„Момко, тебе думам, стани!” (Лука 7:14)

Братя и сестри,

Днешният евангелски разказ ни отвежда в малкото град­че Наин, което се намирало близо до град Капернаум в Галилея. Там дошъл Господ Иисус Христос със Своите ученици. Той приближавал градските порти на Наин, съпроводен от множество народ. Срещу Него се задало траурно шест­вие. Млади хора носели мъртвец – едничък син на бедна вдовица. Нещастната майка вървяла покрусена. След за­губата на съпруга си, сега тя останала съвсем сама, без никаква подкрепа. Господ Иисус се смилил над нея и й казал „Не плачи!” (Лука 7:13). После пристъпил към мърт­вия, докоснал се до ковчега и рекъл пред изумените носа­чи: „Момко, тебе думам, стани!” (Лука 7:14).

Тълпата гледала с внимание необикновения случай. Сло­вото на Господа върнало живота на момъка. Той станал като от сън, седнал и започнал да говори. Спасителят го предал на майка му. Тогава страх обзел присъстващите и всички казали: „Велик пророк се издигна между нас и Бог посети своя народ” (Лука 7:16).

Разказаното в св. Евангелие не е легенда, не е изми­слица, а факт.

Каква радостна вест е това евангелско четиво! Иисус Христос срещнал погребалното шествие и не го отминал. Toй превърнал скръбта в радост. Засвидетелствал, че над живота и над смъртта властва Онзи, Който е създал всичко. Това Негово чудо освобождава и нас от постоянния страх от смъртта и ни вдъхновява да живеем разумно на тази земя. Който е привикнал да разглежда живота от гле­дище на вечността, той и в последния си час умира с на­дежда. Земният живот за него е странстване – сега идва завръщането при Бога. До тоя момент той се е борил за правда, за истина, за обич – сега идва тържеството. До тук може да се е движил в тъмнина – сега следва слънчева вечна светлина от Господа.

За невярващия смъртта е скок в мрака. Без вярата във възкръсналия и победил смъртта Господ Иисус Христос хората занасят своите покойници на гробищата без надежда за вечен живот. Те не се надяват, затова и така безутешно плачат, като Наинската вдовица след вледенения труп на своя любим син. Не забелязват пред себе си Онзи, Който носи възкресение и живот. Ние виждаме върху гробовете на вярващите хора християнски Кръст. Той е направен от две напречни дъски, които сочат небето и всичко под него. Кръстът ни говори утешителната истина: гробът не е последната инстанция, смъртта не е по­следната форма и не е точка на живота, а негово двоеточие. С нея се променя само физиката ни. Душата не загива. В гробната могила остава само тялото, което трябва да изгние и се разпадне на материалните елементи, от които е съз­дадено, а душата отива при Бога.

Който разсъждава така, има други очи за смъртта. Той не скърби безутешно. Така ни съветва и св. апостол Павел: „Не искам, братя, вие да не знаете за починалите, за да не скърбите както и другите, които нямат надежда. Защо­то, ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и почина­лите в Иисуса Бог ще приведе с Него” (1 Сол. 4:13-14). Но може ли човек да не плаче? Нашето сърце не е от камък. И ние плачем за близките си. Една от най-разпростра­нените икони в християнската живопис е на скърбящата св. Богородица, която оплаква своя Син. И ние също скър­бим, но не като „онези, които нямат надежда”. Ние помним, че „това тленно тяло трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие” (1 Кор. 15:53).

Разбира се, и след Христа хората са умирали и уми­рат. След възкресението по-късно са умрели и Наинският момък, и възкресената дъщеря   на еврейския   началник Иаир, и четверодневният Лазар. Но от времето на Христа ние вече определено и ясно знаем, че след смъртта душата се призовава за вечен живот и продължава да живее в друг свят. Гробът унищожава само нашето тленно тяло, за да даде възможност да се освободи нетленната вечна същност у човека – душата, която трябва да иде при Бога. Такава е Божията наредба: „Пръст си и в пръст ще се върнеш” (Бит. 3:19). Край Наин Иисус Христос показал на човеци­те, че духът е в Божии ръце. Този дух, върнат в тялото на младежа, го оживил. Човешкото тяло без този дух се разпада, което виждаме при погребението...

Нашата утеха е точно тук: душата, която всеки съзна­телен човек усеща в себе си като нещо отделно от тялото, отива при Бога. Тази надежда обаче ни много задължава.

Братя и сестри,

Бог свързва нишките, които обединяват материалното тяло с душата. Той ги разкъсва и връща елементите на ма­терията, а духа довежда до Себе Си, така че и животът, и смъртта са в Негови ръце! Амин!

Ставрофорен иконом Иван Лалов Кондаков, „Мир вам. Неделни проповеди”, СИ, София, 1986 г.