„Кое е по-лесно да кажа на разслабения: прощават ти се греховете ли, или да кажа: стани, вземи си одъра и ходи?” (Марк. 2:9)

В Името на Отца и Сина и Светия Дух.

Разбира се, че е по-лесно да кажеш на човека: Стани здрав, вземи си одъра и ходи! Във всеки случай на нас така би ни се искало. Би ни се искало щастието, здравето и всичко, към което се стреми нашата душа, да получаваме тъй лесно и просто, както някога сме получили самия живот – даром и без каквито и да било усилия от наша страна.

Кой и кога би пожелал да получи, той или неговите близки, скърби, изпитания и болести? Кой и кога би казал на Господа: Изпитай ме, дай ми кръст! Самата мисъл за такава молба не само ужасява, но тя по съществото си е греховна, защото е несмирена и горделива. А и Сам Господ в молитвата на която Той научил учениците Си, ясно казва: „Молете се тъй: …Не въведи нас в изкушение” (Мат. 6:9, 13). Не ни въвеждай в изкушение… Тоест не ни давай изпитания пряко силите ни, или още по-точно – не ни изпитвай, защото поради слабостта си може да не издържим!

Но това смирено признаване на своята слабост не изключва и другото. Не изключва убедеността на християнина в това, че за всичко е необходимо да се полагат немалки усилия, за да могат разслабените, ленивите и немощните да се превърнат в мъжествени, дръзновени и с твърда воля синове на Царството Божие. За да станем такива, Бог ни дава да се усъвършенстваме и да закалим душите си в изпитания и скърби.

Но защо са му на човека болести и страдания? Бог не е създал нито болестите, нито страданията. Но Той и болестите, и всяко страдание възникващо в нашия живот, обръща тъй, че то да бъде за наша духовна полза. Така дори злото в този свят по Божието милосърдие служи в крайна сметка за добро – за спасението на човека. За това и пише св. ап. Павел: „Дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие” (Рим. 5:20).

Затова и болестите, и скърбите, и дори нашите падения, ако послужат за умножаване на покайната скръб в нашата душа, могат с благодатната Божия помощ, да станат начало, отправна точка за нашия път към Царството Божие.

Ето защо Господ вместо да каже на разлабения: „Стани, вземи си одъра и върви у дома си”, първо му казва неочакваното: „Дерзай, чедо, прощават ти се греховете”. Човекът моли за изцерение, а Спасителят му отговаря с напомняне на греховете.

Точно така се случва всичко в нашия живот. Ако трябва да сме честни, ние всъщност мечтаем за вечна младост и за вечно здраве съвсем не на небесата, а на тази грешна земя. Ние желаем щастие и покой тук и сега. А нашият Спасител ни влече към някакви отвъд облачни висини. Иска ни се да поседим у дома в своето тихо прашно ъгълче, а ни казват: „Не позволявай на душата да изпада в леност и да се занимава с празни дела, душата трябва да е заета с дейност. И през деня, и през нощта; и през деня, и през нощта!”^[1] На всички ни се струва, че нашата падналост и нашата греховност се състоят в това, че ние непрекъснато лъжем и завиждаме, а всъщност дълбокият и съдбоносен наш разрив с Бога се заключава в това, че ние търсим и жадуваме за земното, докато Бог е приготвил за нас небето.

„И това ви казвам, братя, че плът и кръв не могат да наследят царството Божие, нито тлението може да наследи нетление” (1 Кор. 15:50), – казва ни апостол Павел. И това означава само едно: всичко в нашия живот би се променило, ако ние бихме положили поне малко усилия, поне малко от тези усилия, които полагаме за здравето и красотата на нашето тяло, за покаяние и за оживяване на своята погиваща душа.

Разслабеният молил Христа за изцерение, а получил прошка на греховете. Нека и ние научени от днешното евангелско четиво, да се постараем да обръщаме нашето внимание към това – за какво молим Господа. Нека не забравяме, че тялото тъй или иначе ще изтлее, а душата ще пребъдва во веки. Нека се опитаме да се молим за главното и да просим и търсим вечното. Тогава може би и за нас ще прозвучи Божието Слово: „Дерзай, чедо, прощават ти се греховете”. Амин!

Храм Священномученика Владимира, митрополита Киевского и Галицкого

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Николай Заболоцкий, "Не позволяй душе лениться!" – бел. прев.