четохме на днешната литургия, ни напомня за това: „Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене (Гал. 2:19-20). И нашите нагръдни кръстове, и нашите благоговейни жестове на практика би трябвало да свидетелстват за такава решимост за съразпятие, за такава готовност за саможертва. Но ако не е така, ако ние предпочетем да разсъждаваме по друг начин, тогава, боя се, нас ще ни постигне участта на отчаяно храбрите рицари, които устремно се втурнали да завоюват далечни земи, смятайки, че точно това е техният християнски дълг. Само че Бог отсъдил друго, като не приел жертвата на богатеещите със силата си. Затова и делото им приключило с неуспех и „споменът им ще загине” (Прем. 4:19). Амин.

Храм „Священномученика Владимира, митрополита Киевского и Галицкого”

Превод: прот. Божидар Главев