Понякога дори този толкова благ старец изпадал в оправдано негодувание и неумолима строгост. Той не можел да търпи своеволниченето и горделивостта. Упорството и настойчивостта на някои да си живеят по своя воля го изваждали от търпение. С праведен гняв мъмрел той ония, които били дошли уж за съвет при него, а продължавали да си живеят неморално, без да откриват пред него греховните си мисли и желания. На такива той казвал: „Нашият невидим враг сам влага греховната мисъл в душата на хората и веднага я записва като тяхна, та после на Страшния Божи съд да може да ги обвинява”.

Безкрайно състрадателен към страдащите, о. Амвросий поощрявал тази добродетел и у духовните си чеда. При една негова духовна дъщеря – монахиня, завеждаща детския приют, дошла една нейна родственица. Завързал се разговор. Родственицата приказвала все за Бога и за душеспасението. А монахинята вътрешно се смутила, че е заета все с децата и не ѝ остава време да помисли за душата си. С тия скръбни констатации тя отишла при о. Амвросий и му се оплакала от себе си: „Батюшка, една моя родственица дойде при мене. Тя, мирянката, все за душата си говори и все за душата мисли. Пък моята глава е пълна все с моите палави момиченца – Татянки и Марийки”. Старецът я успокоил и усмихнато й отговорил: „Ние с теб изглежда и на онзи свят ще се явим с нашите Марийки и Татянки!” Монахинята се успокоила, като разбрала, че е на прав път, като се грижи за дечицата и че делата на милосърдието са силни да ни избавят от вечната смърт.

Поради постоянното си боледуване о. Амвросий не можел да служи, но затова пък често се причастявал в килията си със светите Христови Тайни, като преди това непременно се изповядвал. Духовникът на батюшката о. Платон разказвал: „Колко назидателна беше изповедта на стареца! Колко смирение и сърдечно съкрушение проявяваше той за своите грехове! И то за какви грехове? За такива, които ние не ги считаме даже за грехове. Например поради болестната си немощ той трябваше понякога, нарушавайки устава на св. Църква, да се подкрепя в сряда или в петък с малко риба. Старецът изповядваше този грях пред Господа със сълзи на очи. Той стоеше през това време на колене пред светите икони като подсъдим пред страшния и неумолим Съдия, очаквайки милост от Подателя на всяка милост, питайки се при това дали ще му се окаже милост и дали ще му се прости греха. Аз гледах как старецът плаче и сам заплаквах”, – завършва разказа си о. Платон.

Независимо от болестното му състояние и от непрекъснатите му трудове, батюшката всякога се готвел за св. Причастие с пост и молитва, обаче със съзнанието, че нито пости, нито се моли достатъчно. Когато донасяли св. Дарове в килията му, старецът бил облечен в своята схима. Покланял се до земята пред Пречистите Тайни и се започвало четенето на молитвеното правило за причастяване на тежко болен. Старецът си поставял епитрахил и наръкавници, изпросвал прошка от всички присъстващи и отсъстващи и с ръце, сложени кръстообразно на гърдите, прочитал сам молитвата „Вярвам, Господи, и изповядвам...” После с велико благоговение приемал Пречистите Христови Тайни. Това трогателно килийно причастяване се завършвало с прочитане на благодарствените молитви. Приобщаването със Светото Тяло и Пречистата Кръв на Господа Иисуса Христа действало на о. Амвросий така, че той се чувствал след това възроден не само духом, но и телом.

Архимандрит Серафим, „Оптинските старци”, София, 1991